Да си спомним за Симо Варчев
Днес във Варна, на 77-годишна възраст ни напусна едно от най-големите имена в българското треньорство Симеон Варчев. Припомняме си кой беше той с изявлението, което бе включено в алманаха на българския баскетбол: „ БАСКЕТБОЛЪТ – ИГРАТА НА ЛИЧНОСТИТЕ “:
Треньорът Симеон Варчев прекрачи в най-значимите страници от историята освен като съвършен баскетболен експерт, а най-много като безрезервен човек. Дори единствено една част от делото му е задоволителна за спортната горделивост на България. Той е откривателят и основателят на и до през днешния ден неповтореното и до през днешния ден неповтореното събитие в българския баскетбол, наречено Георги Глушков. Представете си какво просветление за спортно техническите благоприятни условия на 15-годишния Глушков и какъв нюх за вероятностите на развиването му е показал младият тогава треньор и възпитател Варчев.
Когато с него за кой ли път разсънваме спомените и прибавяме в колоритния му портрет още размишления, косата му е изцяло посребряла, той към момента е отчайващо прецизен за хронологията на събитията, по-мъдър и безапелационен е в преценките си.
– Баща ми беше преподавател. От дребен ходех все с него, гледах и слушах какво споделя на учениците, по какъв начин го споделя. Като поотраснах, изключително когато прекрачвах в треньорската специалност, усетих, че съм прихванал от него отношението към младежите. Търпението и желанието да им покаже, да ги научи. Преди всичко с обич към тях и към специалността.
– Как стартира с баскетбола?
– Бях 14-годишен, когато започнах да упражнявам в „ Лудогорец “ (Разград). Преминах през двете възрасти на юношите, след това ме взеха в мъжкия състав и играх, до момента в който станах студент във ВИФ. Включиха ме в тима, на който треньор беше Кирил Семов. Първият ми добър късмет в спорта. Семов беше цялостен университет, от него можеше да се научи всичко за баскетбола. Особено от състезател като мене, който искаше да стане добър треньор... Студентствах две години и половина, когато ме поканиха в тима на „ Миньор “ (Перник) и там играх два сезона като професионален баскетболист – водеха ме на заплата в една минна конструкция и бях неприсъствен студент. През 1967-а се върнах в тима на ВИФ, предстоеше ми дипломиране. На 30 октомври скъсах ахилес и три месеца се дискутираше каква тъкмо е контузията ми и дали да ме оперират. Накрая минах под ножа и за наслада продължих спортната си кариера. Няколко месеца по-късно счупих крайник.
Стъписах се за какво все на моята глава идва, само че не стопирах.
– Кога се реалокира при треньорите?
– Паралелно, още като играч. През 1968-а станах състезател на „ Лъсков “ (Ямбол) и още при започване на този интервал – до 1976 година, се загледах в треньорството. Сформирах групи с деца и юноши и започнах. Имаше условия – добър баскетболен салон на стадиона, където монтирахме 16 баскетболни табла и това даваше опция за самостоятелна подготовка. По това време построиха и зала „ Диана “.
Работата с юношите потегли сполучливо. Станахме първенци в другите възрастови групи. От тези групи излязоха баскетболисти, дали по-късно важен принос за развиването на ямболския баскетбол. През 1976-а шест от моите момчета бяха включени в мъжкия състав, а малко по-късно ми предложиха да стана треньор на мъжете на „ Лъсков “.
За мене е доста значимо, че в треньорската си кариера аз извървях пътя от А до Я. Не съм от тези сътрудници, които едвам свалили спортната си фланелка, получават народен тим. Селекционирах деца от часовете по физическо образование, убеждавах родители, учих децата на обикновени похвати постепенно и търпеливо. Ако някое дете не пристигна на подготовка, по здрач яхвах велосипеда си и обикалях по домовете. Какво се е случило, болно ли е детето. Разговарях с родители, обсъждах триумфа в учебно заведение, здравето, осведомих се за всичко, убеждавах. И най-благодатно за мене, като скъпа премия, е било, когато видя в детските очи насладата от към този момент овладяна умелост, от прекрасен отскок или прецизен шут. Радостта от играта. Когато станах треньор на мъжете, продължих да работя с подрастващите.
Паралелно. Още много време. Винаги по-късно съм осъзнавал, че тъкмо работата с дребните, с подрастващите, ми е помогнала най-вече да усвоя занаята.
– Бързаше ли да стигнеш триумфите?
– Те идват закономерно след ползотворна работа. Лично аз за първи път изведох мой тим на надпревари през лятото на 1972 година. И се случи – на републиканското състезание за деца в Шумен станахме първенци. Повторихме триумфа и на идната година, отново в детската конкуренция, само че със напълно други деца. При мъжете нещата също се развиваха закономерно. През 1977-а спечелихме първия орден за ямболския баскетбол – станахме трети в шампионата за купата на България, а идната година спечелихме бронзовите оценки в държавното състезание. Имахме млади и надарени играчи – Георги Ковачев, Георги Станков, Иван Главов, Иван Ангелов. Много бързо при мъжете мина и 17-годишният Георги Глушков.. В края на същата 1977 година Глушков беше включен в мъжкия народен тим за балканиадата в Скопие. Тогава беше дебюта му измежду батковците.
– Стигаме до най-важния интервал в твоя състезателен живот – времето на Глушков. Как го възприемаш и определяш смисъла му?
– В началото го одобрих умерено и с интерес. В тези години аз много се рових в описите от състезанията за висок баскетболист. Споделял съм го доста пъти – направи ми усещане, че на 15 години, е бил отхвърлян четири пъти като безперспективен. И че не се е отказвал, а такава неотстъпчивост не се среща постоянно у толкоз младеж. Тогава той беше висок единствено 186 сантиметра. Ходих в Трявна, срещах се с родителите му. Никога не съм крил, че през 1975 година в Ямбол проведох конкурс за високи баскетболисти поради него.
Някак си от пръв взор взех решение, че ще стане състезател като Пандо Пандов, наш добър национал от това време. Георги бързо задмина прототипа – и в растеж, и в класа.
Така стартира този интервал, останал отворен за мене и до през днешния ден – ние с Глушков постоянно ще бъдем взаимно и надълбоко уважаващи се другари. Във времето на израстването и реализирането си Георги показва няколко наложителни достолепия. Той обича мощно България.
Привързан е към родния си край, към родителите си, към всички, които му оказват помощ да израства. Той е радушен, възприема положителното с цялата си психика и има превъзходен ген, върху който може да се моделира чудно създание в която и да е област. Споменах, че в нашия подготвителен салон имаше 16 баскетболни табла. Глушков ги обстрелваше като картечница – скокове, забивки. Амортизира ги. Така работеше със щангите и гирите, като че ли искаше да ги стопи. Не можеше да се насити на баскетбол. И по тази причина, ненавършил 25 години, го видяха. Видяха го от раз и го избраха. Без никой да го показа, да го бутне малко напред.
Избраха него, а имаха на разположение да избират измежду стотици съвършени играчи. Отидохме във „ Финикс “, на място измежду извънземните. Гледаха го, тестираха го, в контролни мачове го хвърлиха против „ Лейкърс “ да се надскачва с Карим-Абдул Джабар и Уорти... След което дохвърчаха чак до София, с цел да се завърши договорката с височайшите подписи на нашите шефове. После мениджърите в НБА започнаха да се смразяват, когато чуваха каква трошичка взима Глушков от парите, които те му плащаха. Това за тях не беше професионален спорт, те просто нямаха сили и право да желаят от него оптимално себераздаване в баскетбола, за който беше платен. И работата се разсъхна след година.
Развод по взаимно единодушие...
Това е времето на Глушков в моя живот. По-скоро част от времето. Той и в този момент е на гребена на вълната – президент на българската федерация. Мога единствено да се гордея, нали?
– След чувството от извънземните, да се върнем в родната ямболска идилия.
– Да, до 1979 година всичко в ямболския баскетбол се движеше в професионален ход с присъединяване на градската общественост. Лично ръководителят на Общинския съвет, който е някогашен баскетболист, оказваше помощ на баскетбола в „ Лъсков “. Никога няма да не помни и ползотворната активност на ръководителя на нашата секция Христо Христов, с който останахме положителни другари вечно. Отбор от положителни състезатели, орден от държавното състезание, положителни подготвителни условия, чудесна и постоянно цялостна зала „ Диана “, сполучлива работа и с баскетболистките. Моята брачна половинка водеше девойките старша възраст, които същата година станаха шампионки на България, а от идната със същия състав се включиха в шампионата на женската А група. Но доста хубаво не е на хубаво. Така се случи и с нас.
Няколко месеца по-късно ни затрупа непредвиденото. Шефовете на физкултурно сдружение „ Лъсков “ събраха всички баскетболни хора и ни оповестиха, че Ямбол е дребен град и няма средства за високо класен баскетбол и че секцията се преустройва. Великодушно бе оповестено, че няма да се пречи на състезатели и треньори, които желаят да се реалокират в различен град.
На 37 години не ми се ставаше пенсионер, пък и незабавно получих оферти – в Пловдив за дамите на „ Марица “, в София за мъжете на „ Локомотив “. В столицата – отлични условия и за работа, и за фамилията ми. Тогава попитах локомотивския началник Владо Славов, можем ли да сме конкурентно способни против „ Академик “, ЦСКА и „ Левски “. Отговори ми, че за жалост, няма да можем. Благодарих му и отпътувах за Ботевград. Иван Колев ръководител на сдружението, в тима – към този момент залязващите звезди Георги Христов, Марин Ромаски, Мишо Михайлов..., само че и супер надарените и амбициозни довчерашни юноши Сашо Везенков, Венци Славов, Данчо Колев, Емил Йонов. С Глушков се бяхме договорили след казармата да пристигна при мене, където и да съм... Заради младите отидох в „ Балкан “. Имах предпочитание да играем в шампионската лига. Тръгнахме добре, втората година взехме орден от държавното състезание. Трябваше ми още един висок състезател, мечтаех си да „ навия “ Голомеев... Но с Иван Колев не можахме да се разберем за работата. И напуснах Ботевград.
– Стигаш пред трето преселение. Само усетът ли те заведе във Варна?
– Не. Веднага получих оферти от „ Славия “ и от ЦСКА. Но избрах Варна. По една причина. Тогава приемането на спортните права беше уредено по крепостен метод – би трябвало да си или боец, или студент, с цел да напуснеш без позволение на досегашния си клуб.
Исках да направя добър състав, а Варна имаше и спортна рота, и университет. Записаха Глушков студент, имах опция по-спокойно да работя за селекцията... Но основното, което ме докара във Варна, е познанството ми с един извънреден за времето си човек – инж. Стоян Евтимов, общоприет шеф на химическите фабрики в Девня.
Срещнахме се още преди да се заселя край морето. Той имаше правилен взор върху развиването на баскетбола и двамата дружно поработихме върху тактиката. Бях малко сюрпризиран, че ще имам нещо общо с „ Черно море “, мислех си, че отивам в студентския клуб „ Академик “.
Но студентите бяха звено от структурата на военното спортно сдружение, което се подпомагаше от държавното стопанско обединяване „ Девня “. На пръв взор могъща общественост, в реалност не чак толкоз. Разбира се, задоволително, с цел да се преследват високи спортни цели във вътрешната конкуренция.
И по този начин, стартира варненският интервал от моя живот. Началото – в никакъв случай няма да го не помни, 1 септември 1982 година. Без подозрение, триумфите пристигнаха с представителните тимове, само че желая да подчертая, че още от първите си дни във Варна настоявах за активизиране на детско-юношеската школа и нито ден не пропусках да работя и за нея.
Съпругата ми Цанка също стартира работа с женския тим. През него в другите години минаха класни български баскетболистки – Величка Зафирова, Мариана Иванова, Албена Брънзова, Лидия Върбанова. Още в началните години взехме две трофеи при девойките, старша възраст, сполучливо се представяхме и в женската конкуренция.
Разбира се, обновихме и подсилихме мъжкия състав. При нас пристигна Бойчо Брънзов, в тима се върна опитният любим на варненската аудитория Христо Борисов, който беше завършил кариерата си и към този момент работеше на аерогарата. Но пристигна и оказа помощ като същински капитан.
Още на втората година влязохме в медалите и за купата на България, и за шампионата. На третата година станахме първенци в една изключителна конкуренция. Убеден съм, че тъкмо в този интервал мъжкият ни клубен баскетбол беше на високо ниво. Пет-шест тима бяха наситени с положителни баскетболисти и с дълги скамейки. В челото всеки можеше и искаше да победи всеки с огромни упоритости и никакво примирение. От тази знаменателна за варненския баскетбол 1985-а, когато „ Академик “ (Варна) завоюва купата, последва дълъг интервал, в който нашият клуб постоянно е воювал за челните позиции и се е окичвал с медали.
– Кажи нещо за треньора Симеон Варчев от позицията, която хората не познават.
– Като треньор не преставах да изучавам. Четях доста книги за логиката на психиката в спорта. Гледах видеозапис, които ни предоставиха в Съединени американски щати. Водих си подробни мемоари от тренировките на други приети в света експерти. Осъмвах със Светослав Пешич в разногласия за подготовката и детайлите на играта. Знаех, че не се става треньор от нищото.
А когато с Глушков тръгнахме за Съединени американски щати, трябваше да поема и ролята на миниджър, макар всички опасности, които носеше неизвестността. Той бе извикан в мистичната за нас НБА, за която в този момент се знае всичко, само че тогава пътувахме без да знаем къде отиваме – в пъкъла, на кладата или при богинята на успеха.
Целият ми живот в баскетбола ми е показвал, че треньорът би трябвало да се ориентира в работата си и от манталитета и нрава на всеки играч. Когато започнах треньорството бях поддръжник на „ строгия пиес “. Нещо, което малко по-късно стана жанр на треньорите в Сърбия и те вървяха победоносно в баскетболния свят. Така работих много години – цели двайсет се движех в такива релси. След това почувствах, че момчетата се трансформираха не им носеше наслаждение тази желязна тактическа дисциплинираност, не можеха да разпрострат гения си, персоналните качества. И аз започнах да отпущам юздите. И да играем за персоналния принос. Игровият образ, който изградихме и запазихме през доста мощните години за варненския мъжки баскетбол – 1997-2001 година, беше освободен, стилът на игра зависеше от персоналните качества на самите играчи. Те към този момент демонстрираха доста повече мисъл на терена, повече и по-богато творчество. Ползотворните персонални изяви донесоха задоволство и самочувствие за баскетболистите и за феновете. И повече наслада от играта персонално за мен.
– Как приключи треньорския си път, което никога на значи разлъка с баскетбола?
– Първо няколко думи за треньорството ми в националния тим. Назначиха ме за старши треньор през ноември 1989-а. След европейското в Загреб наследих Кирил Семов. Имахме доста прекрасен тим.
Отидохме в Румъния на квалификации за идващото състезание и бихме румънците, които бяха мощни тогава и имаха ярки звезди. Бихме ги с 26 точки и с игра. Върнахме се, подготовката продължи и тогава направих една от най-големите мои неточности в треньорството.
Следващ съперник беше Швеция. По пътя към Загреб две години по рано нашите отново са играли с Швеция и сме победили като посетители с две точки, а вкъщи с една точка. Ето, и аз се изправям против шведите.
Домакини сме, а виждам нашите момчета не наподобяват на себе си, играта не върви, водят ни пагубно. Мисля си че не са съсредоточени. А те просто са били уплашени, самочувствието им смачкано по ред дребни аргументи. В съблекалнята подвигам заплашителен скандал, за даги събудя. И още повече ги „ гипсирах “, загубихме с 12 точки. Осъзнах виновността си, а Господ ми оказа помощ да излезем от обстановката. Момчетата се окуражиха. След три дни играхме с европейския вицешампион Гърция с Галис, Янакис и останалите им звезди и ги победихме. С простичка тактичност – оставихме Галис да си вкарва, не го фаулирахме. Когато един баскетболист непрестанно има блян да нападна коша и то сполучливо, нервната му система се изхабява за момента и той става по-малко сериозен, по-малко съсредоточен. Гръцката петорка също ставаше по-вяла като колектив, а нашите дисциплинирано и с присъединяване на всички завоюваха безапелационно. Въпреки 44-те точки на Галис. С това запазихме възможностите си да се класираме за европейското състезание в Рим. Следващата година отидохме на реванш с Швеция. Не ги победихме, разбихме ги. Убедително и красиво. Щастлив съм, че имахме доста положителни баскетболисти, поколението на Глушков, Амиорков, Гошо Младенов, Данчо Колев, Сашо Везенков, Цецо Антов, Венци Славов... Бяха първите години на демокрацията, започнаха да позволяват прехвърляния в чужбина, елитните ни играчи станаха напрегнати, чакаха да ги поканят, формалностите още бяха доста. Имаше нерегламентирани въпроси от ФИБА, ФИБА просто не се намесваше и не се знаеше дали всеки клуб ще пусне своите състезатели да играят квалификации или други мачове с националните си тимове. Проблемът беше и психически – някой успяваше да се уреди в чужбина, различен не. Не успявах да събера целия народен състав за мач или шампионат, значим за подготовката ни и въобще за цялостното развиване.
В Рим имахме тим да се класираме в четворката, само че там се появиха аргументи, множеството субективни, които ни попречиха. Срещу Италия загубихме единствено с две точки след куп съдийски неприятни решения. Съдиите ги наказаха след нашия мач, само че какво от това... На идната година – 1993-а, успяхме на квалификациите за шампионата в Германия, като преодоляхме и Русия, и Англия, която имаше мощен тим по това време. Но в Германия към този момент нямахме добър тим. Някои от играчите отхвърлиха да вземат участие, от федерацията – тогава отпред с Жорж Ганчев, беше основана неприятна конюнктура и всичко това се отрази на играта и класирането. Поставихме връх за най-неуспешно класиране – 13-о място. Зла орис и куп неверни ходове в организацията, селекцията и подготовката не допускаха българския мъжки тим да доближи до финалната фаза на европейските шампионати.
– Раздялата с националния тим?
– Логично, имах проблеми с управлението на федерацията. Много модерната по това време фраза „ Няма пари! “ беше значима, само че имаше и доста производни. Не съм човек, който премълчава и се нагажда, и по тази причина ме уволниха през лятото на 1993 година. Разбира се, останах си в „ Академик “ (Варна), тъй като не съм прекъсвал уговорките си там, до момента в който водех националния отбор. Още седем години бях треньор, като в интервала 1995-2000 година варненският тим играеше мощно, два пъти станахме първенци, три пъти спечелихме сребърни медали. Доброто движение не беше прекратено – и в годината след мене „ Черно море “ извоюва влиятелното трето място.
– Личната ти равносметка?
– Треньорската специалност е доста тежка за нервната система. Работих в екстремални обстановки и това ми се отрази – появи се високо кръвно налягане, аритмия. Ето за какво взех решение да приключа треньорството. Бях амортизиран нервно и когато получих предлагането за шеф на Двореца на културата и спорта, не мислих дълго. Във всичките години до в този момент се занимавам непрестанно с финансовите проблеми, най-много за обезпечаване на баскетболния клуб и за разнообразни действия свързани с Двореца.
– Как виждаш сегашното и близкото бъдеще на българския баскетбол и на треньорството в него?
– От 1991 до 2000 година бях ръководител на треньорския съвет, което значи, че непрестанно съм бил доста покрай всички двигателни сили, които помагаха или пречеха за протичащото се в нашия спорт. Главната тематика на нашето всекидневие – парите. С тях, с неналичието или съществуването им, стартира всичко към и в българския баскетбол.
Ясно е, че те са основен движещ фактор, само че има и други детайлности, които също са решаващи и съвсем не зависят от парите. Лично аз разделям решителната роля на треньорите, тяхното положение и въздействие в три категории – първата на колежаните (Катерински, Темков, Хайтов, Такев), втората на вифаджиите (Семов, Иван Колев), третата на всякаквите (до през вчерашния ден си постоянен играч, от на следващия ден може да ти поверят националния отбор). Безспорно максимален триумф имаше при колежаните и в първия стадий на вифаджиите. Най-лош съгласно мене е сегашният интервал. Първо, няма пари в клубовете. Интелегентните млади експерти не се заемат с подрастващите, тъй като заплатите са алегорични или въобще ги няма. В баскетбола лека бавно останаха доста малко хора, които с цялостното си умеене, с културата и държанието си, да работят с по-младите и да им бъдат образец за подражателство. Защото младите са като попивателни, стига да знаеш по какъв начин да ги подхванеш. Днес максимален проблем в българския баскетбол е треньорството, който е обвързван с другия не по-малък проблем – финансовото застраховане. Най-видими са много силовите похвати във взаимоотношенията – непрекъснато оборване на съдийски решения, конфронтация и омразно държание по отношение на спортните противници, интриги, подстрекателство на публиката, неприятният образец за състезателите. Изроди се удоволствието, естетиката и желанието да отидеш на мач поради играта „ феър плей “ и поради насладата от играта. По трибуните има все по-малко хора, тъй като феновете не могат да търпят треньор, който непрестанно спори със съдиите, словесно атакува секретарската маса и води безмислени, сякаш поучаващи кавги със състезателите си.
Лично аз не одобрявам баскетбола, който се играе в Европа. И него виждам. Играе се „ непоколебим пиес “, тъй като треньорът би трябвало да се види, той да се показва, непрестанно изправен край линията, да жестикулира, да подвиква, на почивките да крещи, да заляга, да драска по една табла поради неговата тактичност, разбрана или не – няма значение. Треньорите не оставят да тръгне играта, те сякаш от първия момент не имат вяра на своите баскетболисти и желаят на мач да свършат това, което не са свършили в тренировките. Веднага след първия съдийски сигнал стартират да ги учат, да се изумяват за какво се позволяват неточности върху тактическата скица. Една безкрайна дисхармония. Това не одобрявам, това не утвърждавам, тъй като мисля, че баскетболът е умна игра, която се играе от интелегентни младежи. Предпочитам НБА, където направиха комбиниране от шоу и баскетбол. За задачата са нужни чудесно натренирани експерти, правила, в които влизат и взаимоотношенията сред участниците и среда за шоуто – съвършени зали и съвършена аудитория. Но подготовката на баскетболистите е най-важното нещо. Което у нас през днешния ден е проблем.
– Одобряваш ли към този момент многолетното настъпление в българския баскетбол на чужденци под междинната класа, на тъмнокожи американци, които като че ли идват напряко от стрийтбола и които са извънредно непостоянни в изявите си и не могат да поведат клубните си тимове с обикновено майсторство и мисъл в играта. Каквато е първичната концепция за вложенията в тях?
– Времената доста се трансформираха. Сега притежателят на даден клуб няма време да чака, да приготвя юноши. Той желае незабавно триумф, желае реклама. Да се обявява компанията или неговия лик, да го търсят медиите, той да дава телевизионни изявленията. И по тази причина се залита по чужденци. Когато започнахме с „ покупките “, целият тим можеше да бъде от непознати играчи. Сега свалихме квотата до шест. Не съм склонен. Според мен най-вече трима в един тим, а двама да са на терена. Точно както го направиха в Русия за вътрешното им състезание.
Ако играеш в европейските шампионати, за мачовете в тях селекцията да бъде свободна. Защото при сегашните правила у нас се мачка нашия баскетбол, тъпчат се гениите преди да са пораснали.
Защо всички страни в Европа имат закон за спорта, а нашият закон е недоносен? Федерациите би трябвало да имат съществено спонсориране от страната, тъй като нашата федерация има 8 национални тимове. Кой да ги спонсорира, когато на гърдите им написа България?
Преди 20 години, още при започване на демокрацията, грандомански и пред съда написахме неверната формула – некадърно превърнахме федерациите в частни търговски сдружения и дадохме на изполица високия престиж и кръвообръщението на българския спорт.
А в този момент се чудим по какъв начин да изправим грешката, до момента в който играем ролята на безсилни против нелепостта на личното си решение.
Колаж:
Треньорът Симеон Варчев прекрачи в най-значимите страници от историята освен като съвършен баскетболен експерт, а най-много като безрезервен човек. Дори единствено една част от делото му е задоволителна за спортната горделивост на България. Той е откривателят и основателят на и до през днешния ден неповтореното и до през днешния ден неповтореното събитие в българския баскетбол, наречено Георги Глушков. Представете си какво просветление за спортно техническите благоприятни условия на 15-годишния Глушков и какъв нюх за вероятностите на развиването му е показал младият тогава треньор и възпитател Варчев.
Когато с него за кой ли път разсънваме спомените и прибавяме в колоритния му портрет още размишления, косата му е изцяло посребряла, той към момента е отчайващо прецизен за хронологията на събитията, по-мъдър и безапелационен е в преценките си.
– Баща ми беше преподавател. От дребен ходех все с него, гледах и слушах какво споделя на учениците, по какъв начин го споделя. Като поотраснах, изключително когато прекрачвах в треньорската специалност, усетих, че съм прихванал от него отношението към младежите. Търпението и желанието да им покаже, да ги научи. Преди всичко с обич към тях и към специалността.
– Как стартира с баскетбола?
– Бях 14-годишен, когато започнах да упражнявам в „ Лудогорец “ (Разград). Преминах през двете възрасти на юношите, след това ме взеха в мъжкия състав и играх, до момента в който станах студент във ВИФ. Включиха ме в тима, на който треньор беше Кирил Семов. Първият ми добър късмет в спорта. Семов беше цялостен университет, от него можеше да се научи всичко за баскетбола. Особено от състезател като мене, който искаше да стане добър треньор... Студентствах две години и половина, когато ме поканиха в тима на „ Миньор “ (Перник) и там играх два сезона като професионален баскетболист – водеха ме на заплата в една минна конструкция и бях неприсъствен студент. През 1967-а се върнах в тима на ВИФ, предстоеше ми дипломиране. На 30 октомври скъсах ахилес и три месеца се дискутираше каква тъкмо е контузията ми и дали да ме оперират. Накрая минах под ножа и за наслада продължих спортната си кариера. Няколко месеца по-късно счупих крайник.
Стъписах се за какво все на моята глава идва, само че не стопирах.
– Кога се реалокира при треньорите?
– Паралелно, още като играч. През 1968-а станах състезател на „ Лъсков “ (Ямбол) и още при започване на този интервал – до 1976 година, се загледах в треньорството. Сформирах групи с деца и юноши и започнах. Имаше условия – добър баскетболен салон на стадиона, където монтирахме 16 баскетболни табла и това даваше опция за самостоятелна подготовка. По това време построиха и зала „ Диана “.
Работата с юношите потегли сполучливо. Станахме първенци в другите възрастови групи. От тези групи излязоха баскетболисти, дали по-късно важен принос за развиването на ямболския баскетбол. През 1976-а шест от моите момчета бяха включени в мъжкия състав, а малко по-късно ми предложиха да стана треньор на мъжете на „ Лъсков “.
За мене е доста значимо, че в треньорската си кариера аз извървях пътя от А до Я. Не съм от тези сътрудници, които едвам свалили спортната си фланелка, получават народен тим. Селекционирах деца от часовете по физическо образование, убеждавах родители, учих децата на обикновени похвати постепенно и търпеливо. Ако някое дете не пристигна на подготовка, по здрач яхвах велосипеда си и обикалях по домовете. Какво се е случило, болно ли е детето. Разговарях с родители, обсъждах триумфа в учебно заведение, здравето, осведомих се за всичко, убеждавах. И най-благодатно за мене, като скъпа премия, е било, когато видя в детските очи насладата от към този момент овладяна умелост, от прекрасен отскок или прецизен шут. Радостта от играта. Когато станах треньор на мъжете, продължих да работя с подрастващите.
Паралелно. Още много време. Винаги по-късно съм осъзнавал, че тъкмо работата с дребните, с подрастващите, ми е помогнала най-вече да усвоя занаята.
– Бързаше ли да стигнеш триумфите?
– Те идват закономерно след ползотворна работа. Лично аз за първи път изведох мой тим на надпревари през лятото на 1972 година. И се случи – на републиканското състезание за деца в Шумен станахме първенци. Повторихме триумфа и на идната година, отново в детската конкуренция, само че със напълно други деца. При мъжете нещата също се развиваха закономерно. През 1977-а спечелихме първия орден за ямболския баскетбол – станахме трети в шампионата за купата на България, а идната година спечелихме бронзовите оценки в държавното състезание. Имахме млади и надарени играчи – Георги Ковачев, Георги Станков, Иван Главов, Иван Ангелов. Много бързо при мъжете мина и 17-годишният Георги Глушков.. В края на същата 1977 година Глушков беше включен в мъжкия народен тим за балканиадата в Скопие. Тогава беше дебюта му измежду батковците.
– Стигаме до най-важния интервал в твоя състезателен живот – времето на Глушков. Как го възприемаш и определяш смисъла му?
– В началото го одобрих умерено и с интерес. В тези години аз много се рових в описите от състезанията за висок баскетболист. Споделял съм го доста пъти – направи ми усещане, че на 15 години, е бил отхвърлян четири пъти като безперспективен. И че не се е отказвал, а такава неотстъпчивост не се среща постоянно у толкоз младеж. Тогава той беше висок единствено 186 сантиметра. Ходих в Трявна, срещах се с родителите му. Никога не съм крил, че през 1975 година в Ямбол проведох конкурс за високи баскетболисти поради него.
Някак си от пръв взор взех решение, че ще стане състезател като Пандо Пандов, наш добър национал от това време. Георги бързо задмина прототипа – и в растеж, и в класа.
Така стартира този интервал, останал отворен за мене и до през днешния ден – ние с Глушков постоянно ще бъдем взаимно и надълбоко уважаващи се другари. Във времето на израстването и реализирането си Георги показва няколко наложителни достолепия. Той обича мощно България.
Привързан е към родния си край, към родителите си, към всички, които му оказват помощ да израства. Той е радушен, възприема положителното с цялата си психика и има превъзходен ген, върху който може да се моделира чудно създание в която и да е област. Споменах, че в нашия подготвителен салон имаше 16 баскетболни табла. Глушков ги обстрелваше като картечница – скокове, забивки. Амортизира ги. Така работеше със щангите и гирите, като че ли искаше да ги стопи. Не можеше да се насити на баскетбол. И по тази причина, ненавършил 25 години, го видяха. Видяха го от раз и го избраха. Без никой да го показа, да го бутне малко напред.
Избраха него, а имаха на разположение да избират измежду стотици съвършени играчи. Отидохме във „ Финикс “, на място измежду извънземните. Гледаха го, тестираха го, в контролни мачове го хвърлиха против „ Лейкърс “ да се надскачва с Карим-Абдул Джабар и Уорти... След което дохвърчаха чак до София, с цел да се завърши договорката с височайшите подписи на нашите шефове. После мениджърите в НБА започнаха да се смразяват, когато чуваха каква трошичка взима Глушков от парите, които те му плащаха. Това за тях не беше професионален спорт, те просто нямаха сили и право да желаят от него оптимално себераздаване в баскетбола, за който беше платен. И работата се разсъхна след година.
Развод по взаимно единодушие...
Това е времето на Глушков в моя живот. По-скоро част от времето. Той и в този момент е на гребена на вълната – президент на българската федерация. Мога единствено да се гордея, нали?
– След чувството от извънземните, да се върнем в родната ямболска идилия.
– Да, до 1979 година всичко в ямболския баскетбол се движеше в професионален ход с присъединяване на градската общественост. Лично ръководителят на Общинския съвет, който е някогашен баскетболист, оказваше помощ на баскетбола в „ Лъсков “. Никога няма да не помни и ползотворната активност на ръководителя на нашата секция Христо Христов, с който останахме положителни другари вечно. Отбор от положителни състезатели, орден от държавното състезание, положителни подготвителни условия, чудесна и постоянно цялостна зала „ Диана “, сполучлива работа и с баскетболистките. Моята брачна половинка водеше девойките старша възраст, които същата година станаха шампионки на България, а от идната със същия състав се включиха в шампионата на женската А група. Но доста хубаво не е на хубаво. Така се случи и с нас.
Няколко месеца по-късно ни затрупа непредвиденото. Шефовете на физкултурно сдружение „ Лъсков “ събраха всички баскетболни хора и ни оповестиха, че Ямбол е дребен град и няма средства за високо класен баскетбол и че секцията се преустройва. Великодушно бе оповестено, че няма да се пречи на състезатели и треньори, които желаят да се реалокират в различен град.
На 37 години не ми се ставаше пенсионер, пък и незабавно получих оферти – в Пловдив за дамите на „ Марица “, в София за мъжете на „ Локомотив “. В столицата – отлични условия и за работа, и за фамилията ми. Тогава попитах локомотивския началник Владо Славов, можем ли да сме конкурентно способни против „ Академик “, ЦСКА и „ Левски “. Отговори ми, че за жалост, няма да можем. Благодарих му и отпътувах за Ботевград. Иван Колев ръководител на сдружението, в тима – към този момент залязващите звезди Георги Христов, Марин Ромаски, Мишо Михайлов..., само че и супер надарените и амбициозни довчерашни юноши Сашо Везенков, Венци Славов, Данчо Колев, Емил Йонов. С Глушков се бяхме договорили след казармата да пристигна при мене, където и да съм... Заради младите отидох в „ Балкан “. Имах предпочитание да играем в шампионската лига. Тръгнахме добре, втората година взехме орден от държавното състезание. Трябваше ми още един висок състезател, мечтаех си да „ навия “ Голомеев... Но с Иван Колев не можахме да се разберем за работата. И напуснах Ботевград.
– Стигаш пред трето преселение. Само усетът ли те заведе във Варна?
– Не. Веднага получих оферти от „ Славия “ и от ЦСКА. Но избрах Варна. По една причина. Тогава приемането на спортните права беше уредено по крепостен метод – би трябвало да си или боец, или студент, с цел да напуснеш без позволение на досегашния си клуб.
Исках да направя добър състав, а Варна имаше и спортна рота, и университет. Записаха Глушков студент, имах опция по-спокойно да работя за селекцията... Но основното, което ме докара във Варна, е познанството ми с един извънреден за времето си човек – инж. Стоян Евтимов, общоприет шеф на химическите фабрики в Девня.
Срещнахме се още преди да се заселя край морето. Той имаше правилен взор върху развиването на баскетбола и двамата дружно поработихме върху тактиката. Бях малко сюрпризиран, че ще имам нещо общо с „ Черно море “, мислех си, че отивам в студентския клуб „ Академик “.
Но студентите бяха звено от структурата на военното спортно сдружение, което се подпомагаше от държавното стопанско обединяване „ Девня “. На пръв взор могъща общественост, в реалност не чак толкоз. Разбира се, задоволително, с цел да се преследват високи спортни цели във вътрешната конкуренция.
И по този начин, стартира варненският интервал от моя живот. Началото – в никакъв случай няма да го не помни, 1 септември 1982 година. Без подозрение, триумфите пристигнаха с представителните тимове, само че желая да подчертая, че още от първите си дни във Варна настоявах за активизиране на детско-юношеската школа и нито ден не пропусках да работя и за нея.
Съпругата ми Цанка също стартира работа с женския тим. През него в другите години минаха класни български баскетболистки – Величка Зафирова, Мариана Иванова, Албена Брънзова, Лидия Върбанова. Още в началните години взехме две трофеи при девойките, старша възраст, сполучливо се представяхме и в женската конкуренция.
Разбира се, обновихме и подсилихме мъжкия състав. При нас пристигна Бойчо Брънзов, в тима се върна опитният любим на варненската аудитория Христо Борисов, който беше завършил кариерата си и към този момент работеше на аерогарата. Но пристигна и оказа помощ като същински капитан.
Още на втората година влязохме в медалите и за купата на България, и за шампионата. На третата година станахме първенци в една изключителна конкуренция. Убеден съм, че тъкмо в този интервал мъжкият ни клубен баскетбол беше на високо ниво. Пет-шест тима бяха наситени с положителни баскетболисти и с дълги скамейки. В челото всеки можеше и искаше да победи всеки с огромни упоритости и никакво примирение. От тази знаменателна за варненския баскетбол 1985-а, когато „ Академик “ (Варна) завоюва купата, последва дълъг интервал, в който нашият клуб постоянно е воювал за челните позиции и се е окичвал с медали.
– Кажи нещо за треньора Симеон Варчев от позицията, която хората не познават.
– Като треньор не преставах да изучавам. Четях доста книги за логиката на психиката в спорта. Гледах видеозапис, които ни предоставиха в Съединени американски щати. Водих си подробни мемоари от тренировките на други приети в света експерти. Осъмвах със Светослав Пешич в разногласия за подготовката и детайлите на играта. Знаех, че не се става треньор от нищото.
А когато с Глушков тръгнахме за Съединени американски щати, трябваше да поема и ролята на миниджър, макар всички опасности, които носеше неизвестността. Той бе извикан в мистичната за нас НБА, за която в този момент се знае всичко, само че тогава пътувахме без да знаем къде отиваме – в пъкъла, на кладата или при богинята на успеха.
Целият ми живот в баскетбола ми е показвал, че треньорът би трябвало да се ориентира в работата си и от манталитета и нрава на всеки играч. Когато започнах треньорството бях поддръжник на „ строгия пиес “. Нещо, което малко по-късно стана жанр на треньорите в Сърбия и те вървяха победоносно в баскетболния свят. Така работих много години – цели двайсет се движех в такива релси. След това почувствах, че момчетата се трансформираха не им носеше наслаждение тази желязна тактическа дисциплинираност, не можеха да разпрострат гения си, персоналните качества. И аз започнах да отпущам юздите. И да играем за персоналния принос. Игровият образ, който изградихме и запазихме през доста мощните години за варненския мъжки баскетбол – 1997-2001 година, беше освободен, стилът на игра зависеше от персоналните качества на самите играчи. Те към този момент демонстрираха доста повече мисъл на терена, повече и по-богато творчество. Ползотворните персонални изяви донесоха задоволство и самочувствие за баскетболистите и за феновете. И повече наслада от играта персонално за мен.
– Как приключи треньорския си път, което никога на значи разлъка с баскетбола?
– Първо няколко думи за треньорството ми в националния тим. Назначиха ме за старши треньор през ноември 1989-а. След европейското в Загреб наследих Кирил Семов. Имахме доста прекрасен тим.
Отидохме в Румъния на квалификации за идващото състезание и бихме румънците, които бяха мощни тогава и имаха ярки звезди. Бихме ги с 26 точки и с игра. Върнахме се, подготовката продължи и тогава направих една от най-големите мои неточности в треньорството.
Следващ съперник беше Швеция. По пътя към Загреб две години по рано нашите отново са играли с Швеция и сме победили като посетители с две точки, а вкъщи с една точка. Ето, и аз се изправям против шведите.
Домакини сме, а виждам нашите момчета не наподобяват на себе си, играта не върви, водят ни пагубно. Мисля си че не са съсредоточени. А те просто са били уплашени, самочувствието им смачкано по ред дребни аргументи. В съблекалнята подвигам заплашителен скандал, за даги събудя. И още повече ги „ гипсирах “, загубихме с 12 точки. Осъзнах виновността си, а Господ ми оказа помощ да излезем от обстановката. Момчетата се окуражиха. След три дни играхме с европейския вицешампион Гърция с Галис, Янакис и останалите им звезди и ги победихме. С простичка тактичност – оставихме Галис да си вкарва, не го фаулирахме. Когато един баскетболист непрестанно има блян да нападна коша и то сполучливо, нервната му система се изхабява за момента и той става по-малко сериозен, по-малко съсредоточен. Гръцката петорка също ставаше по-вяла като колектив, а нашите дисциплинирано и с присъединяване на всички завоюваха безапелационно. Въпреки 44-те точки на Галис. С това запазихме възможностите си да се класираме за европейското състезание в Рим. Следващата година отидохме на реванш с Швеция. Не ги победихме, разбихме ги. Убедително и красиво. Щастлив съм, че имахме доста положителни баскетболисти, поколението на Глушков, Амиорков, Гошо Младенов, Данчо Колев, Сашо Везенков, Цецо Антов, Венци Славов... Бяха първите години на демокрацията, започнаха да позволяват прехвърляния в чужбина, елитните ни играчи станаха напрегнати, чакаха да ги поканят, формалностите още бяха доста. Имаше нерегламентирани въпроси от ФИБА, ФИБА просто не се намесваше и не се знаеше дали всеки клуб ще пусне своите състезатели да играят квалификации или други мачове с националните си тимове. Проблемът беше и психически – някой успяваше да се уреди в чужбина, различен не. Не успявах да събера целия народен състав за мач или шампионат, значим за подготовката ни и въобще за цялостното развиване.
В Рим имахме тим да се класираме в четворката, само че там се появиха аргументи, множеството субективни, които ни попречиха. Срещу Италия загубихме единствено с две точки след куп съдийски неприятни решения. Съдиите ги наказаха след нашия мач, само че какво от това... На идната година – 1993-а, успяхме на квалификациите за шампионата в Германия, като преодоляхме и Русия, и Англия, която имаше мощен тим по това време. Но в Германия към този момент нямахме добър тим. Някои от играчите отхвърлиха да вземат участие, от федерацията – тогава отпред с Жорж Ганчев, беше основана неприятна конюнктура и всичко това се отрази на играта и класирането. Поставихме връх за най-неуспешно класиране – 13-о място. Зла орис и куп неверни ходове в организацията, селекцията и подготовката не допускаха българския мъжки тим да доближи до финалната фаза на европейските шампионати.
– Раздялата с националния тим?
– Логично, имах проблеми с управлението на федерацията. Много модерната по това време фраза „ Няма пари! “ беше значима, само че имаше и доста производни. Не съм човек, който премълчава и се нагажда, и по тази причина ме уволниха през лятото на 1993 година. Разбира се, останах си в „ Академик “ (Варна), тъй като не съм прекъсвал уговорките си там, до момента в който водех националния отбор. Още седем години бях треньор, като в интервала 1995-2000 година варненският тим играеше мощно, два пъти станахме първенци, три пъти спечелихме сребърни медали. Доброто движение не беше прекратено – и в годината след мене „ Черно море “ извоюва влиятелното трето място.
– Личната ти равносметка?
– Треньорската специалност е доста тежка за нервната система. Работих в екстремални обстановки и това ми се отрази – появи се високо кръвно налягане, аритмия. Ето за какво взех решение да приключа треньорството. Бях амортизиран нервно и когато получих предлагането за шеф на Двореца на културата и спорта, не мислих дълго. Във всичките години до в този момент се занимавам непрестанно с финансовите проблеми, най-много за обезпечаване на баскетболния клуб и за разнообразни действия свързани с Двореца.
– Как виждаш сегашното и близкото бъдеще на българския баскетбол и на треньорството в него?
– От 1991 до 2000 година бях ръководител на треньорския съвет, което значи, че непрестанно съм бил доста покрай всички двигателни сили, които помагаха или пречеха за протичащото се в нашия спорт. Главната тематика на нашето всекидневие – парите. С тях, с неналичието или съществуването им, стартира всичко към и в българския баскетбол.
Ясно е, че те са основен движещ фактор, само че има и други детайлности, които също са решаващи и съвсем не зависят от парите. Лично аз разделям решителната роля на треньорите, тяхното положение и въздействие в три категории – първата на колежаните (Катерински, Темков, Хайтов, Такев), втората на вифаджиите (Семов, Иван Колев), третата на всякаквите (до през вчерашния ден си постоянен играч, от на следващия ден може да ти поверят националния отбор). Безспорно максимален триумф имаше при колежаните и в първия стадий на вифаджиите. Най-лош съгласно мене е сегашният интервал. Първо, няма пари в клубовете. Интелегентните млади експерти не се заемат с подрастващите, тъй като заплатите са алегорични или въобще ги няма. В баскетбола лека бавно останаха доста малко хора, които с цялостното си умеене, с културата и държанието си, да работят с по-младите и да им бъдат образец за подражателство. Защото младите са като попивателни, стига да знаеш по какъв начин да ги подхванеш. Днес максимален проблем в българския баскетбол е треньорството, който е обвързван с другия не по-малък проблем – финансовото застраховане. Най-видими са много силовите похвати във взаимоотношенията – непрекъснато оборване на съдийски решения, конфронтация и омразно държание по отношение на спортните противници, интриги, подстрекателство на публиката, неприятният образец за състезателите. Изроди се удоволствието, естетиката и желанието да отидеш на мач поради играта „ феър плей “ и поради насладата от играта. По трибуните има все по-малко хора, тъй като феновете не могат да търпят треньор, който непрестанно спори със съдиите, словесно атакува секретарската маса и води безмислени, сякаш поучаващи кавги със състезателите си.
Лично аз не одобрявам баскетбола, който се играе в Европа. И него виждам. Играе се „ непоколебим пиес “, тъй като треньорът би трябвало да се види, той да се показва, непрестанно изправен край линията, да жестикулира, да подвиква, на почивките да крещи, да заляга, да драска по една табла поради неговата тактичност, разбрана или не – няма значение. Треньорите не оставят да тръгне играта, те сякаш от първия момент не имат вяра на своите баскетболисти и желаят на мач да свършат това, което не са свършили в тренировките. Веднага след първия съдийски сигнал стартират да ги учат, да се изумяват за какво се позволяват неточности върху тактическата скица. Една безкрайна дисхармония. Това не одобрявам, това не утвърждавам, тъй като мисля, че баскетболът е умна игра, която се играе от интелегентни младежи. Предпочитам НБА, където направиха комбиниране от шоу и баскетбол. За задачата са нужни чудесно натренирани експерти, правила, в които влизат и взаимоотношенията сред участниците и среда за шоуто – съвършени зали и съвършена аудитория. Но подготовката на баскетболистите е най-важното нещо. Което у нас през днешния ден е проблем.
– Одобряваш ли към този момент многолетното настъпление в българския баскетбол на чужденци под междинната класа, на тъмнокожи американци, които като че ли идват напряко от стрийтбола и които са извънредно непостоянни в изявите си и не могат да поведат клубните си тимове с обикновено майсторство и мисъл в играта. Каквато е първичната концепция за вложенията в тях?
– Времената доста се трансформираха. Сега притежателят на даден клуб няма време да чака, да приготвя юноши. Той желае незабавно триумф, желае реклама. Да се обявява компанията или неговия лик, да го търсят медиите, той да дава телевизионни изявленията. И по тази причина се залита по чужденци. Когато започнахме с „ покупките “, целият тим можеше да бъде от непознати играчи. Сега свалихме квотата до шест. Не съм склонен. Според мен най-вече трима в един тим, а двама да са на терена. Точно както го направиха в Русия за вътрешното им състезание.
Ако играеш в европейските шампионати, за мачовете в тях селекцията да бъде свободна. Защото при сегашните правила у нас се мачка нашия баскетбол, тъпчат се гениите преди да са пораснали.
Защо всички страни в Европа имат закон за спорта, а нашият закон е недоносен? Федерациите би трябвало да имат съществено спонсориране от страната, тъй като нашата федерация има 8 национални тимове. Кой да ги спонсорира, когато на гърдите им написа България?
Преди 20 години, още при започване на демокрацията, грандомански и пред съда написахме неверната формула – некадърно превърнахме федерациите в частни търговски сдружения и дадохме на изполица високия престиж и кръвообръщението на българския спорт.
А в този момент се чудим по какъв начин да изправим грешката, до момента в който играем ролята на безсилни против нелепостта на личното си решение.
Колаж:
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ