Умението да отказваме на децата – владеем ли го?
Две благи млади баби (не бих и пошепнала думата „ баби “ в тяхно присъствие) допълват спокойната картина на отзивчив следобеден диалог сред двете момиченца, които си играят край пейката. Казаното внася единствено елементи към диалога от през вчерашния ден, от оня ден, от предходната седмица.
„ Бях малко по магазините – да видиш едно дете като се затръшка пред витрина с играчки, като почна да хленчи… Съжалих майка му, идеше й да заплаче, имаше предпочитание да го удари, само че си даваше сметка, че не трябва да го бие пред хората, а и бива ли въобще?… “
„ Винаги съм показвала на децата си, че ме тормозят, като ме принуждават да им откажа нещо. “
Слушах и си мислех: Колко дълъг е пътят, до момента в който децата усетят това възприятие в родителите си. Докато го разберат… Често чуваме детското: „ Купи ми, купи ми!… “ Немалко деца получават мечтаното. Това, коства ми се, не е най-хубавата услуга, която вършим на детето. А и на себе си. У детето се гради погрешната визия за безусловно владеене и благоденствие. То стартира да свързва нашата подготвеност да му дадем пожеланите от него движимости със сигурността, че ще се погрижим и отсега нататък да получава нещата наготово. Другояче щеше да бъде, в случай че умеехме да отхвърляме.
Какво можем да противопоставим на задъханото детско: „ Купи ми, купи ми, незабавно ми купи! “… И на своето предпочитание да не лишаваме детето си от нищо. Но належащо ли е в действителност да отрупваме детето още от малко с купища движимости, които то престава да вижда. Отнася се с равнодушие освен към тях, само че и към нашето усърдие и изпитание да му ги доставим. Кой знае за какво, все се чувствуваме длъжни да му сервира и по своя самодейност играчки, лакомства, удоволствия – все в огромни количества, без самото то да ги е поискало.
Но какво можем да сторим, в случай че детето непрекъснато хленчи: „ Купи ми, купи ми…! “ Добре е да му разбираем, че не е допустимо да се купят всички привлекателни и нови неща. Бихме могли да му позволим да огледа от близко играчката, с цел да си спомни няма ли в къщи сходно влакче или кукла. Ако и това не оказва помощ, не е зле да му покажем някое капризно дете, което плаче и се тръшка по земята, с цел да види какъв брой зле наподобява в профил. Но не трябва, коства ми се, всеки собствен отвод да свързваме с нашето персонално отношение към детето.
„ Мама няма повече да те обича, в случай че продължаваш да упорстваш! “. Нито пък е редно да прибягваме до „ избавителното “ – „ Забравила съм си портмонето у дома!… “ Не е належащо да се дават пояснения обстойно и нашироко, нито да търсим опрощение, нито да викаме на помощ джуджетата, а още по-малко да „ обещаваме “ санкции или да подкупваме детето с обещания за други дарове. Можем да откажем на детето с един спокоен и безапелационен звук, без да се гневим и да заплашваме. Когато получава нужната му движимост и когато му отхвърляме непотребния предмет, детето би трябвало да усеща нашата доброжелателност и угриженост. А не нашата неприязън.
Понякога дребните деца желаят нещо единствено с цел да ревизират до каква степен се простират границите на разрешеното и в кой миг „ чашата прелива “ и идва отводът ни. Те упорстват ей-така, в случай че се съгласим автоматизирано, в случай че отстъпим нерешително. Понякога са подготвени да вършат и благи очи, с цел да получат мечтаното, а различен път, в случай че родителите откажат, насочат тъжни очички към бабата и дядото, които незабавно се втурват да купуват… А купуваме ли всичко пожелано от детето, лишаваме го от опцията единствено да овладее желанията си. Често тези пориви са неочаквани и бързо отминават. И детето единствено се отхвърля от желанията си. А купим ли му всичко, което си е помислило, че би трябвало да има, лишаваме го от опцията да усети, че е превъзмогнало желанията си. Как тогава ще се научи единствено да се владее?
„ …Купи ми, купи ми, купи ми… “ – и желанията нарастват в геометрична градация. Ако през днешния ден детето желае всеки модел от дребните колички, след десет-двадесет години няма да се задоволява с каква да е лека кола. И ще счита, в случай че му откажем, че сме му длъжници, че не сме му дали всичко, което му се е полагало. Към какво ще се стреми, щом получава всичко пожелано? Какви щебъдат фантазиите му, в случай че всичко може да се купи? Затова да не убиваме насладата, купувайки на дребното дете всичко пожелано – с всяко ненужно нещо, което получава, ние му лишаваме нещо… Правим насладата по-достъпна, по-евтина. Лишаваме детето си от удоволствието да мечтае. Отнемаме му опцията да се надява, способността да тръпне и да очаква…
Купуваме, купуваме, тъй като мислим, че детето ни ще има, а то в действителност няма да има много… Ако множеството му стремежи и копнежи останат на равнището на вещите…
Инфо: www.jenatadnes.bg
