Версиите за смъртта на Албер Камю
" Дневник " препубликува текста на Тони Николов от Портал " Култура ".
През 1959 година, тоест година преди да загине в автомобилна злополука, в отговор на журналистически въпрос Албер Камю шеговито декларира: " Моето творчество едвам стартира. Аз съм единствено на четиридесет и пет години и съм изпълнен с жизнеспособност ". Вече е Нобелов лауреат за литература, написал е " Чужденецът " и " Чумата ", философските произведения " Митът за Сизиф " и " Разбунтуваният човек ". Той е един от най-влиятелните интелектуалци в света, хуманист и антитоталитарен мъдрец, главният конкурент на Жан-Пол Сартр и на комунистическата левица. Камю е един от гласовете, в които се вслушват милиони хора, безапелационен съперник е на революционното принуждение и на всяко принуждение, даже в името на справедливостта, което в действителност убива свободата.
Ненадейната му гибел на 4 януари 1960 година идва като гръм от ясно небе и е потрес за мнозина. И не щеш ли 60 години по-късно книгата на италианския публицист и публицист Джовани Катели " Смъртта на Камю ", излязла през 2019 година във Франция, разбуни още веднъж духовете. Една критика за нея в " Гардиън " провокира сериозен отзив и у нас. И мисля, че си коства да се върнем още веднъж 60 години обратно към случилото се, преобърнало интелектуалната история на ХХ в.
Фактите
С паричната равноценност от Нобеловата премия за литература Камю си купува хубава къща и остаряла плантация в Лурмарен, във френския Прованс – земя, напомняща по нещо със слънцето и лозята си на родния му Алжир. Тук създателят на " Чужденецът " се усеща надалеч от отровните полемики със Сартр и списанието " Тан Модерн ", от интригите в литературния живот и отвън него. Често го виждат седнал на масичките пред локалното кафене " Олие " да беседва с младежите за футбол. Ходи на игрището и поддържа локалния тим, както в миналото в младежките си години. Дъщеря му Катрин, тогава на 14 години, свидетелства: " Той най-накрая като че ли бе умиротворен, намерил себе си. Чувстваше се добре под това небе и на тази земя ".
Колата, в която са пътували Камю и Галимар след злополуката.
Пълен е с проекти. Работи над " Първият човек ", неговия посмъртен шедьовър, който ще види бял свят чак през 1994 година Говори се, че Андре Малро, тогава министър на културата, счита да му повери управлението на огромен френски спектакъл. В кожената му чанта, открита след гибелта му, откриват негов хороскоп, в който се твърди, че творбата, която ще го обезсмърти, щяла да бъде написана от него сред 1960-1965 година
Посреща Рождество и Новата година в Лурмарен. Заедно със брачната половинка си Франсин и двете им деца близнаци – Катрин и Жан. Дъщеря му още си спомня за 13-е десерта от новогодишната софра и за подаръка от татко си – часовник, с цел да бъде постоянно точна. Камю обичал " потребните дарове ". На 2 януари жена му с двете им деца потеглят към Париж и се качват на влака за Авиньон, откъдето ще се трансферират. Камю има още малко работа, купува си билет за 3 януари, счита да пътува дружно със своя другар – поета Рьоне Шар. Билетът му, открит в джоба му, остава необработен.
Същият ден идва сутринта в дома му със спортната си кола Мишел Галимар, племенник на неговия издател Гастон Галимар дружно със брачната половинка си Жан, тяхната щерка и кучето Флок. Камю взема решение да се върне в Париж с приятелите си, както го е правил доста пъти. Взима черната си кожена чанта, пъха вътре паспорта си, ръкописа на " Първият човек ", " Веселата просвета " на Ницше и приспособено издание на " Отело ". На излизане от града зареждат целия контейнер на колата догоре, а бензинаджията се възползва от случая, с цел да получи подпис върху своя образец на " Чужденецът ", което и става: " На господин Бома, който спомага да се връщам постоянно в красивия Лурмарен ". Гувернантката му Сюзан Жине през 2005 година, малко преди да почине, си спомня пред телевизионната камера по какъв начин се е дала прошка с писателя с думите: " До идната седмица, господин Камю ".
Карат по автомагистралата към Бургундия, стопират в Тоаси, с цел да пренощуват. И да отбележат едно събитие: Ан Галимар става на 18 години! Говорят цяла вечер за спектакъл и литература.
На сутринта на 4 януари се качват в колата и умерено потеглят за Париж. Мишел Галимар, обратно на това, което постоянно се написа за него, не е някакъв " вманиачен водач ", нито " фанатик на скоростта ", твърди биографът на Камю Оливие Тод. Понякога натиска малко повече педала на спортната си кола и тогава Камю го вразумява: " Спокойно, не бързаме заникъде ".
В този финален откъслек от пътя, преди да се развихри нещастието, Камю е седнал до водача, само че не носи защитен колан (който не е бил наложителен навремето), а двете дами са на задните седалки. Участъкът е напълно прав, няма завои. От двете страни на пътя има редици от огромни чинари. Изведнъж спортната кола на Мишел Галимар напуща пътя, забива се в едно дърво, а 16 метра по-надолу в идващия чинар, трансформирайки се в купчина ламарини.
Какво се е случило тогава? Според отчета на жандармите, пристигнали съвсем незабавно на местопроизшествието, повода за злополуката е превишена скорост и спукана гума. Има дълъг спирачен път от 63 метра. Мишел Галимар е страдал от епилепсия и може веригата от дървета да е отключила у него пристъп.
© Associated Press
Френската актриса Мадлен Рено поздравява Албер Камю, откакто издателство " Галимар " са оповестили публично, че той е носителят на Нобеловата премия за литература през 1957 година
Не е имало друга кола или някакво затруднение наоколо. Главата на Камю разрушава стъклото и той умира на място. Мишел Галимар е тежко ранен, губи доста кръв и си отива шест дни по-късно. Двете дами в колата остават невредими по знамение. Кучето Флок изчезва.
По-късно, отдолу под отломките на колата, извличат кожената чанта на Камю. Вътре са 146 страници от ръкописа на " Първият човек " Някои от феновете на Камю не престават да считат, че тази незавършена книга, събрала цялата му скръбна деликатност по детството, майка му и Алжир, е щяла да бъде неговият шедьовър.
Веднага след злополуката потеглят и клюки за събитията към гибелта му. Появяват се разнообразни версии, някои от близки до него хора.
Алжирската версия
Писателят Рене Етиембл, негов непосредствен другар, е уверен, че " колата на Галимар е била жив ковчег ". Пред американския биограф на Камю Хърбърт Лофтман той декларира, че е проучил деликатно събитията и че още преди време е желал да разгласява изводите си. Но нито едно издание не пожелава да го стори. Етиембл и неколцина други негови съидейници са уверени, че зад гибелта му се крие " алжирска връзка ".
Албер Камю е мощно зает с Алжир, своята родна страна, чиято битка за самостоятелност се развихря в кървясъл спор. Неговата " самодейност за гражданско помирение " от 1956 година му навлича ненавист от разнообразни страни: от множеството последователи на " френския Алжир " и техните локални съдружници ( бел. авт. - така наречен pieds-noirs), от военните (бъдещите ОАС), само че и от Фронта за национално избавление на Алжир. Камю е заставен след последното си посещаване в родината да си тръгне оттова под засилена защита. Получава заплашителни писма до края на 1957 година, само че нищо не подсказва, че е станал жертва таман на ненапълно утопичния си проект за " гражданско умиротворяване " на Алжир.
Още по-абсурдни наподобяват по-късните хипотези на извънредно леви " конспиролози ", че е бил премахнат надали не по заповед на военачалник дьо Гол. Още повече, че в търсене на решение на " алжирския въпрос " Дьо Гол се е позовавал на Камю, а съгласно спомените на близкия си помощник Ален Пейрефит изключително се е гордеел с френските нобелисти.
Франкистката версия
Камю има испански корени и постоянно се е чувствал обвързван със ориста на Испания. Той е безапелационен съперник на франкистите и по време на Испанската революция написа следното: " Испански другари, частично сме от една кръв и аз усещам за дълг към вашата страна, литература, народ и традиция, който в никакъв случай не ще се заличи ". През 1956 година се отдръпва от ЮНЕСКО в символ на митинг против това, че франкистка Испания е призната в тази международна организация. Франко реагира яростно, против писателя се води акция в официозната испанска преса и въпреки всичко не съществуват никакви доказателства, че франкистките секрети служби са забъркани в гибелта на Камю. А и диктаторът надали би се осмелил да извърши един толкоз опасен акт във Франция на Дьо Гол, който би му коствал доста.
© Associated Press
Шведският крал Густав седи до брачната половинка на Камю Франсин на обичайния прием след връчването на Нобеловата премия за литература.
Версията за ликвидиране от Комитет за Държавна сигурност (на СССР)
Тази версия е релативно нова и нашумя тази година, само че датира още от 2011 година, когато италианският публицист и публицист Джовани Катели я стартира в публикация, оповестена в " Кориере каузи Сера ". В основата на неговата догадка е едно удостоверение на чешкия публицист и преводач Ян Забрана (1931-1984 г.), обвързван с " Харта 77 ". В своя дневник за 1980 година Забрана написа: " Добре осведомен човек с връзки в Съюз на съветските социалистически републики ми заяви, че Камю е станал жертва на нападение, квалифицирано от сътрудници на Комитет за Държавна сигурност (на СССР) ". Те били развалили спирачната система на колата на Мишел Галимар, тъй че тя да излезе от строя при повдигане на по-висока скорост, каквато е обичал да развива със спортната си кола. Операцията била подредена още през 1957 година от Дмитрий Шепилов (1905-1995 г.), сталински хардлайнер, тогава външен министър на Съюз на съветските социалистически републики. Шепилов бил напряко разгневен от публикацията на Камю " Кадар и неговият ден на страха ", оповестена във в. " Франк-тирьор ", в която писателят намерено заговорил за отговорността на Шепилов за кръвопролитията в Унгария.
Намерих тази публикация в събраните съчинения на Камю и я прочетох доста деликатно. Тя в действителност е остра, извънредно остра, както и цялата журналистика на създателя на " Чужденецът ". Първо е четена като слово, произнесено на заседание в зала " Ваграм ", отдадено на унгарския народен празник, а след три дни – на 18 март 1957 година е оповестена във " Франк-тирьор ". Пропита е с болежка към ориста на унгарския народ, " който е наш " и е " част от Европа ". Статията е същински антитоталитарен манифест, сходно на множеството от публикациите на Камю в оня интервал. В нея той саркастично слага въпроса за отговорността на " учени и късогледи философи на Запад, чиито лъжливи и илюзорни доктрини се разсипаха на прахуляк (Сартр и неговите съмишленици). Камю пита и " по какъв начин да бъде наименуван този режим в Източна Европа, който задължава бащата да издаде сина си, синът да упорства за най-строгото наказване за татко си, дамата да свидетелства против мъжа си, който е издигнал доносничеството до висотата на добродетел? "
И въпреки всичко на Дмитрий Шепилов са отдадени два пасажа. Съдете сами:
" Когато министър Шепилов, връщайки се от Париж, се осмелява да напише, че " западното изкуство осакатява човешката душа и образува всевъзможен тип убийци ", следва да му отговорим, че нашите писатели и нашите художници освен че никого не са умъртвили, само че даже са задоволително великодушни да не упрекват теорията на социалистическия натурализъм за всеобщите убийства, прикривани и осъществявани от Шепилов и сходните нему.
Истината е, че и измежду нас има място за всичко, даже за злото, включително и за писателите на Шепилов, само че също и за достойнството, за свободното дърво на желанието и за приключението на интелекта. Докато в сталинската просвета няма място за нищо друго с изключение на за менторски поуки, за сив живот и катехизис на пропагандата. "
Достатъчно ли е било това, с цел да се издаде смъртна присъда на Камю? Понякога (особено преди) са убивали и за по-малко.
Да допуснем, че Шепилов е бил гневен. Че се е обърнал към Комитет за Държавна сигурност (на СССР), ръководено от Семичастни, с цел да унищожават Албер Камю? Могъл ли е обаче той да издаде такава заповед? В мощно централизираната руска система сходно нещо не би могло да мине без глобата на Хрушчов.
Би ли прибегнал Хрушчов през 1957 година към сходна стъпка, която би могла да се развихри в голям скандал? Още повече, до момента в който се пробва да завоюва благоразположението на Дьо Гол, който излиза от НАТО и желае обединена Европа да е междинна мощ сред Съединени американски щати и Съюз на съветските социалистически републики?
Хипотезата е много проблематична. А и по това време Шепилов е във вътрешна съпротива по отношение на Хрушчов, минал е в лагера на Молотов, Маленков и Каганович. И на 26 юни 1957 година тяхната " антипартийна група " е разобличена, всички те са свалени от постовете. Оттогава датира медийната дефиниция за свалените Молотов, Маленков и Каганович и за " включилия се към тях Шепилов ".
След 1957 година Шепилов е в цялостна недружелюбност. Може ли тогава да се допусне, че Комитет за Държавна сигурност (на СССР) би могло да извършва дадени от него разпоредби? Съгласно политическата логичност, това е просто изключено.
А книгата на Джовани Катели се основава таман на тази догадка. И то базирайки се само на дневника на чешкия отстъпник Забрана, който написа следното: " Изглежда, че на руските служби са били потребни 3 години, с цел да изпълнят заповедта. Те обаче в последна сметка съумяват. И до ден сегашен всички считат, че Камю е умрял в автомобилна злополука. Моят събеседник отхвърли да разкрие източника си, само че твърдеше, че е безусловно меродавен. "
Достоверен ли е обаче този по този начин и неназован източник? Вярно е, че руските секрети служби са правили политически убийства. Това е реалност, а и виждаме неговото продължение в наши дни. По времето на Сталин е премахнат в Мексико Лев Троцки. А през 1959 година има две политически убийства в Мюнхен – на публициста Лев Ребет (12 октомври 1959 г.) и на фамозния украински националист Степан Бандера (15 октомври 1959 г.), за които явно има заповед, дадена от Хрушчов.
Нищо обаче не потвърждава, че гибелта на Албер Камю е част от тази поредност.
Писателят Пол Остър, създател на предговора към книгата на Катели, от своя страна е изцяло уверен в истинността на хипотезата: " Щом бъдат прегледани деликатно доказателствата, показани от Катели, не можем да не стигне до направеното от него ужасяващо умозаключение. Така " автомобилната злополука " минава в ранга на " политическо ликвидиране – и по този метод, на 46 години, Албер Камю е бил жертван да замълчи. "
Решението на Камю в последния миг да тръгне към Париж с колата на Галимар също не смущава Катели. В своя отговор до биографите на Камю Оливие Тод и Мишел Онфре той упорства на следното: " Ако някой е следял Камю, той е щял да бъде наясно с това негово желание. Би могъл да го наблюдава и да повреди колата преди тръгването на 4 януари! И до през днешния ден във Франция Камю е монумент, уважаван, само че неатакуващ. Той не би желал това. Приживе Камю постоянно е бил подготвен да нападна конформистите и порочните съвести, котериите и всякакви позиции. Това е може би последният късмет да се откри истината. А тази негова гибел по различен метод осмисля и придава дълбочина на наследството му, преди времето да е изличило последните доказателства.
Дължим това на паметта на Албер Камю. "
Вярно е, че изискуем доста на Албер Камю – поради творбите му, интелектуалната му почтеност и неговата антитоталитарна мисъл.
Ала не е належащо, даже неуместно е, в името на тази респект да се прибягва до някакви съмнителни героизации.
През 1959 година, тоест година преди да загине в автомобилна злополука, в отговор на журналистически въпрос Албер Камю шеговито декларира: " Моето творчество едвам стартира. Аз съм единствено на четиридесет и пет години и съм изпълнен с жизнеспособност ". Вече е Нобелов лауреат за литература, написал е " Чужденецът " и " Чумата ", философските произведения " Митът за Сизиф " и " Разбунтуваният човек ". Той е един от най-влиятелните интелектуалци в света, хуманист и антитоталитарен мъдрец, главният конкурент на Жан-Пол Сартр и на комунистическата левица. Камю е един от гласовете, в които се вслушват милиони хора, безапелационен съперник е на революционното принуждение и на всяко принуждение, даже в името на справедливостта, което в действителност убива свободата.
Ненадейната му гибел на 4 януари 1960 година идва като гръм от ясно небе и е потрес за мнозина. И не щеш ли 60 години по-късно книгата на италианския публицист и публицист Джовани Катели " Смъртта на Камю ", излязла през 2019 година във Франция, разбуни още веднъж духовете. Една критика за нея в " Гардиън " провокира сериозен отзив и у нас. И мисля, че си коства да се върнем още веднъж 60 години обратно към случилото се, преобърнало интелектуалната история на ХХ в.
Фактите
С паричната равноценност от Нобеловата премия за литература Камю си купува хубава къща и остаряла плантация в Лурмарен, във френския Прованс – земя, напомняща по нещо със слънцето и лозята си на родния му Алжир. Тук създателят на " Чужденецът " се усеща надалеч от отровните полемики със Сартр и списанието " Тан Модерн ", от интригите в литературния живот и отвън него. Често го виждат седнал на масичките пред локалното кафене " Олие " да беседва с младежите за футбол. Ходи на игрището и поддържа локалния тим, както в миналото в младежките си години. Дъщеря му Катрин, тогава на 14 години, свидетелства: " Той най-накрая като че ли бе умиротворен, намерил себе си. Чувстваше се добре под това небе и на тази земя ".
Колата, в която са пътували Камю и Галимар след злополуката.
Пълен е с проекти. Работи над " Първият човек ", неговия посмъртен шедьовър, който ще види бял свят чак през 1994 година Говори се, че Андре Малро, тогава министър на културата, счита да му повери управлението на огромен френски спектакъл. В кожената му чанта, открита след гибелта му, откриват негов хороскоп, в който се твърди, че творбата, която ще го обезсмърти, щяла да бъде написана от него сред 1960-1965 година
Посреща Рождество и Новата година в Лурмарен. Заедно със брачната половинка си Франсин и двете им деца близнаци – Катрин и Жан. Дъщеря му още си спомня за 13-е десерта от новогодишната софра и за подаръка от татко си – часовник, с цел да бъде постоянно точна. Камю обичал " потребните дарове ". На 2 януари жена му с двете им деца потеглят към Париж и се качват на влака за Авиньон, откъдето ще се трансферират. Камю има още малко работа, купува си билет за 3 януари, счита да пътува дружно със своя другар – поета Рьоне Шар. Билетът му, открит в джоба му, остава необработен.
Същият ден идва сутринта в дома му със спортната си кола Мишел Галимар, племенник на неговия издател Гастон Галимар дружно със брачната половинка си Жан, тяхната щерка и кучето Флок. Камю взема решение да се върне в Париж с приятелите си, както го е правил доста пъти. Взима черната си кожена чанта, пъха вътре паспорта си, ръкописа на " Първият човек ", " Веселата просвета " на Ницше и приспособено издание на " Отело ". На излизане от града зареждат целия контейнер на колата догоре, а бензинаджията се възползва от случая, с цел да получи подпис върху своя образец на " Чужденецът ", което и става: " На господин Бома, който спомага да се връщам постоянно в красивия Лурмарен ". Гувернантката му Сюзан Жине през 2005 година, малко преди да почине, си спомня пред телевизионната камера по какъв начин се е дала прошка с писателя с думите: " До идната седмица, господин Камю ".
Карат по автомагистралата към Бургундия, стопират в Тоаси, с цел да пренощуват. И да отбележат едно събитие: Ан Галимар става на 18 години! Говорят цяла вечер за спектакъл и литература.
На сутринта на 4 януари се качват в колата и умерено потеглят за Париж. Мишел Галимар, обратно на това, което постоянно се написа за него, не е някакъв " вманиачен водач ", нито " фанатик на скоростта ", твърди биографът на Камю Оливие Тод. Понякога натиска малко повече педала на спортната си кола и тогава Камю го вразумява: " Спокойно, не бързаме заникъде ".
В този финален откъслек от пътя, преди да се развихри нещастието, Камю е седнал до водача, само че не носи защитен колан (който не е бил наложителен навремето), а двете дами са на задните седалки. Участъкът е напълно прав, няма завои. От двете страни на пътя има редици от огромни чинари. Изведнъж спортната кола на Мишел Галимар напуща пътя, забива се в едно дърво, а 16 метра по-надолу в идващия чинар, трансформирайки се в купчина ламарини.
Какво се е случило тогава? Според отчета на жандармите, пристигнали съвсем незабавно на местопроизшествието, повода за злополуката е превишена скорост и спукана гума. Има дълъг спирачен път от 63 метра. Мишел Галимар е страдал от епилепсия и може веригата от дървета да е отключила у него пристъп.
© Associated Press
Френската актриса Мадлен Рено поздравява Албер Камю, откакто издателство " Галимар " са оповестили публично, че той е носителят на Нобеловата премия за литература през 1957 година
Не е имало друга кола или някакво затруднение наоколо. Главата на Камю разрушава стъклото и той умира на място. Мишел Галимар е тежко ранен, губи доста кръв и си отива шест дни по-късно. Двете дами в колата остават невредими по знамение. Кучето Флок изчезва.
По-късно, отдолу под отломките на колата, извличат кожената чанта на Камю. Вътре са 146 страници от ръкописа на " Първият човек " Някои от феновете на Камю не престават да считат, че тази незавършена книга, събрала цялата му скръбна деликатност по детството, майка му и Алжир, е щяла да бъде неговият шедьовър.
Веднага след злополуката потеглят и клюки за събитията към гибелта му. Появяват се разнообразни версии, някои от близки до него хора.
Алжирската версия
Писателят Рене Етиембл, негов непосредствен другар, е уверен, че " колата на Галимар е била жив ковчег ". Пред американския биограф на Камю Хърбърт Лофтман той декларира, че е проучил деликатно събитията и че още преди време е желал да разгласява изводите си. Но нито едно издание не пожелава да го стори. Етиембл и неколцина други негови съидейници са уверени, че зад гибелта му се крие " алжирска връзка ".
Албер Камю е мощно зает с Алжир, своята родна страна, чиято битка за самостоятелност се развихря в кървясъл спор. Неговата " самодейност за гражданско помирение " от 1956 година му навлича ненавист от разнообразни страни: от множеството последователи на " френския Алжир " и техните локални съдружници ( бел. авт. - така наречен pieds-noirs), от военните (бъдещите ОАС), само че и от Фронта за национално избавление на Алжир. Камю е заставен след последното си посещаване в родината да си тръгне оттова под засилена защита. Получава заплашителни писма до края на 1957 година, само че нищо не подсказва, че е станал жертва таман на ненапълно утопичния си проект за " гражданско умиротворяване " на Алжир.
Още по-абсурдни наподобяват по-късните хипотези на извънредно леви " конспиролози ", че е бил премахнат надали не по заповед на военачалник дьо Гол. Още повече, че в търсене на решение на " алжирския въпрос " Дьо Гол се е позовавал на Камю, а съгласно спомените на близкия си помощник Ален Пейрефит изключително се е гордеел с френските нобелисти.
Франкистката версия
Камю има испански корени и постоянно се е чувствал обвързван със ориста на Испания. Той е безапелационен съперник на франкистите и по време на Испанската революция написа следното: " Испански другари, частично сме от една кръв и аз усещам за дълг към вашата страна, литература, народ и традиция, който в никакъв случай не ще се заличи ". През 1956 година се отдръпва от ЮНЕСКО в символ на митинг против това, че франкистка Испания е призната в тази международна организация. Франко реагира яростно, против писателя се води акция в официозната испанска преса и въпреки всичко не съществуват никакви доказателства, че франкистките секрети служби са забъркани в гибелта на Камю. А и диктаторът надали би се осмелил да извърши един толкоз опасен акт във Франция на Дьо Гол, който би му коствал доста.
© Associated Press
Шведският крал Густав седи до брачната половинка на Камю Франсин на обичайния прием след връчването на Нобеловата премия за литература.
Версията за ликвидиране от Комитет за Държавна сигурност (на СССР)
Тази версия е релативно нова и нашумя тази година, само че датира още от 2011 година, когато италианският публицист и публицист Джовани Катели я стартира в публикация, оповестена в " Кориере каузи Сера ". В основата на неговата догадка е едно удостоверение на чешкия публицист и преводач Ян Забрана (1931-1984 г.), обвързван с " Харта 77 ". В своя дневник за 1980 година Забрана написа: " Добре осведомен човек с връзки в Съюз на съветските социалистически републики ми заяви, че Камю е станал жертва на нападение, квалифицирано от сътрудници на Комитет за Държавна сигурност (на СССР) ". Те били развалили спирачната система на колата на Мишел Галимар, тъй че тя да излезе от строя при повдигане на по-висока скорост, каквато е обичал да развива със спортната си кола. Операцията била подредена още през 1957 година от Дмитрий Шепилов (1905-1995 г.), сталински хардлайнер, тогава външен министър на Съюз на съветските социалистически републики. Шепилов бил напряко разгневен от публикацията на Камю " Кадар и неговият ден на страха ", оповестена във в. " Франк-тирьор ", в която писателят намерено заговорил за отговорността на Шепилов за кръвопролитията в Унгария.
Намерих тази публикация в събраните съчинения на Камю и я прочетох доста деликатно. Тя в действителност е остра, извънредно остра, както и цялата журналистика на създателя на " Чужденецът ". Първо е четена като слово, произнесено на заседание в зала " Ваграм ", отдадено на унгарския народен празник, а след три дни – на 18 март 1957 година е оповестена във " Франк-тирьор ". Пропита е с болежка към ориста на унгарския народ, " който е наш " и е " част от Европа ". Статията е същински антитоталитарен манифест, сходно на множеството от публикациите на Камю в оня интервал. В нея той саркастично слага въпроса за отговорността на " учени и късогледи философи на Запад, чиито лъжливи и илюзорни доктрини се разсипаха на прахуляк (Сартр и неговите съмишленици). Камю пита и " по какъв начин да бъде наименуван този режим в Източна Европа, който задължава бащата да издаде сина си, синът да упорства за най-строгото наказване за татко си, дамата да свидетелства против мъжа си, който е издигнал доносничеството до висотата на добродетел? "
И въпреки всичко на Дмитрий Шепилов са отдадени два пасажа. Съдете сами:
" Когато министър Шепилов, връщайки се от Париж, се осмелява да напише, че " западното изкуство осакатява човешката душа и образува всевъзможен тип убийци ", следва да му отговорим, че нашите писатели и нашите художници освен че никого не са умъртвили, само че даже са задоволително великодушни да не упрекват теорията на социалистическия натурализъм за всеобщите убийства, прикривани и осъществявани от Шепилов и сходните нему.
Истината е, че и измежду нас има място за всичко, даже за злото, включително и за писателите на Шепилов, само че също и за достойнството, за свободното дърво на желанието и за приключението на интелекта. Докато в сталинската просвета няма място за нищо друго с изключение на за менторски поуки, за сив живот и катехизис на пропагандата. "
Достатъчно ли е било това, с цел да се издаде смъртна присъда на Камю? Понякога (особено преди) са убивали и за по-малко.
Да допуснем, че Шепилов е бил гневен. Че се е обърнал към Комитет за Държавна сигурност (на СССР), ръководено от Семичастни, с цел да унищожават Албер Камю? Могъл ли е обаче той да издаде такава заповед? В мощно централизираната руска система сходно нещо не би могло да мине без глобата на Хрушчов.
Би ли прибегнал Хрушчов през 1957 година към сходна стъпка, която би могла да се развихри в голям скандал? Още повече, до момента в който се пробва да завоюва благоразположението на Дьо Гол, който излиза от НАТО и желае обединена Европа да е междинна мощ сред Съединени американски щати и Съюз на съветските социалистически републики?
Хипотезата е много проблематична. А и по това време Шепилов е във вътрешна съпротива по отношение на Хрушчов, минал е в лагера на Молотов, Маленков и Каганович. И на 26 юни 1957 година тяхната " антипартийна група " е разобличена, всички те са свалени от постовете. Оттогава датира медийната дефиниция за свалените Молотов, Маленков и Каганович и за " включилия се към тях Шепилов ".
След 1957 година Шепилов е в цялостна недружелюбност. Може ли тогава да се допусне, че Комитет за Държавна сигурност (на СССР) би могло да извършва дадени от него разпоредби? Съгласно политическата логичност, това е просто изключено.
А книгата на Джовани Катели се основава таман на тази догадка. И то базирайки се само на дневника на чешкия отстъпник Забрана, който написа следното: " Изглежда, че на руските служби са били потребни 3 години, с цел да изпълнят заповедта. Те обаче в последна сметка съумяват. И до ден сегашен всички считат, че Камю е умрял в автомобилна злополука. Моят събеседник отхвърли да разкрие източника си, само че твърдеше, че е безусловно меродавен. "
Достоверен ли е обаче този по този начин и неназован източник? Вярно е, че руските секрети служби са правили политически убийства. Това е реалност, а и виждаме неговото продължение в наши дни. По времето на Сталин е премахнат в Мексико Лев Троцки. А през 1959 година има две политически убийства в Мюнхен – на публициста Лев Ребет (12 октомври 1959 г.) и на фамозния украински националист Степан Бандера (15 октомври 1959 г.), за които явно има заповед, дадена от Хрушчов.
Нищо обаче не потвърждава, че гибелта на Албер Камю е част от тази поредност.
Писателят Пол Остър, създател на предговора към книгата на Катели, от своя страна е изцяло уверен в истинността на хипотезата: " Щом бъдат прегледани деликатно доказателствата, показани от Катели, не можем да не стигне до направеното от него ужасяващо умозаключение. Така " автомобилната злополука " минава в ранга на " политическо ликвидиране – и по този метод, на 46 години, Албер Камю е бил жертван да замълчи. "
Решението на Камю в последния миг да тръгне към Париж с колата на Галимар също не смущава Катели. В своя отговор до биографите на Камю Оливие Тод и Мишел Онфре той упорства на следното: " Ако някой е следял Камю, той е щял да бъде наясно с това негово желание. Би могъл да го наблюдава и да повреди колата преди тръгването на 4 януари! И до през днешния ден във Франция Камю е монумент, уважаван, само че неатакуващ. Той не би желал това. Приживе Камю постоянно е бил подготвен да нападна конформистите и порочните съвести, котериите и всякакви позиции. Това е може би последният късмет да се откри истината. А тази негова гибел по различен метод осмисля и придава дълбочина на наследството му, преди времето да е изличило последните доказателства.
Дължим това на паметта на Албер Камю. "
Вярно е, че изискуем доста на Албер Камю – поради творбите му, интелектуалната му почтеност и неговата антитоталитарна мисъл.
Ала не е належащо, даже неуместно е, в името на тази респект да се прибягва до някакви съмнителни героизации.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ