След Радев идеята за президент е вече друга. Президентът е опозиция по спешност
Една от най-любимите опорки на ГЕРБ в рецензията им Радев е прословутото бърборене за това, че той не е " обединител на нацията ". Това бърборене безполезничи към този момент години наред - откак Цецка Цачева бе цанена за " майка на нацията " и надлежно постави началото на огромния колапс на Борисов. Мърморенето след това се разви в лунатична посока - Бойко към този момент афишира Радев за " деспот ", а подопечният Митов повтаря " Мадуро, Мадуро " по този начин, като че ли политическите съпоставения са изцяло освободени от концепцията за логичен връзки. Тези безпомощни възгласи против Радев ще се слушат още пет години. И прочее ще унищожават ГЕРБ от ден на ден, тъй като единствено там може да си вкарваш автогол стотици пъти и да продължаваш да не виждаш коя е вратата.
Победата на Радев в този момент е напълно сигурна, само че по-интересното е друго - че настъпи необикновен прелом. И той визира самата визия за президентската институция.
Стана по този начин, че към този момент ще е доста мъчно упованията към президентите да бъдат от остарелия вид - на нещо приблизително сред полуактивни наблюдаващи, малко ведри речи на Нова година, на места несъгласие и останалото - салонен официоз. Радев се оформи като престиж в много мракобесни времена, когато гласовете на рецензия към властта бяха доста малко, доста непостоянни и доста ненадеждни. Такива имаше главно в обществените мрежи, само че на институционално равнище към момента изглеждаха като особеност.
Радев имаше значително предимство при рецензиите против ГЕРБ - че е президент, а не водач на опозиционна партия. Във вторият случай офанзивите против властта се подразбират, те са част от общоприетите опозиционни практики. Ако рецензията обаче се прави от президент, отеква доста по-силно точно тъй като той е освободен от рутинната роля на опозиционна партия. Тъкмо затова ГЕРБ атакуваха Радев: не толкоз за това, което той споделя, а за това, че няма право да го споделя. Това е изключително вбесяващо, тъй като при всеки различен вид Борисов постоянно можеше да каже, че Корнелия Нинова да вземем за пример би могла да приказва каквото желае, само че Българска социалистическа партия са изгърмели всички исторически шансове и в този момент се постанова той да ремонтира (като асфалт) техните неточности. И че " Демократична България " към този момент са били с него на власт и той доста добре познава техните номера, на които няма да им се даде. Когато обаче президентът прекрачваше границата и променяше институционалната си роля от относително въздържан наблюдаващ към " Мутри вън ", стана друго. Впечатлението, което Радев пораждаше, бе че нещата са опрели до такава степен, че се постанова да поема несвойствени отговорности просто заради липса на избор. Своеволията на ГЕРБ трябваше да бъдат осъдени със своеволието да политизираш личната си институция. Не мисля, че изключително след нахлуването на прокуратурата в президентството някой би направил нещо друго.
В този смисъл освен към Радев, а по отношение на всеки различен претендент за президент, ще има нови упования. Те ще бъдат следните: че президентът не просто има право, а е задължен в избрани случаи да показва през личната си институция най-големите негодувания към разнообразни политически провинения. Че може би би трябвало да си го представяме като " спомагателна " съпротива, която да е в режим на подготвеност, при положение, че парламентарните благоприятни условия са изчерпани. И че президентската естрада умерено може да наподобява по този начин, както наподобява тази в пленарната зала. Това фактически не съответствува с визията за фигура на обединяването. Но при рекордно ниско доверие в Народното събрание и при разбирането на Борисов, че всичко, което е против ГЕРБ, значи разцепление, за Радев бе повече от наложително да направи серийни нарушавания на политическия такт. Този такт бе изхвърлен по неотложност и по нужда. И оттук нататък надали ще има методичен президент изобщо - на този вид облик е наложено психическо несъгласие. Това, прочее, е и една от аргументите партиите да бавят претендентите си. Те не знаят защо в действителност би трябвало да се кандидатират.
Автор: Райко Байчев
Победата на Радев в този момент е напълно сигурна, само че по-интересното е друго - че настъпи необикновен прелом. И той визира самата визия за президентската институция.
Стана по този начин, че към този момент ще е доста мъчно упованията към президентите да бъдат от остарелия вид - на нещо приблизително сред полуактивни наблюдаващи, малко ведри речи на Нова година, на места несъгласие и останалото - салонен официоз. Радев се оформи като престиж в много мракобесни времена, когато гласовете на рецензия към властта бяха доста малко, доста непостоянни и доста ненадеждни. Такива имаше главно в обществените мрежи, само че на институционално равнище към момента изглеждаха като особеност.
Радев имаше значително предимство при рецензиите против ГЕРБ - че е президент, а не водач на опозиционна партия. Във вторият случай офанзивите против властта се подразбират, те са част от общоприетите опозиционни практики. Ако рецензията обаче се прави от президент, отеква доста по-силно точно тъй като той е освободен от рутинната роля на опозиционна партия. Тъкмо затова ГЕРБ атакуваха Радев: не толкоз за това, което той споделя, а за това, че няма право да го споделя. Това е изключително вбесяващо, тъй като при всеки различен вид Борисов постоянно можеше да каже, че Корнелия Нинова да вземем за пример би могла да приказва каквото желае, само че Българска социалистическа партия са изгърмели всички исторически шансове и в този момент се постанова той да ремонтира (като асфалт) техните неточности. И че " Демократична България " към този момент са били с него на власт и той доста добре познава техните номера, на които няма да им се даде. Когато обаче президентът прекрачваше границата и променяше институционалната си роля от относително въздържан наблюдаващ към " Мутри вън ", стана друго. Впечатлението, което Радев пораждаше, бе че нещата са опрели до такава степен, че се постанова да поема несвойствени отговорности просто заради липса на избор. Своеволията на ГЕРБ трябваше да бъдат осъдени със своеволието да политизираш личната си институция. Не мисля, че изключително след нахлуването на прокуратурата в президентството някой би направил нещо друго.
В този смисъл освен към Радев, а по отношение на всеки различен претендент за президент, ще има нови упования. Те ще бъдат следните: че президентът не просто има право, а е задължен в избрани случаи да показва през личната си институция най-големите негодувания към разнообразни политически провинения. Че може би би трябвало да си го представяме като " спомагателна " съпротива, която да е в режим на подготвеност, при положение, че парламентарните благоприятни условия са изчерпани. И че президентската естрада умерено може да наподобява по този начин, както наподобява тази в пленарната зала. Това фактически не съответствува с визията за фигура на обединяването. Но при рекордно ниско доверие в Народното събрание и при разбирането на Борисов, че всичко, което е против ГЕРБ, значи разцепление, за Радев бе повече от наложително да направи серийни нарушавания на политическия такт. Този такт бе изхвърлен по неотложност и по нужда. И оттук нататък надали ще има методичен президент изобщо - на този вид облик е наложено психическо несъгласие. Това, прочее, е и една от аргументите партиите да бавят претендентите си. Те не знаят защо в действителност би трябвало да се кандидатират.
Автор: Райко Байчев
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ