Думи за Антон Дончев от писателя-родопчанин Светозар Казанджиев, писани през

Думи за Антон Дончев от писателя-родопчанин Светозар Казанджиев, писани през 2005 година

Антон Дончев (1930 ~ 2022)

Антон Дончев

Пиша на първо място, поради неговия гений като публицист. Заради майсторството му да споделя. За това, че той трансформира историята в магия… Пиша, тъй като за израстването му като „ вълшебник ” е отговорна Родопа. Тя го приема през 1963-а като собствен изповедник и в една лунна нощ, в един безлюден параклис над село Момчиловци, му доверява най-съкровената си героическа ария.

Вдига вълненика си, с цел да види синините от бича и кръвта от веригите, които още личат по снагата й. Говори му дълго и проницателно за своята битка, за борбите, за земята, за рода, за вярата, за свободата си. Разказва му своя трагически епос против единствено едно-едничко предпочитание - да й повярва.

„ Да, сестро! ” - отвръща й никому незнайният още публицист, целува двете й ръце и след 46 дни, в курорта Пампорово, изпява своята лебедова ария „ Време разделно ”. Първата дума в романа записва на 15 юли, понеделник, а последната точка слага на 25 октомври, петък, 1963 година, навършил преди малко Христовата възраст. Няма разминаване във времето, 46 дни е търсил „ нотите ”, тананикал е мелодията, въздишал е и е бърсал сълзите си, до момента в който най-после изпява с цяло гърло своята ария.

Антон Дончев съпоставя писането с пеенето. „ Време разделно ” е една ария - споделя той. - Пишете, представяйки си, че сте артист, бард. Орфей също е артист, Омир е певец… Сядате, държите си арфата или китарата, гори огънят на вдъхновението, в близост стоят хора, виждате в тъмното лицата им, светят очите им, зъбите, а вие - пеете. Изпявате им една ария, изпявате им една книга. Не се връщате. Няма по какъв начин да кажете: Пардон, не можах да го изпея. Невъзможно е! Всичко зависи от бързината, с която можете да записвате. Това ме изнервя, тъй като мисълта ми тече по-бързо от ръката и се основава напрежение, което е извънредно. Затова ненавиждам физическия развой писане и виждам на часа да избягам… В случая имах още един претекст да работя бързо върху родопския епос - видях живия облик на Елица в с. Момчиловци. Беше опияняващ, опасявах се да не изчезне… Всички книги, които съм написал, са изпяти ”.

…Още с излизането на книгата стартират нашите български крамоли. Завистта се надвесва над славата и я поучава с недодялан, поучителен звук. „ Това е конюнктурна, поръчкова работа! Липсва й историчност. Разказът е не за средата на XVII, а за края на XIX век. Романът обслужва по този начин наречения възродителния развой в Родопите… ”

И, естествено, създателят стартира да се съмнява, да изяснява, да натрупа разочарования и „ Маркототеви ” месеци и години.

- На мен не са ми давали поръчка! Аз взех решение да я напиша тази книга. След като и Стефан Дичев, и Андрей Гуляшки отхвърлиха, помислих си, ето ти късмет. Тогава бях още незнаен създател. Взех единствено 75 лв. командировъчни и с тия пари обиколих Родопите за петнадесет дни. Никога преди не бях ходил там - признава Дончев.

След като обхожда терена, върху който счита да разположи ориста на своите герои, Антон Дончев се затваря в Националната библиотека „ Св. св. Кирил и Методий ” и чете по 10 часа дневно. Събира познания по история и география, по литература и социология, нужни за делото, което му следва. Често се изумява какъв брой истини за нас, българите, стоят заключени в книгите и никой нито знае, нито си дава напън да ги прочете. Открива томчета, които не са отваряни, откогато са написани. На 14 юли идва в Пампорово, отсяда в една таванска стая на партийната хижа и стартира да написа.

Най-четената историческа книга е издавана над двадесет пъти в България, преведена е на 30 езика, в това число на китайски и хинди. Тиражът на българския бестселър е надминал от дълго време 2,5 милиона екземпляра, факт, изумяващ четящите европейци поради огромната литература на дребния балкански народ. Романът „ Време разделно ” е толкоз известен във Франция, че има и джобно издание за хората, които се респектират от дебелите книги.

През 1972 година американската фондация „ Джейн и Ървинг Стоун ” номинира „ Време разделно ” за най-хубав исторически разказ в Съединени американски щати и го отличава с огромната си премия (по изключение, тъй като съгласно статута на фондацията тя се присъжда единствено на американски творци). Политбюро на Централния комитет (ЦК) на Българската комунистическа партия (БКП) отхвърля да пусне писателя в чужбина и премията остава неполучена.

„ Когато след време съумях да посетя Съединени американски щати, издателят ми отхвърли да седне до мен. Беше засегнат, че не съм почел неговата премия. Каза, че тя щяла да вдигне тиража неведнъж. И още, че унищожавам бизнеса му. А той издаваше по 100 книги на месец ”.

Заради впечатляващия му изказ, разтърсващите сюжети, трагичните облици и умопомрачителните пейзажи, критиците го съпоставят с такива титани на словото като Джеймс Джойс, Иво Андрич, Никос Казандзакис… По мнение на наши и европейски експерти, Антон Дончев би бил превъзходен джентълмен на Нобеловата премия за литература.

Въпреки „ фанфарите ”, които свирят в негова чест, той не счита „ Време разделно ” за най-хубавото си достижение. Според него „ Сказание за Аспарух… ”, писано 23 години, „ Калоян ” - 40, „ Трите живота на Кракра ” са по-дълбоки, по-многопластови, христоматийни, само че времето единствено избира своите любимци.

Киното е другата обич на Антон Дончев. По негов сюжети са филмите: „ Време на принуждение ”, „ Завръщане от Рим ”, „ Изгори, с цел да светиш ”, „ Глутницата ”, „ Калоян ”…

Когато го отстраняват като сценарист от екипа на лентата „ Аспарух ”, той е шокиран. От тоталния срив се отлепва ретината и на двете му очи. Винаги ме е учудвал огромният диоптър на неговите очила, само че в никакъв случай не открих кураж да попитам единствено от писането ли е това?

Няколко години след публикуването на „ Време разделно ”, към него демонстрират интерес филмовите компании „ Колумбия пикчърс ”, „ Парамаунт ” и „ Мосфилм ”, продуцентите Карло Понти (съпруг на София Лорен) и Дино Де Лаурентис, актьорите-режисьори Сергей Бондарчук и Мел Гибсън, френски и полски кинаджии…

Българският интелектуалец в заточение Петър Увалиев, другар на Чарли Чаплин, работил с Бърнард Шоу, Микеланджело Антониони, Дърк Богард, Марчело Мастрояни и други имена на международното кино, откакто го прочел, му предлага да го екранизира. Дори му спомага пред Понти и се завърта колелото на огромния им план.

Антон Дончев работи върху сюжета дружно с Енио де Кончини, създател на телевизионния сериал „ Октопод ”. В копродукцията декларират свое присъединяване Лорънс Оливие като Караибрахим и Антъни Куин - като Манол. Двамата огромни актьори от Холивуд подписват и контракт.

През 1968 година Дино Де Лаурентис идва в София. Преди това е писал писмо на Тодор Живков, от който желае единодушие да осъществя замислената мегапродукция. „ Мосфилм ” прави същите опити. Напразно, даже именитото име на Сергей Бондарчук не може да му помогне.

При едно от многочислените си визити в Смолян, в Алибеевия конак (кв. Райково), Антон Дончев показа: „ Жестока е кармата на българския създател. Той е заставен да изживее премеждия, непостижими и немислими за задграничните актьори. Не толкоз управлението на страната се съпротивляваше, колкото родните кино дейци. Те не разрешиха „ Време разделно ” да се снима на открито, с цел да запазят имиджа на българското кино ”. Централен комитет на Българска комунистическа партия разпорежда реализацията на кино лентата на Людмил Стайков, още веднъж без присъединяване на създателя на романа.

Тук е моментът да поясня, че не написването на книгата бе партийна заръка, а изработката на кино лентата „ Време разделно ”. Като ръководител на Окръжния съвет за просвета в Смолян по това време, трябваше да съдействам на екипа при реализирането на културната демонстрация, мобилизирала целия окръг.

Логистиката се организираше под директното управление на секретаря на ОК на Българска комунистическа партия по идеологията - Никола Кучмов. Привлякохме и освободихме от работа стотици самодейци за всеобщите подиуми на кино лентата, а някои по-характерни облици като Никола Пашов, Любомир Гешев, Георги Куцев откриха място в епизодите.

Родопчани знаеха, че се прави филм за тяхното минало и оказваха цялостно подпомагане на режисьора Людмил Стайков. Самодейците тръпнеха от любознание, плачеха и се смееха, преживяваха ориста на своите предшественици, стояха по през целия ден на слънцето или студа, за алегорични пари, които в тази ситуация нямаха никакво значение за тях. Важното беше България да види тяхната историческа драма, белязана с доста кръв и доста тъга.

Всяка вечер се събирахме в кино „ Дружба ” в Смолян, с цел да забележим и обсъдим сниманото денем. Освен екипа, отпред с Людмил Стайков и оператора Радослав Спасов, на прожекциите идваха партийни фрагменти, общественици, жители. Всеки имаше право да разяснява видяното.

Съгласно домакинския ангажимент, постоянно бях на снимачната площадка. Доближих се до режисьора и основния оператор. Работата им беше доста вълнуваща, довеждаше хората до стенание или екстаз.

Два епизода се врязаха в паметта ми: бягащите поданици на Чепино край с. Триград и сватбата на Елица и Манол на Хайдушки поляни.

Преди всяка сцена Людмил Стайков „ нахъсваше ” артистите и масовката. Говореше им трагично, откровено, човешки. „ Погледнете в камерата! ”, предложения ме той, облян в сълзи, когато снимаше обезверения път на чепинци, бягащи от турския ятаган. Те бяха на 300-400 метра от камерата, само че в непосредствен проект се виждаше по какъв начин мъже, дами, деца, възрастни плачат над своята орис, понесли цялото обезсърчение на света. Плачеха, тъй като режисьорът им бе споделил да „ влязат в роля ”. Беше и ужасно, и тъжно, и същинско.

Другият епизод бе сватбата на Елица и Манол. В тази сюрреалистична картина, в която Караибрахим (Йосиф Сърчеджиев) тъпче сватбената софра и стъпва върху хляба, в която стреля в гайдата на Дафо Трендафилов, с цел да скъса езика на песента, всичко бе ужасяващо.

Хората го гледаха изумени, но в действителност изумени, комплицирани. Чудеха се по какъв начин да реагират. Дори природата не приемаше този призрачен сън и се мъчеше да го скрие в мъгла или засипе със сняг.

През 16-те месеца, в които се снимаше филмът, Родопа вложи цялата си душа. Затова, когато той се завъртя на екрана през 1988 година, триумфът му бе победоносен.

Антон Дончев е изпитвал постоянно буйна обич към планината. За нея споделяше - нашия български край, и с наслада тръгваше за насам. По време на Националната писателска среща на тематика „ Родопите в българската литература ”, извършена на 7, 8 и 9 май 2008 година в Смолян, той произнесе най-вълнуващия отчет.

В него апропо сподели: „ Разберете, ние с вас, които пишем, сме длъжни да пишем за Родопа по подобен метод, че да ни четат по целия свят. Трябва да се качваме не на Мусала, а на Луната и оттова да погледнем по какъв начин свети Родопа върху кълбото на Земята. Няма човек, който да я обгърне с един взор. Трябва да я извървиш и да я изстрадаш, та след това да я събереш в сърцето си и да я погледнеш - но би трябвало да имаш сърце на орел. Само тогава ще видиш, че Родопа свети като елмаз върху корона. Какво вършим всички ние та тази светлина да стигне до цялото човечество?

Казват, че 17-20% от кръвта на българите е тракийска. Ние сме наследници на Севт, на Терес, на одрисите, бесите, гетите… България не е на 1300 години. България е доста, доста по-стара. Ние носим паметта на всички тези нации. Нека помислим като създатели, не носим ли някакво обвързване в края на краищата, да извадим пред света паметта за тези нации?

Много от дълго време не сме се срещали писатели, с цел да се забележим като пишещи. Фактът, че това се случва в Смолян, е насърчителен. Коя е огромната ми молба към вас? Да почувстваме величината, не споделям величието на делото, което ни следва, а да осъзнаем какъв труд ни чака. И както керваните си имат своя звезда пътеводна (керванджийка), която им оказва помощ да заобикалят блатата, да откриват брод през реките, по този начин и нашата звезда би трябвало постоянно да е на небето. Звездата, след която да вървим. Иначе ще затънем в някое блато… ”

Антон Дончев е неотклонен държавник. От 2003 година е учен към Българска академия на науките, постоянно мечтан събеседник за всяка уважаваща себе си медия, сценарист на няколко паметни кинопродукции, разказвач, написал дузина романи за българското недавна…

Той е почетен жител на Велико Търново, където работи като млад арбитър, на Бургас, Сливен, Перник, Смолян и София. Носител е на медал „ Св. св. Кирил и Методий ” - огърлие, както и на други оценки. Две обаче блестят като искри върху литературната му корна: премията „ Балканика ” и държавният медал „ Стара планина ”. Признат е за класик на българската литература.

Академик Дончев в никакъв случай не бяга от споровете с времето. Неговата гражданска и креативна позиция е ясна и надълбоко народностна. В словата си постоянно цитира Атанас Далчев: „ Най-голямата неволя за нас, българите, е неналичието на народен нарцисизъм. ” И го добавя - още по-голяма неволя е да смяташ това нещо за добродетел. Има една национална мъдрост, която гласи: „ Който спомене предишното, да ослепее с едното око, а който го не помни - да ослепее и с двете! ”

Проблемът в този момент е дали да създадем голяма редица от живи мъртъвци - ослепени хора като Самуиловите бойци, и на всеки 100 души да оставим по едноок (човек, подготвен да бръкне в предишното, който ще ритнат отляво и отдясно, та даже и през граница), или да ослепеем с двете си очи и да жертваме истината?

За нас родопчани е исторически гъдел, че предтечите ни са основни герои в епоса „ Време разделно ”. Талантливото перо на Антон Дончев сподели по трогателен и автентичен метод трагичната орис на планинските хора, съедини я със ориста на България и със ориста на всички хора по света.

Не от учтивост, от почитание към дарбата на огромния занаятчия на словото, Смолян го разгласи за почетен жител. Така приюти в биографията си още един от най-личните мъже на България. Летописецът, който описа епоса на Родопа и трансформира историята в магия.

Декември 2005 година

Автор: Светозар Казанджиев

Източник: 
Снимка: Антон Дончев (1930-2022), Институт за литература, dictionarylit-bg.eu
*Иван Кръстев като Манол в кадър от кино лентата „ Време разделно “, режисьор Людмил Стайков, 1988 година