По-внимателно с политическата коректност
Един фантом броди из медиите и обществените мрежи, призракът на Нанси Пелоси с речник под мишница. Идеята да се извадят от обществената тирада в сената на Съединени американски щати местоименията за мъжки и женски жанр, както и думи като „ майка ”, „ татко ”, „ брат ”, „ сестра ” и въобще онази лексика, която показва полова принадлежност или някакво родово разграничение, наподобява на книжовен опит на новак, само че доста упорит създател. Което не пречи другояче неглупави хора с интелектуални специалности да не виждат нищо ненормално в това, нито обезпокоително или налудничаво.
Някои даже адмирират тази поредна прищявка на политическата уместност. Ако ставаше дума просто за някаква задокеанска чудатост, надали тематиката би заслужавала вниманието, което й се отделя, само че явно тези лингвистични извършения са част от ляволибералната вълна, издигнала още веднъж на власт демократите и няма никаква гаранция, че този езиков волунтаризъм няма да се трансформира в политическа мода и отвън щатите. За което прочее има индикации. Наскоро във „ Фигаро ” и „ Монд ” се появиха изявления по отношение на проекти да се премисли репертоарът на парижката опера заради обстоятелството, че балетни спектакли като „ Лебедово езеро ”, „ Лешникотрошачката ” и „ Баядерка ” не се вписват в битката против белия супремасизъм.
Как се стигна дотук?
Терминът „ политически правилен ” за първи път е използван в Америка през 1793 година Тогава Върховният съд на Съединени американски щати в аргументацията към едно дело изяснява, че честата приложимост на Щат вместо Народ е not politically correct, защото щатите съществуват поради добруването на народа, заради което при повдигане на тост, пък и по други мотиви би било правилно да се споделя Народът на Съединените щати. Но това е по-скоро техническа детайлност. Същинското раждане на PC – идеологията е през осемдесетте години на предишния век, когато около този термин се разви цяло придвижване (с извънредно демократичен уклон) за езикова промяна, целяща премахването на обидни думи и изрази, отнасящи се до разлики по породист и сексуален симптом, полова ориентировка, неработоспособност, вяра и политически убеждения. Първата жертва в Съединени американски щати стана думата „ чернокож ”, която беше сменена от „ черен ”, а след това от „ афроамериканец ”. Което може би не е дефинитивно, тъй като духът на егалитаризъм, върху който се гради концепцията за политическа уместност, допуска да има също евроамериканци, азиатоамериканци и по този начин по целия глобус. После индианците станаха „ коренни американци ” и стартира едно безспирно словотворчество с морално-хигиенна цел – обществени групи, които в предишното са били жертва на геноцид, иго, репресии и игнориране да бъдат посочени по нов метод и посредством езикова процедура да бъдат заличени отпечатаните в езика контузии от предишното.
Обичаят Америка да служи за повсеместен евроатлантически стандарт наложи новото PC – държание да бъде признато и отвън Съединени американски щати, даже и там, където думата „ чернокож ” не се счита за обидна. У нас ромите станаха роми, без това да трансформирало нито техния обичай, нито отношението към тях. През януари 2018 година българският парламент публично изгони от административната тирада думата „ неработоспособен ”. Понеже в Америка към този момент не се употребява. Инвалидите в България към този момент са „ хора с увреждания ”, само че не престават на всеки три години да се редят с патерици и колички пред кабинетите на ТЕЛК и НЕЛК, с цел да потвърждават, че през този интервал не са им пораснали нови крайници, ръце, бъбреци и така нататък Който не е минал през миазмите на българската здравна, обществена, общинска и друга администрация, той не знае какво става с индивида, когато се е озовал в тази обществена група. Като начало му се постанова да обикаля разнообразни институции, да попълня всевъзможни документи с информация, която самите институции имат и могат умерено да обменят и без негово присъединяване, да се реди на опашки и да разнася купища хартии от гише на гише из всякакви краища на града, с цел да потвърди, че има потребност от пенсия, инвалидна количка, инвалиден стол или някой от другите атрибути на инвалидността, които страната дава с цената на комплицирани и унизителни процедури. Да не приказваме за достъпността на градската среда. Рампите за инвалидни колички (ако ги има) постоянно са бутафорни и направени само, с цел да оправдаят усвоените средства по всякакви интернационалните стратегии. Държавата се отнася с тези хора като че ли дружно с инвалидността са им пораснали крила, с цел да преодоляват физически и други трудности и като знак за в допълнение внимание не ги назовава инвалиди, а хора с увреждания. Голям ихтибар, няма що.
Нека в тази връзка опитаме да си представим по какъв начин парижани кръщават Дома на инвалидите, където са заровени славни генерали, маршали и губернатори, включително и самият Наполеон, „ Дом на хората с увреждания ”.
Впрочем самата концепция за политическа уместност има нещо общо с инвалидността.
Това е самобитно инвалидизиране на езика или на части от него, засягащи избрани тематики. Иначе казано, политкоректният език е „ език с увреждания ”, в случай че ни бъде разрешено да използваме личните му стандарти за учтивост.
PC – езикът се е трансформирал в съвременен контейнер за смехории. В интернет има речници на политкоректните думи и изрази, в които не постоянно е ясно кое е съществено и кое на подбив. Има искрено комични образци като „ еластичен резидент ” вместо скитник или „ фоликулярна регресия ” вместо алопеция и така нататък Постепенно PC - идеологията се озова в клопката на личната си универсалистка рекламация, тъй като всяко новоизмислено разбиране рискува да засегне или пренебрегне една или друга обществена група. От което следва да се мисли за нова дума и още по-нова и по този начин до безконечност. Това словотворчество демонстрира по какъв начин езикът може да „ заболее ” от нещо като „ лингвистичен рак ”, произвеждайки до безконечност нови и нови все по-малко значещи думи, водещи в последна сметка към неговото „ вдървяване ” и обезсмисляне.
PC – идеологията от дълго време е обект на полярни оценки.
Защитниците й одобряват, че това е метод за унищожаване (или най-малко ограничаване) на обществени напрежения посредством табуиране на избрана лексика и подмяната й с друга, по-благовидна и евфемизираща, въпреки и обезличаваща историческия подтекст, който думите неизбежно носят. Приема се, че езиковите структури оформят хрумвания и държания. Следователно, в случай че грижливо обмисляме по какъв начин да назовем някого, без да го наскърбяваме и да накърняваме негови усеща, това ще предизвика повече интерес към него като характерност, а не като част от група и по този начин ще се лимитират предразсъдъците. Иначе казано PC дисциплинира мисълта. Без да оспорват изцяло тези причини, критиците на PC – идеологията считат, че прекомерното евфемизиране води до глупост и съставлява цензура над мисълта, лимитира опциите за свободна полемика. Налагането на PC като общопризнат стандарт прави неосъществим обществен диалог с хора, които не одобряват тези правила. Самата PC ги жигосва и маргинализира. Така водеща демократична полезност, каквато е свободата на мисълта и словото, се трансформира в несвобода или в независимост на единодушието. Което съмнително припомня за „ новоговора ” на Оруел от романа „ 1984 ”. Езикът е власт и в ръцете на PC- идеолозите тази власт може да се окаже безконтролна, да се трансформира в инструмент за произвол и принуждение над мисълта.
Дали избрана дума има отрицателно или положително значение, зависи от прекалено много неща – отношение, метод на приложимост, контекст. Например думата „ джендър ”, замислена като надълбоко неутрална, след полемиките към Истанбулската спогодба се снабди с двусмислено иронична конотация. Езикът, тъй като е нещо живо, има способността да уголемява или стеснява смисъла на обособени думи и понятия, да им основава културен подтекст, даже когато това грижливо се заобикаля.
В страните от тогавашната руска сфера настоящите PC – старания над езика пораждат иронични усмивки, само че и известна паника, тъй като те са минали по този път и знаят къде води. Комунистическите режими бяха основали тъкмо подобен политкоректен „ дървен ” език, с който си служеха официозните вестници, радио и ТВ-програми. Странно е, че Америка, флагманът на Свободния свят, се е засилила натам, откъдето Източна Европа с известно облекчение се върна. Адептите на Нанси Пелоси наподобява са решили да се повозят на шейничката на научния комунизъм. Любопитно е до каква степен ще стигнат и по какъв начин тъкмо ще спрат, тъй като очевидно са набрали сериозна скорост. Но с изключение на любопитно това е и притеснително. Нека напомним, че с сходно любознание през 20-те и 30-те години на предишния век е следен възходът на някои деструктивни идеологии в Германия, Италия и Съветска Русия.
Някои даже адмирират тази поредна прищявка на политическата уместност. Ако ставаше дума просто за някаква задокеанска чудатост, надали тематиката би заслужавала вниманието, което й се отделя, само че явно тези лингвистични извършения са част от ляволибералната вълна, издигнала още веднъж на власт демократите и няма никаква гаранция, че този езиков волунтаризъм няма да се трансформира в политическа мода и отвън щатите. За което прочее има индикации. Наскоро във „ Фигаро ” и „ Монд ” се появиха изявления по отношение на проекти да се премисли репертоарът на парижката опера заради обстоятелството, че балетни спектакли като „ Лебедово езеро ”, „ Лешникотрошачката ” и „ Баядерка ” не се вписват в битката против белия супремасизъм.
Как се стигна дотук?
Терминът „ политически правилен ” за първи път е използван в Америка през 1793 година Тогава Върховният съд на Съединени американски щати в аргументацията към едно дело изяснява, че честата приложимост на Щат вместо Народ е not politically correct, защото щатите съществуват поради добруването на народа, заради което при повдигане на тост, пък и по други мотиви би било правилно да се споделя Народът на Съединените щати. Но това е по-скоро техническа детайлност. Същинското раждане на PC – идеологията е през осемдесетте години на предишния век, когато около този термин се разви цяло придвижване (с извънредно демократичен уклон) за езикова промяна, целяща премахването на обидни думи и изрази, отнасящи се до разлики по породист и сексуален симптом, полова ориентировка, неработоспособност, вяра и политически убеждения. Първата жертва в Съединени американски щати стана думата „ чернокож ”, която беше сменена от „ черен ”, а след това от „ афроамериканец ”. Което може би не е дефинитивно, тъй като духът на егалитаризъм, върху който се гради концепцията за политическа уместност, допуска да има също евроамериканци, азиатоамериканци и по този начин по целия глобус. После индианците станаха „ коренни американци ” и стартира едно безспирно словотворчество с морално-хигиенна цел – обществени групи, които в предишното са били жертва на геноцид, иго, репресии и игнориране да бъдат посочени по нов метод и посредством езикова процедура да бъдат заличени отпечатаните в езика контузии от предишното.
Обичаят Америка да служи за повсеместен евроатлантически стандарт наложи новото PC – държание да бъде признато и отвън Съединени американски щати, даже и там, където думата „ чернокож ” не се счита за обидна. У нас ромите станаха роми, без това да трансформирало нито техния обичай, нито отношението към тях. През януари 2018 година българският парламент публично изгони от административната тирада думата „ неработоспособен ”. Понеже в Америка към този момент не се употребява. Инвалидите в България към този момент са „ хора с увреждания ”, само че не престават на всеки три години да се редят с патерици и колички пред кабинетите на ТЕЛК и НЕЛК, с цел да потвърждават, че през този интервал не са им пораснали нови крайници, ръце, бъбреци и така нататък Който не е минал през миазмите на българската здравна, обществена, общинска и друга администрация, той не знае какво става с индивида, когато се е озовал в тази обществена група. Като начало му се постанова да обикаля разнообразни институции, да попълня всевъзможни документи с информация, която самите институции имат и могат умерено да обменят и без негово присъединяване, да се реди на опашки и да разнася купища хартии от гише на гише из всякакви краища на града, с цел да потвърди, че има потребност от пенсия, инвалидна количка, инвалиден стол или някой от другите атрибути на инвалидността, които страната дава с цената на комплицирани и унизителни процедури. Да не приказваме за достъпността на градската среда. Рампите за инвалидни колички (ако ги има) постоянно са бутафорни и направени само, с цел да оправдаят усвоените средства по всякакви интернационалните стратегии. Държавата се отнася с тези хора като че ли дружно с инвалидността са им пораснали крила, с цел да преодоляват физически и други трудности и като знак за в допълнение внимание не ги назовава инвалиди, а хора с увреждания. Голям ихтибар, няма що.
Нека в тази връзка опитаме да си представим по какъв начин парижани кръщават Дома на инвалидите, където са заровени славни генерали, маршали и губернатори, включително и самият Наполеон, „ Дом на хората с увреждания ”.
Впрочем самата концепция за политическа уместност има нещо общо с инвалидността.
Това е самобитно инвалидизиране на езика или на части от него, засягащи избрани тематики. Иначе казано, политкоректният език е „ език с увреждания ”, в случай че ни бъде разрешено да използваме личните му стандарти за учтивост.
PC – езикът се е трансформирал в съвременен контейнер за смехории. В интернет има речници на политкоректните думи и изрази, в които не постоянно е ясно кое е съществено и кое на подбив. Има искрено комични образци като „ еластичен резидент ” вместо скитник или „ фоликулярна регресия ” вместо алопеция и така нататък Постепенно PC - идеологията се озова в клопката на личната си универсалистка рекламация, тъй като всяко новоизмислено разбиране рискува да засегне или пренебрегне една или друга обществена група. От което следва да се мисли за нова дума и още по-нова и по този начин до безконечност. Това словотворчество демонстрира по какъв начин езикът може да „ заболее ” от нещо като „ лингвистичен рак ”, произвеждайки до безконечност нови и нови все по-малко значещи думи, водещи в последна сметка към неговото „ вдървяване ” и обезсмисляне.
PC – идеологията от дълго време е обект на полярни оценки.
Защитниците й одобряват, че това е метод за унищожаване (или най-малко ограничаване) на обществени напрежения посредством табуиране на избрана лексика и подмяната й с друга, по-благовидна и евфемизираща, въпреки и обезличаваща историческия подтекст, който думите неизбежно носят. Приема се, че езиковите структури оформят хрумвания и държания. Следователно, в случай че грижливо обмисляме по какъв начин да назовем някого, без да го наскърбяваме и да накърняваме негови усеща, това ще предизвика повече интерес към него като характерност, а не като част от група и по този начин ще се лимитират предразсъдъците. Иначе казано PC дисциплинира мисълта. Без да оспорват изцяло тези причини, критиците на PC – идеологията считат, че прекомерното евфемизиране води до глупост и съставлява цензура над мисълта, лимитира опциите за свободна полемика. Налагането на PC като общопризнат стандарт прави неосъществим обществен диалог с хора, които не одобряват тези правила. Самата PC ги жигосва и маргинализира. Така водеща демократична полезност, каквато е свободата на мисълта и словото, се трансформира в несвобода или в независимост на единодушието. Което съмнително припомня за „ новоговора ” на Оруел от романа „ 1984 ”. Езикът е власт и в ръцете на PC- идеолозите тази власт може да се окаже безконтролна, да се трансформира в инструмент за произвол и принуждение над мисълта.
Дали избрана дума има отрицателно или положително значение, зависи от прекалено много неща – отношение, метод на приложимост, контекст. Например думата „ джендър ”, замислена като надълбоко неутрална, след полемиките към Истанбулската спогодба се снабди с двусмислено иронична конотация. Езикът, тъй като е нещо живо, има способността да уголемява или стеснява смисъла на обособени думи и понятия, да им основава културен подтекст, даже когато това грижливо се заобикаля.
В страните от тогавашната руска сфера настоящите PC – старания над езика пораждат иронични усмивки, само че и известна паника, тъй като те са минали по този път и знаят къде води. Комунистическите режими бяха основали тъкмо подобен политкоректен „ дървен ” език, с който си служеха официозните вестници, радио и ТВ-програми. Странно е, че Америка, флагманът на Свободния свят, се е засилила натам, откъдето Източна Европа с известно облекчение се върна. Адептите на Нанси Пелоси наподобява са решили да се повозят на шейничката на научния комунизъм. Любопитно е до каква степен ще стигнат и по какъв начин тъкмо ще спрат, тъй като очевидно са набрали сериозна скорост. Но с изключение на любопитно това е и притеснително. Нека напомним, че с сходно любознание през 20-те и 30-те години на предишния век е следен възходът на някои деструктивни идеологии в Германия, Италия и Съветска Русия.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ