Есента, която е не само досадата от влажните връхни дрехи

Есента, която е освен досадата от влажните връхни облекла и мокрите крайници в подгизналите ти обувки...

Тя има своите слънчево пъстри моменти, удоволствията от нежната топлота по обед, споделения уют на кафето с другари зад преградата на прозореца, когато на открито вали, опцията да се заровиш назад в сънищата през неделната заран, когато небето е сиво, а сутринта е отсрочена. Да налееш младото вино в чашата, да изпечеш тиква или да се разходиш в бързо падащата вечер с кесийка печени кестени в ръка... Красивата нежна тъга на есента придава на този сезон изключително обаяние, което прави щастието леко меланхолично, само че по тази причина пък иронично, замислено, склонно да търси повече непосредственост.

Световете се доближават, плодовете са узрели, време е да налееш младото вино в чашата, да изпечеш тиква или да се разходиш в бързо падащата вечер с кесийка печени кестени в ръка. Време, в което се оглеждаш за цветни чорапи, търсиш мекотата на топлите шалове, лекомислените нюанси на гумените ботуши, които вършат дъждовните локви занимателни.  Котката и книгата намират повече място във времето ти и диванът е лодка, пътуваща през пространството и годините. Парченца наслада, мимолетни като дървото в изящната със своите багри рокля, около която минаваш, преди да отидеш на работа, и зъзнещо в голотата си по-късно, когато се връщаш.

Всичките нюанси на есенното благополучие, които пропуснах този път поради злощастното комбиниране сред нормалното положение на градските тротоари, паркираните нахални коли върху им, неприятното осветяване в дребните улички, забързаните ми крачки, непометената шума... всичко това, което затвори есента зад тежката врата на " ареста " вкъщи.

Цял един сезон, без да вземам участие в него в години, когато илюзията, че времето ми принадлежи, е отлетяла. Отлетяла като птиците, надалеч, надалеч в топлия юг на детството.