Новата книга на Евгений Дайнов анализира историята през призмата на рокмузиката |
" Духът на времето: Как стигнахме от Love Me Do до Доналд Тръмп " е новата книга на професор Евгений Дайнов, издадена от " Прозорец ".
Основната сцена, на която се развива анализът, е тази на рок музиката и обвързваните с нея култури, само че включва и изкуството, белетристиката, киното, модата, политиката, философията и стопанската система.
Днес сходни книги с дълъг пояснителен небосвод са постоянно срещано събитие. Тази обаче е първата, която проучва последните десетилетия най-вече през рок музиката.
За книгата си професор Дайнов споделя следното:
" Всяка история е история на концепциите, които са стимулирали хората да вършат едно, а не друго. През 1962 година настава мощен трус в концепциите на епохата. Започват Шейсетте. Техният лайтмотив е, че хората, един път освободени от външни спънки като човеци, ще се съберат в едно ново общество, учредено върху братството, насладата и солидарността: „ Любов и мир “ Половин век по-късно, към 2016 година, ненадейно се озовахме в свят на „ Омраза и война “. Тази книга намира отговор на въпроса: „ Къде сбъркахме? “, като наблюдава развиването, раздробяването и мутирането на концепциите от Шейсетте в тяхното „ друго “: по какъв начин от плана за международна взаимност сред свободни човеци се стига до груповия фракционизъм, който господства през днешния ден. "
Представянето на книгата е на 4 декември от 18 ч. в книжовен клуб „ Перото “.
За нашите читатели предлагаме фрагмент от книгата на професор Дайнов:
Основната тематика на Шейсетте е единението – основаването на ново общество, което да не е разграничено съгласно тогавашните разграничителни линии (класови, расови, полови), а е формирано от свободни и равни между тях „ кантиански “ човеци, събрали се дружно на основата на правила и полезности, разнообразни от дотогавашните. Като съществена тематика в последвалите десетилетия последователно се оформя тъкмо противоположното: сепаратизмът – все по-радикалното разделяне на хората на обособени, противостоящи си групи, събрани по симптом, който не предстои на смяна (бели, черни, мъже, дами, каталунци, шотландци, англичани, богати, небогати, образовани, необразовани, спечелили, жертви и пр.).
За да се стигне до умишлено единство на основата на нови правила, всички би трябвало да са еднообразно свободни. Това е стартовата тематика на Шейсетте: окончателното освобождение на индивида от наложените му условия и ограничавания. Дотогава в историята се освобождават нации, народи или съсловия. Сега става дума за равноправност – за самостоятелност от заварените условия – на индивида. И то не на дребни, елитни групички човеци, каквито опити има от края на XIX век в разнообразни бохемски кръгове. Става дума за еманципацията на всички хора като човеци.
Това е основен „ кантиански миг “, пик на философския и политически демократизъм. Всеки съответен човешки субект се схваща отвън всевъзможни свои определености – цвят на кожа, език, национална принадлежност, пол – като представител на универсалната категория „ човек “. Мислейки себе си в универсални категории, хората могат да се обединят оттатък всички признаци, които инак ги разделят. И да заживеят дружно, свободни и непритеснявани. Или както го е споделил (рок) поетът: He ain’t heavy / He’s my brother***.
За да се стигне до този миг, несъмнено, всички би трябвало да могат да се включат; никой не трябва да остава извън заради някакви дискриминационни стени. Оттук и поддръжката през „ дългите Шейсет “ за еманципацията на избрани, зле показани тогава групи като дамите, черните, хомосексуалните. Намерението е, един път преодолели бариерите на дискриминирането, всички те да се включат наедно с останалите – в качеството си на еманципирани от спънки човеци, вземащи свободно решенията си.
Контракултурата на Шейсетте е взривоподобен израз на този блян. На мястото на отслабените остарели общности (семейни, локални, национални, религиозни) тя се пробва да оформи цяло ново „ контраобщество “, учредено върху „ контракултура “ – върху правила, изчезнали в обществото на родителите: продан, учреден не върху пари, а върху приятелство, взаимност и обич; вместо конкуренция – сътрудничество; вместо неравноправие – тъждество сред расите, половете, класите, индивидите. Огромните рок фестивали, другите хипарски комуни, групите за взаимна помощ и образование са единствено върхът на този айсберг.
Тези нови общности, структурирани около рокендрола, се появяват в тези общества, в които обичайните общности са най-отслабени. Както отбелязва Дейвид Боуи през 70-те години, в страни като Италия и Испания рокендролът не е вероятен, защото фамилните и клановите връзки са към момента мощни. Затова опитът за конструиране на нови общности се разпростира най-много в тези демократични страни, в които индивидът към този момент се усеща свободен от жанр и клан – Америка и Англия.
Новите общности пробват да градят себе си на основата на... безкористната любов сред хората. Както оповестяват The Beatles, най-важните тогава посланици на Духа на времето, значимите тематики в този развой са: All You Need Is Love и Come Together. А в най-важния писмен документ на епохата, Манифеста от Порт Хюрън (1962) на американската организация „ Студенти за демократично общество “, ни се предлага общество, учредено върху „ самостоятелност “, „ приятелство “ и „ любов “.
След края на контракултурата, през 70-те години, се оформят по-малко амбициозни „ различни “ (както бихме ги нарекли днес) общности или субкултури. В ситуацията на ненадейна икономическа рецесия, първата от трийсет години, своето значение като леговище от бурята възвръщат и обичайни общности като семейство, жанр и даже профсъюзи. Обществата обаче въпреки всичко стават по-фрагментирани; отпаднала е вероятността за появяването на изцяло общество, учредено върху братството сред равноеманципирани човеци.
Първите признаци за фрагментацията се появяват в рок музиката. Дотогава стремяща се към обединение на стилове и жанрове, тя бързо се разделя на обособени, мъчно общуващи между тях жанрове (и техните последователи): прогресив, глам, хевиметъл, реге, диско, пънк, нюуейв, артрок, фънк. А еманципиращите се обществени групи, излезли от Шейсетте – дами, черни, гейове, – не дават признаци, че някой ден ще се съберат в едно огромно общество, към този момент като изцяло еманципирани човеци. Напротив, и тук, както в света на рока, се виждат наченките на предстоящ „ фракционизъм “: моята група няма нищо общо – и не желае да има нищо общо – с твоята.
Рискът тук е появяването на това, което Дюркем назовава „ аномия “ – на откъслечен с останалите, уединен и невротичен субект, подложен на страхове и нервности. Това става действителност през 80-те и 90-те години – годините, в които „ потребителството “ дефинитивно се утвърждава като съществена социална вероятност. Според Андрю Мар „ политиката (т. е. работата за общото благо) беше изместена от шопинга “, а съгласно Роджър Осборн (автор на нашумялата книга Цивилизацията), вместо да следваме правилото на братството, предлаган от хипитата, „ ние избрахме да пазарим “.
През 80-те икономическата рецесия от предното десетилетие е преодоляна. Човек още веднъж може да има самочувствието да се отдели от своята група леговище и да се впусне независимо във водите на живота. Но този път, въпреки всеобщата просвета да имитира онази на Шейсетте, липсва тогавашната идейна рамка.
Не се появява оня „ самоактуализиращ се човек “, за който написа в предишни години Ейбрахам Маслоу; и чиято поява би следвало да е крайната спирка на еманципацията на Шейсетте. Индивидът не става и „ създател на живота си “, както стартират да пишат обществените антрополози (повтаряйки, несъмнено, Джон Лок). Преди края на века се появява различен вид еманципиран субект, преодолял рестриктивните мерки на заварените условия: необмислено алчният човек, разказан от Джордан Белфорт в романа Вълка от Уолстрийт.
Потребителството обаче е самотно занятие. Човек, като се изключи че е животно, живеещо в общности, е и животно, живеещо съгласно полезности, които подреждат света му и за които е подготвен на жертви. А полезностите не се раждат в самотност – раждат се при общуването с други хора. Вън от сходно другарство, което е допустимо единствено в границите на от малко малко трайна общественост, човек е (по Аристотел) „ или господ, или звяр; само че не е човек “.
„ Трудно е да бъдеш господ “, както предизвестяват руските писатели Аркадий и Борис Стругацки още в едноименната повест от 1965 година Затова, нагазили в джунглата на потребителството, хората стават зверове. „ Принципът на удоволствието “ през 50-те години, взет назаем от Фройд и развъртян като положителна стратегия за живот от мислителите на Франкфуртската школа – този принцип, свързвал се през Шейсетте с тематики те приятелство и любов, мутира в хищническо трупане на предмети и запаси, в това число на власт; както и в разпищолено персонално държание и загърбване на обикновената вежливост в общуването.
Потребителството не е единствено безценностно занятие. То е активно-покваряващо занятие. Изтърбушеното откъм полезности човешко създание стартира да се цялостни с... неща. Stuff. Точно с това, което младите на Шейсетте презират у своите родители; и против което подвигат протест в търсенето на духовни учредения на живота си.
Основната сцена, на която се развива анализът, е тази на рок музиката и обвързваните с нея култури, само че включва и изкуството, белетристиката, киното, модата, политиката, философията и стопанската система.
Днес сходни книги с дълъг пояснителен небосвод са постоянно срещано събитие. Тази обаче е първата, която проучва последните десетилетия най-вече през рок музиката.
За книгата си професор Дайнов споделя следното:
" Всяка история е история на концепциите, които са стимулирали хората да вършат едно, а не друго. През 1962 година настава мощен трус в концепциите на епохата. Започват Шейсетте. Техният лайтмотив е, че хората, един път освободени от външни спънки като човеци, ще се съберат в едно ново общество, учредено върху братството, насладата и солидарността: „ Любов и мир “ Половин век по-късно, към 2016 година, ненадейно се озовахме в свят на „ Омраза и война “. Тази книга намира отговор на въпроса: „ Къде сбъркахме? “, като наблюдава развиването, раздробяването и мутирането на концепциите от Шейсетте в тяхното „ друго “: по какъв начин от плана за международна взаимност сред свободни човеци се стига до груповия фракционизъм, който господства през днешния ден. "
Представянето на книгата е на 4 декември от 18 ч. в книжовен клуб „ Перото “.
За нашите читатели предлагаме фрагмент от книгата на професор Дайнов:
Основната тематика на Шейсетте е единението – основаването на ново общество, което да не е разграничено съгласно тогавашните разграничителни линии (класови, расови, полови), а е формирано от свободни и равни между тях „ кантиански “ човеци, събрали се дружно на основата на правила и полезности, разнообразни от дотогавашните. Като съществена тематика в последвалите десетилетия последователно се оформя тъкмо противоположното: сепаратизмът – все по-радикалното разделяне на хората на обособени, противостоящи си групи, събрани по симптом, който не предстои на смяна (бели, черни, мъже, дами, каталунци, шотландци, англичани, богати, небогати, образовани, необразовани, спечелили, жертви и пр.).
За да се стигне до умишлено единство на основата на нови правила, всички би трябвало да са еднообразно свободни. Това е стартовата тематика на Шейсетте: окончателното освобождение на индивида от наложените му условия и ограничавания. Дотогава в историята се освобождават нации, народи или съсловия. Сега става дума за равноправност – за самостоятелност от заварените условия – на индивида. И то не на дребни, елитни групички човеци, каквито опити има от края на XIX век в разнообразни бохемски кръгове. Става дума за еманципацията на всички хора като човеци.
Това е основен „ кантиански миг “, пик на философския и политически демократизъм. Всеки съответен човешки субект се схваща отвън всевъзможни свои определености – цвят на кожа, език, национална принадлежност, пол – като представител на универсалната категория „ човек “. Мислейки себе си в универсални категории, хората могат да се обединят оттатък всички признаци, които инак ги разделят. И да заживеят дружно, свободни и непритеснявани. Или както го е споделил (рок) поетът: He ain’t heavy / He’s my brother***.
За да се стигне до този миг, несъмнено, всички би трябвало да могат да се включат; никой не трябва да остава извън заради някакви дискриминационни стени. Оттук и поддръжката през „ дългите Шейсет “ за еманципацията на избрани, зле показани тогава групи като дамите, черните, хомосексуалните. Намерението е, един път преодолели бариерите на дискриминирането, всички те да се включат наедно с останалите – в качеството си на еманципирани от спънки човеци, вземащи свободно решенията си.
Контракултурата на Шейсетте е взривоподобен израз на този блян. На мястото на отслабените остарели общности (семейни, локални, национални, религиозни) тя се пробва да оформи цяло ново „ контраобщество “, учредено върху „ контракултура “ – върху правила, изчезнали в обществото на родителите: продан, учреден не върху пари, а върху приятелство, взаимност и обич; вместо конкуренция – сътрудничество; вместо неравноправие – тъждество сред расите, половете, класите, индивидите. Огромните рок фестивали, другите хипарски комуни, групите за взаимна помощ и образование са единствено върхът на този айсберг.
Тези нови общности, структурирани около рокендрола, се появяват в тези общества, в които обичайните общности са най-отслабени. Както отбелязва Дейвид Боуи през 70-те години, в страни като Италия и Испания рокендролът не е вероятен, защото фамилните и клановите връзки са към момента мощни. Затова опитът за конструиране на нови общности се разпростира най-много в тези демократични страни, в които индивидът към този момент се усеща свободен от жанр и клан – Америка и Англия.
Новите общности пробват да градят себе си на основата на... безкористната любов сред хората. Както оповестяват The Beatles, най-важните тогава посланици на Духа на времето, значимите тематики в този развой са: All You Need Is Love и Come Together. А в най-важния писмен документ на епохата, Манифеста от Порт Хюрън (1962) на американската организация „ Студенти за демократично общество “, ни се предлага общество, учредено върху „ самостоятелност “, „ приятелство “ и „ любов “.
След края на контракултурата, през 70-те години, се оформят по-малко амбициозни „ различни “ (както бихме ги нарекли днес) общности или субкултури. В ситуацията на ненадейна икономическа рецесия, първата от трийсет години, своето значение като леговище от бурята възвръщат и обичайни общности като семейство, жанр и даже профсъюзи. Обществата обаче въпреки всичко стават по-фрагментирани; отпаднала е вероятността за появяването на изцяло общество, учредено върху братството сред равноеманципирани човеци.
Първите признаци за фрагментацията се появяват в рок музиката. Дотогава стремяща се към обединение на стилове и жанрове, тя бързо се разделя на обособени, мъчно общуващи между тях жанрове (и техните последователи): прогресив, глам, хевиметъл, реге, диско, пънк, нюуейв, артрок, фънк. А еманципиращите се обществени групи, излезли от Шейсетте – дами, черни, гейове, – не дават признаци, че някой ден ще се съберат в едно огромно общество, към този момент като изцяло еманципирани човеци. Напротив, и тук, както в света на рока, се виждат наченките на предстоящ „ фракционизъм “: моята група няма нищо общо – и не желае да има нищо общо – с твоята.
Рискът тук е появяването на това, което Дюркем назовава „ аномия “ – на откъслечен с останалите, уединен и невротичен субект, подложен на страхове и нервности. Това става действителност през 80-те и 90-те години – годините, в които „ потребителството “ дефинитивно се утвърждава като съществена социална вероятност. Според Андрю Мар „ политиката (т. е. работата за общото благо) беше изместена от шопинга “, а съгласно Роджър Осборн (автор на нашумялата книга Цивилизацията), вместо да следваме правилото на братството, предлаган от хипитата, „ ние избрахме да пазарим “.
През 80-те икономическата рецесия от предното десетилетие е преодоляна. Човек още веднъж може да има самочувствието да се отдели от своята група леговище и да се впусне независимо във водите на живота. Но този път, въпреки всеобщата просвета да имитира онази на Шейсетте, липсва тогавашната идейна рамка.
Не се появява оня „ самоактуализиращ се човек “, за който написа в предишни години Ейбрахам Маслоу; и чиято поява би следвало да е крайната спирка на еманципацията на Шейсетте. Индивидът не става и „ създател на живота си “, както стартират да пишат обществените антрополози (повтаряйки, несъмнено, Джон Лок). Преди края на века се появява различен вид еманципиран субект, преодолял рестриктивните мерки на заварените условия: необмислено алчният човек, разказан от Джордан Белфорт в романа Вълка от Уолстрийт.
Потребителството обаче е самотно занятие. Човек, като се изключи че е животно, живеещо в общности, е и животно, живеещо съгласно полезности, които подреждат света му и за които е подготвен на жертви. А полезностите не се раждат в самотност – раждат се при общуването с други хора. Вън от сходно другарство, което е допустимо единствено в границите на от малко малко трайна общественост, човек е (по Аристотел) „ или господ, или звяр; само че не е човек “.
„ Трудно е да бъдеш господ “, както предизвестяват руските писатели Аркадий и Борис Стругацки още в едноименната повест от 1965 година Затова, нагазили в джунглата на потребителството, хората стават зверове. „ Принципът на удоволствието “ през 50-те години, взет назаем от Фройд и развъртян като положителна стратегия за живот от мислителите на Франкфуртската школа – този принцип, свързвал се през Шейсетте с тематики те приятелство и любов, мутира в хищническо трупане на предмети и запаси, в това число на власт; както и в разпищолено персонално държание и загърбване на обикновената вежливост в общуването.
Потребителството не е единствено безценностно занятие. То е активно-покваряващо занятие. Изтърбушеното откъм полезности човешко създание стартира да се цялостни с... неща. Stuff. Точно с това, което младите на Шейсетте презират у своите родители; и против което подвигат протест в търсенето на духовни учредения на живота си.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ