От какво трябва да ни е страх в средновековен Лондон
Едрата шарка е един от най-големите убийци в Лондон и даже тези, които имат шанса да се възстановят, постоянно остават с неприятни белези и с изчезнали петна коса и мигли. Едрата шарка също може да направи кожата да наподобява удебелена, като че ли от изгаряния.
И въпреки всичко домашните прислужници, които имат забележими белези от едра шарка, постоянно са желани пред тези с небелязана кожа, защото това е доказателство, че няма да внесат заболяването в новото домакинство!
Ранната инокулация в Англия стартира от Турция от оживялата от едра шарка лейди Мери Уортли Монтегю през 1720 година, след което Едуард Дженър вкарва всеобщата ваксина през 1796 година, употребявайки по-малко рисков вариант на кравешка шарка.
Старият лондонски мост, въпреки и изящен и античен, е рисково място за прекосяване, защото тук-там мостът се стеснява до малко над 4 метра и не е извънредно пешеходците да бъдат закачени от колелата на каруца или файтон, който минава прекомерно покрай парапета.
Вълните, които се разрушават под моста, са не по-малко рискови и удавянията не са необичайност. Но лондонските фериботи са много положителни в това да ги заобикалят, макар че мнозина избират да се разходят вместо да рискуват живота си по вода.
През 50-те години на 18 век в Лондон има няколко огнища на бяс. Кучетата нормално се употребяват за отбрана на собствеността, а също и за борби, тъй че те не са необикновена панорама по улиците на Лондон, само че сред 1752 и 1759 година лондончани са нащрек за кучета (и хора) с течащи очи и пяна по уста.
Бясът визира и доста от прасетата по дворовете на лондончани. Законът гласи, че гневното прасе би трябвало неотложно да се унищожи – голям удар за един притежател на домашни любимци и още повече за оскъдно семейство, което разчита на едно прасе годишно.
Пътят, който в този момент води надолу към моста Блекфрайърс от северната страна на река Темза, покрива една част от река Флийт. Тази част постоянно се заблатява, а лондончани изхвърлят толкоз доста отпадък в нея, че тя се трансформира в разплодник за чума, по който постепенно плуват „ трупове на мъртви кучета към Темза “.
Канавката се счита за толкоз рискова за здравето, че е изцяло зазидана през 60-те години на 18 век. Но през зимата на 1763 година ровът взе последната си жертва: пийнал бръснар от Бромли, който пада и, преди да успее да се изкачи назад, умира заледен изправен в калта.
Точно до Боро Хай Стрийт се намират пандизите за длъжници на Кингс Бенч и Маршълсий. Преди Закона за несъстоятелността от 1869 година лишаването от независимост даже за доста дребни задължения е нещо напълно всекидневно.
Затворите по това време не пустеят, а животът на пандизчиите е безценен: храна, облекла, пране и даже поддръжката на самите килии. Бащата на Чарлз Дикенс е изпратен в Маршалсий за дълг през 1824 година, а самият той отива да работи във фабриката за вакса за обувки Warren’s Blacking Factory, с цел да изкара пари за дълга на татко си.
Днес, когато сифилисът е елементарно лечим с пеницилин, нас към този момент не ни е боязън от него толкоз, колкото нашите предшественици. Освен въздържанието, презервативите от овчи вътрешности са единствената друга форма на отбрана против заболяването (като въздържанието е по-надеждният вариант).
Въпреки това, сифилисът, въпреки и относително постоянно срещан, не е ориста на безусловно всяка развратна душа. Бъркането му с по-малко съществени инфекции, съчетано със страха от присъщите деформации и полуда, значи, че той играе безпричинно по-голяма роля в публичното въображение, в сравнение с може би заслужава.
Въпреки че насилствена тегоба не е толкоз вълнуващ детайл, колкото историческите романи ни карат да повярваме, в случай че сте млади и безработни мъже, сигурно не е във ваш интерес да се мотаете по доковете на Лондон. Да бъдеш принудително притеглен на работа в армията или флота може да звучи добре, в случай че искаш да живееш в морето, само че другояче е неприятно начало на морската кариера.
Въпреки това, защото най-бедните лондончани към момента се продават като прислужници, логиката е, че насилствената тегоба е метод за разчистване на улиците и запълване на празнините в пазара на труда, а не някакъв честен въпрос за персоналната независимост.
Осемте така наречен дни на обесванията в Лондон всяка година са публични празници. Осъдените на обесване, са прекарвани по улиците от Нюгейт върху каручка към село Тайбърн, като по пътя се вършат пауза за ободряване с алкохолни питиета. Мнозина идват в крайната си дестинация предостатъчно пияни, само че даже и за най-закоравелите нарушители шумът и гледката на въжето биха били непренебрежими.
Обесванията не е последното събитие в програмата за деня. Бърнард Мандевил отбелязва, че „ идващото развлечение е битка сред хирурзите и тълпата “. Палачът получи облеклата на нарушителите като бонус към заплащането, а телата би трябвало да отидат за дисекция при хирурзи, а от време на време и при художници.
Към края на 20-те години на 18 век Лондон стартира да изпитва съществени обществени проблеми заради потреблението на джин. Мнозина настояват, че главния проблем е в цената, защото „ Джинът се продава доста на ниска цена, тъй че хората могат да се замаят с него за 0,75 пенса, а за 3 пенса да се напият даже до полуда “. Скоро потребителите залагат даже облеклата и мебелите си, с цел да намерят пари за джин.
Художникът Уилям Хогарт основава редица творби, в това число Beer Street and Gin Lane (горе), както и композиция от четири произведения, кръстена Four Stages of Cruelty, като отговор на разрушението както на стопанската система, по този начин и на морала у бедните поради джина.
Седанът (Sedan chair – стол, носен на дълги прътове, за напредване на богати хора) е освен способ за превоз, само че и социална заплаха. Швейцарецът Сезар дьо Сосюр през 1725 година написа, че е бил съборен четири пъти от седан по време на визитата си в Лондон.
Носачите постоянно са глобявани за хули на улицата и постоянно са изтъкнати побойници, евентуално търсени за тази работа поради силата и издръжливостта си.
С разрастването на града потреблението на седани понижава. През 1791 година Хорас Уолпол написа, че „ този тип транспорт е съвсем загубен, защото даже Херкулес и Атлас не могат да пренесат никого от единия завършек на тази голяма столица до другия “.
