Он утонул
Драгомир Иванов
(Втора част, първа част)
За московската царщина човешкият живот все е бил копейка. Като че ли Опричнината на Иван Грозни в никакъв случай не е напускала онази земя. Реки от кръв, гнет, беззаконие, принуждение от властта – та чак до нашия век. И тая царска жестокост наподобява се е вгнездила у всеки, възседнал оня престол. Знайно е за мрачните каузи на властниците в по-старо време, знайно е и какви ги свършиха болшевиките, откакто бастисаха монархията на Романови.
Колко коства обособеният човек в Московията
безпощадно ясно сподели и един по-нов епизод: потъването на атомната подводница „ Курск “ през август 2000 година. В първата година от президентския мандат на Владимир Путин Кремъл избра да жертва 118 моряка – вместо да рискува своите нуклеарни и оръжейни секрети (ако имаше интернационална избавителна операция). Ама какво са 118 живота за една империя? По-малко от нищо.
„ Тя потъна “ - сбито, невъзмутимо и цинично отвърна тогава Путин на въпроса на Лари Кинг от Си Ен Ен. („ Какво се случи с подводницата? “, попита американският тв водещ.) В перверзно-ледения отговор „ Она утонула “ евентуално можеше да разчетем нещичко от психокартината на днешния войнолюбец. Да провидим барем малко, че тогавашният резидент на Комитет за Държавна сигурност (на СССР) в Дрезден е податлив освен на блъфове с неразбираем край – само че и на откровени, директни закононарушения.
Сега към този момент деспотът провокира всеобщи катарзиси измежду нявгашните си апологети. Сега са сащисани – и гледат войната в ступор. Ау, ох, не предполагахме, не чакахме. Всички ни изненада.
Минало-заминало. От днешно становище, от фрагментите на бомбардирания Киев и ракетите в жилищни блокове никак няма смисъл в „ в случай че “ и „ можеше “.
Но има смисъл от спомняне, от разкази. На първата среща с майките и съпругите на моряците от „ Курск “ дамите крещяха в лицето му, яростно желаеха оставка. Това бе излъчено онлайн, и то по публичната телевизия ОРТ. Путин толкоз бил гневен, че сетне се обадил на олигарха Борис Березовски (по това време зам.-председател на Съвета на шефовете на ОРТ) и му се развикал за „ тези курви за по 10 $ “, наети да го дискредитират. Разказва го живеещият в Съединени американски щати юрист и политемигрант Борис Кузнецов (автор на книгата „ Она утонула... Правда о " Курске " “); настояват го и го други някогашни чиновници в ОРТ.
А пропо, и Березовски не извади необикновен шанс след скарването с бащицата и бягството във Англия: през март 2013-а го откриха самоубит в банята в дома му в графство Бъркшър. Както, прочее, се случи и с неговия сътрудник от мътните 90-те години в Санкт Петербург – Бадри Патаркацишвили. Грузинският бизнесмен се спомина в Съри през февруари 2008-а, публична причина за гибелта: инфаркт. Още един прочут на Путин от мрачното му минало, следващият прекалено много компетентен.
Цялото царуване на Путин беше придружено от
знакови смърти
Не единствено известните и вдигнали звук политически убийства (Пол Хлебников, Анна Политковска, Наталия Естемирова, Сергей Магнитски... та до Борис Немцов), само че и друга поредност съмнителни трагични случаи. Кончини на фигури, пресекли по един и различен метод своите пътища с Кремъл. Знаещи прекомерно доста. Въпреки формалните следствия и оповестените банални аргументи – съмненията за нагласеност, за дългата ръка от Лубянка не изчезнаха. На оня площад има с какво да се похвалят, архивите приказват, а и паметта не е напълно затулена.
Още със гибелта на Анатолий Собчак – първият кмет на Петербург след връщането на името; eдин от бащите на новата съветска конституция; ментор на Путин – светна сигналната лампичка. Собчак умря от инфаркт през февруари 2000 година в Светлогорск в Калининграска област, по време на акцията за идващите президентски избори. В нея беше поддръжник и консултант на претендента Путин.
Две години по-късно си отиде друга авторитетна персона – губернаторът на Красноярския край, известният измежду популацията и армията ген. Александър Лебед. Участник в Приднестровския спор (1992), секретар на Съвета за сигурност на РФ при Борис Елцин (1996), подписал Хасавюртските съглашения с умерения чеченски водач Аслан Масхадов. Генерал Лебед умря през април 2002 година при злополука с „ Ми-8” в Южен Сибир (в планината Западни Саяни): хеликоптерът му нацели електропровод, но двамата водача оцеляха. Писателят Владимир Полушин, работил в миналото с Лебед, твърди, че генералът – непредсказуем и неуправляем – е обмислял да се кандидатира за президент през 2004 година
Доста проекти щеше да обърка, в случай че тръгнеше към Кремъл. Затова – случай.
В хотел във Вашингтон през ноември 2015-а пък откриха мъртъв Михаил Лесин, министър за печата и медиите при Елцин, след това консултант и на Путин във втория му мандат. Генерален шеф на „ Газпром-медиа “, един от архитектите на днешния медиен ландшафт в Русия. Да споделяме ли отново – човек с прекалено много информация и с секрети, кътани в чекмеджето. Отново инфаркт.
И Марина Салие си отпътува от инфаркт – през март 2012 година. Бившият ръководител на Свободната демократическа партия, член на ПАРНАС (Партията за национална свобода). През 1992 година дружно с Юрий Гладков (също покойник) тя оглавява комисия към градския парламент в Санкт Петербург, проверяваща комитета по външноикономически връзки към кметството. Шеф на външноикономическите връзки по това време е Путин, зависещ на Собчак. „ Докладът Салие “ - за който към този момент малко на брой си спомнят, хеле пък околовръст – разкрива злоупотреби за милиони с тогавашната стратегия за бартер с чужбина „ Ресурси против снабдяване “. След като Путин пристигна на власт, Салие се засели в забутано село в Псковска област и се отдаде на безмълвие.
Списъкът на тия „ странни смърти “ е дълъг; тук не диря пълнота.
Като стана дума за цинизма с „ Курск “ - още нещо цветущо от самодържеца в Кремъл. През август 2008 година Русия отново бе нахлула в прилежаща страна, Грузия, а френският президент Никола Саркози се мъчеше да сдобри Москва и Тбилиси. И на една от срещите Путин рекъл на Саркози, че „ ще обеси Саакашвили за топките “. Западната преса тогава доста писа, даже и самият Путин го удостовери.
Не е думата обаче за безпардонния език. Словата, с всичката им гнусота и дебелоочие, не са толкоз страшни, колкото дейностите. Още два образеца – за илюстрация на
кремълската стойност на човешкия живот
Терористичният акт на Дубровка (по време на представлението „ Норд-Ост “ в Москва, октомври 2002 г.) и нещастието в Беслан (септември 2004 г.). Заложническа драма в театъра завърши със взлом на спецчастите, които преди този момент пуснаха в залата газ. Отровата умъртви 174 от 916-те заложника. В избавителната акция в учебното заведение в северноосетинския град починаха 314 заложника, от които 186 деца. И в двата случая методът на управляващите беше остро подложен на критика – и от публицисти като Политковская, и от организации на околните на жертвите, от самостоятелни наблюдаващи и други
Но какво са няколкостотин индивида, щом задачата е реализирана? Самолюбието на государя най-после е нахранено, в неговите очи фиаското е успех. В первертиралите усещания на самодържеца надали има особена разлика сред нарушител и жертва: всички са отговорни до доказване на противното. Съвсем по сталински.
Безчет са зверствата на трона в Белокаменната; в това отношение Путин стъпва на солидна основа. Покрай днешната война е хубаво да си напомним една от най-големите гадости, които Москва предизвиква на украинците: Гладоморът, геноцидът, извършен от Сталин. Три милиона и половина украинци си отиват поради всеобщия апетит, умишлено и целеустремено провокиран от руското държавно управление през 1932-1933 година
Това гигантско закононарушение – украинският холокост – е чудовищно в цялата си същина, само че мен ме втриса един миг. Многократно през 1932-а гладуващите до безумие селяни потеглят към Одеса. На подстъпите към черноморския град стоят червеноармейски елементи – така наречен „ заградителни отряди “. Задачата им – да разстрелват в упор идващите.
Ужасяваща алтернатива:
дали да умреш от апетит или от патрон
Тази грубост не е единична, корените ѝ се точат надалеч обратно в царизма, сетне Болшевишката гражданска война и Гражданскатата война я трансформират в всекидневие. Следващите десетилетия изобилстват от жестокости; не са нужни многословия. Едно име дори стига: Джугашвили, маестрото на държавно оркестрираната гибел.
В един прелюбопитен диалог по радио „ Ехото на Москва “ публицистът Виталий Димарски един път цитира една едва позната публикация от Григорий Зиновиев. През септември 1918-а видният болшевишки активист (съвременници споделят, че бил извънредно безсрамен и безсърдечен; Егор Лазарев го назовава „ дисциплиниран и правилен прислужник на Ленин “) написа във вестник „ Северная коммуна “ следното:
„ От стомилионното население, което наброява през днешния ден руска Русия, би трябвало да съхраним 90, а що се отнася до остатъка за приспадане – доста красива дума – то нямаме какво друго да предложим: би трябвало да бъде погубен. “.
Представете си го. Десет милиона индивиди, 10 милиона ориси. Все едно са пшенични зрънца, или дребни мастилени капки в дебела ведомствена книга. Прашинки във фугите на Червения площад.
Е, та чудно ли е тогава, за какво прословутата наглост на маршал Жуков „ Жените отново ще народят! “ („ Бабы опять нарожают! “) през днешния ден се върти и в главата на Путин?
Въпросът е дали тия дами – и бъдещите – ще желаят да раждат.
Там.
(Втора част, първа част)
За московската царщина човешкият живот все е бил копейка. Като че ли Опричнината на Иван Грозни в никакъв случай не е напускала онази земя. Реки от кръв, гнет, беззаконие, принуждение от властта – та чак до нашия век. И тая царска жестокост наподобява се е вгнездила у всеки, възседнал оня престол. Знайно е за мрачните каузи на властниците в по-старо време, знайно е и какви ги свършиха болшевиките, откакто бастисаха монархията на Романови.
Колко коства обособеният човек в Московията
безпощадно ясно сподели и един по-нов епизод: потъването на атомната подводница „ Курск “ през август 2000 година. В първата година от президентския мандат на Владимир Путин Кремъл избра да жертва 118 моряка – вместо да рискува своите нуклеарни и оръжейни секрети (ако имаше интернационална избавителна операция). Ама какво са 118 живота за една империя? По-малко от нищо.
„ Тя потъна “ - сбито, невъзмутимо и цинично отвърна тогава Путин на въпроса на Лари Кинг от Си Ен Ен. („ Какво се случи с подводницата? “, попита американският тв водещ.) В перверзно-ледения отговор „ Она утонула “ евентуално можеше да разчетем нещичко от психокартината на днешния войнолюбец. Да провидим барем малко, че тогавашният резидент на Комитет за Държавна сигурност (на СССР) в Дрезден е податлив освен на блъфове с неразбираем край – само че и на откровени, директни закононарушения.
Сега към този момент деспотът провокира всеобщи катарзиси измежду нявгашните си апологети. Сега са сащисани – и гледат войната в ступор. Ау, ох, не предполагахме, не чакахме. Всички ни изненада.
Минало-заминало. От днешно становище, от фрагментите на бомбардирания Киев и ракетите в жилищни блокове никак няма смисъл в „ в случай че “ и „ можеше “.
Но има смисъл от спомняне, от разкази. На първата среща с майките и съпругите на моряците от „ Курск “ дамите крещяха в лицето му, яростно желаеха оставка. Това бе излъчено онлайн, и то по публичната телевизия ОРТ. Путин толкоз бил гневен, че сетне се обадил на олигарха Борис Березовски (по това време зам.-председател на Съвета на шефовете на ОРТ) и му се развикал за „ тези курви за по 10 $ “, наети да го дискредитират. Разказва го живеещият в Съединени американски щати юрист и политемигрант Борис Кузнецов (автор на книгата „ Она утонула... Правда о " Курске " “); настояват го и го други някогашни чиновници в ОРТ.
А пропо, и Березовски не извади необикновен шанс след скарването с бащицата и бягството във Англия: през март 2013-а го откриха самоубит в банята в дома му в графство Бъркшър. Както, прочее, се случи и с неговия сътрудник от мътните 90-те години в Санкт Петербург – Бадри Патаркацишвили. Грузинският бизнесмен се спомина в Съри през февруари 2008-а, публична причина за гибелта: инфаркт. Още един прочут на Путин от мрачното му минало, следващият прекалено много компетентен.
Цялото царуване на Путин беше придружено от
знакови смърти
Не единствено известните и вдигнали звук политически убийства (Пол Хлебников, Анна Политковска, Наталия Естемирова, Сергей Магнитски... та до Борис Немцов), само че и друга поредност съмнителни трагични случаи. Кончини на фигури, пресекли по един и различен метод своите пътища с Кремъл. Знаещи прекомерно доста. Въпреки формалните следствия и оповестените банални аргументи – съмненията за нагласеност, за дългата ръка от Лубянка не изчезнаха. На оня площад има с какво да се похвалят, архивите приказват, а и паметта не е напълно затулена.
Още със гибелта на Анатолий Собчак – първият кмет на Петербург след връщането на името; eдин от бащите на новата съветска конституция; ментор на Путин – светна сигналната лампичка. Собчак умря от инфаркт през февруари 2000 година в Светлогорск в Калининграска област, по време на акцията за идващите президентски избори. В нея беше поддръжник и консултант на претендента Путин.
Две години по-късно си отиде друга авторитетна персона – губернаторът на Красноярския край, известният измежду популацията и армията ген. Александър Лебед. Участник в Приднестровския спор (1992), секретар на Съвета за сигурност на РФ при Борис Елцин (1996), подписал Хасавюртските съглашения с умерения чеченски водач Аслан Масхадов. Генерал Лебед умря през април 2002 година при злополука с „ Ми-8” в Южен Сибир (в планината Западни Саяни): хеликоптерът му нацели електропровод, но двамата водача оцеляха. Писателят Владимир Полушин, работил в миналото с Лебед, твърди, че генералът – непредсказуем и неуправляем – е обмислял да се кандидатира за президент през 2004 година
Доста проекти щеше да обърка, в случай че тръгнеше към Кремъл. Затова – случай.
В хотел във Вашингтон през ноември 2015-а пък откриха мъртъв Михаил Лесин, министър за печата и медиите при Елцин, след това консултант и на Путин във втория му мандат. Генерален шеф на „ Газпром-медиа “, един от архитектите на днешния медиен ландшафт в Русия. Да споделяме ли отново – човек с прекалено много информация и с секрети, кътани в чекмеджето. Отново инфаркт.
И Марина Салие си отпътува от инфаркт – през март 2012 година. Бившият ръководител на Свободната демократическа партия, член на ПАРНАС (Партията за национална свобода). През 1992 година дружно с Юрий Гладков (също покойник) тя оглавява комисия към градския парламент в Санкт Петербург, проверяваща комитета по външноикономически връзки към кметството. Шеф на външноикономическите връзки по това време е Путин, зависещ на Собчак. „ Докладът Салие “ - за който към този момент малко на брой си спомнят, хеле пък околовръст – разкрива злоупотреби за милиони с тогавашната стратегия за бартер с чужбина „ Ресурси против снабдяване “. След като Путин пристигна на власт, Салие се засели в забутано село в Псковска област и се отдаде на безмълвие.
Списъкът на тия „ странни смърти “ е дълъг; тук не диря пълнота.
Като стана дума за цинизма с „ Курск “ - още нещо цветущо от самодържеца в Кремъл. През август 2008 година Русия отново бе нахлула в прилежаща страна, Грузия, а френският президент Никола Саркози се мъчеше да сдобри Москва и Тбилиси. И на една от срещите Путин рекъл на Саркози, че „ ще обеси Саакашвили за топките “. Западната преса тогава доста писа, даже и самият Путин го удостовери.
Не е думата обаче за безпардонния език. Словата, с всичката им гнусота и дебелоочие, не са толкоз страшни, колкото дейностите. Още два образеца – за илюстрация на
кремълската стойност на човешкия живот
Терористичният акт на Дубровка (по време на представлението „ Норд-Ост “ в Москва, октомври 2002 г.) и нещастието в Беслан (септември 2004 г.). Заложническа драма в театъра завърши със взлом на спецчастите, които преди този момент пуснаха в залата газ. Отровата умъртви 174 от 916-те заложника. В избавителната акция в учебното заведение в северноосетинския град починаха 314 заложника, от които 186 деца. И в двата случая методът на управляващите беше остро подложен на критика – и от публицисти като Политковская, и от организации на околните на жертвите, от самостоятелни наблюдаващи и други
Но какво са няколкостотин индивида, щом задачата е реализирана? Самолюбието на государя най-после е нахранено, в неговите очи фиаското е успех. В первертиралите усещания на самодържеца надали има особена разлика сред нарушител и жертва: всички са отговорни до доказване на противното. Съвсем по сталински.
Безчет са зверствата на трона в Белокаменната; в това отношение Путин стъпва на солидна основа. Покрай днешната война е хубаво да си напомним една от най-големите гадости, които Москва предизвиква на украинците: Гладоморът, геноцидът, извършен от Сталин. Три милиона и половина украинци си отиват поради всеобщия апетит, умишлено и целеустремено провокиран от руското държавно управление през 1932-1933 година
Това гигантско закононарушение – украинският холокост – е чудовищно в цялата си същина, само че мен ме втриса един миг. Многократно през 1932-а гладуващите до безумие селяни потеглят към Одеса. На подстъпите към черноморския град стоят червеноармейски елементи – така наречен „ заградителни отряди “. Задачата им – да разстрелват в упор идващите.
Ужасяваща алтернатива:
дали да умреш от апетит или от патрон
Тази грубост не е единична, корените ѝ се точат надалеч обратно в царизма, сетне Болшевишката гражданска война и Гражданскатата война я трансформират в всекидневие. Следващите десетилетия изобилстват от жестокости; не са нужни многословия. Едно име дори стига: Джугашвили, маестрото на държавно оркестрираната гибел.
В един прелюбопитен диалог по радио „ Ехото на Москва “ публицистът Виталий Димарски един път цитира една едва позната публикация от Григорий Зиновиев. През септември 1918-а видният болшевишки активист (съвременници споделят, че бил извънредно безсрамен и безсърдечен; Егор Лазарев го назовава „ дисциплиниран и правилен прислужник на Ленин “) написа във вестник „ Северная коммуна “ следното:
„ От стомилионното население, което наброява през днешния ден руска Русия, би трябвало да съхраним 90, а що се отнася до остатъка за приспадане – доста красива дума – то нямаме какво друго да предложим: би трябвало да бъде погубен. “.
Представете си го. Десет милиона индивиди, 10 милиона ориси. Все едно са пшенични зрънца, или дребни мастилени капки в дебела ведомствена книга. Прашинки във фугите на Червения площад.
Е, та чудно ли е тогава, за какво прословутата наглост на маршал Жуков „ Жените отново ще народят! “ („ Бабы опять нарожают! “) през днешния ден се върти и в главата на Путин?
Въпросът е дали тия дами – и бъдещите – ще желаят да раждат.
Там.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ