Днес отбелязваме 144 години от Баташкото клане и края на

Днес означаваме 144 години от Баташкото кръвопролитие и края на Априлското въстание.
Заради изключителната епидемиологична конюнктура, съпътстващите възпоменателни събития са анулирани. В стеснен кръг и при строги ограничения за сигурност, ще бъдат поднесени цветя пред всеки от баташките монументи, а в църквата „ Света Неделя” ще бъде отслужена празнична вечерня.

По време на Баташкото кръвопролитие са избити огромна част от българското християнско население по време на потушаването на Априлското въстание. То е осъществено от османски башибозук от прилежащите помашки села под директното командване на Ахмед ага Барутанлията. След клането той е наказан и изпратен на изгнание в Диарбекир

Според разнообразни оценки, сред 1400 и 5000 души от селото са избити.

" От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?
Хе, там зад горите... доста е надалеч,
нямам баща, майка: ази съм сирак,
и трептя малко, зима пристигна към този момент.
Ти Батак не си чул, а аз съм оттова:
помня го клането и страшното време.
Бяхме девет братя, а останах самичък.
Ако ти опиша, боязън ще те съземе.

Като ги изклаха, чичо, аз видях...
С топор ги сечеха, ей така... на дръвника;
а пък ази плачех, па ме беше боязън.
Само бачо Пеню с огромен глас извика...
И издъхна бачо... А един разбойник
баба ми закла я под вехтата стряха
и кръвта потече из наший капчук...
А ази бях дребен и мен не заклаха.

Татко ми излезе из къщи тогаз
с брадвата в ръцете и нещо продума...
Но те бяха доста: пушнаха мигом
и той падна възнак, умъртви го патрона.
А мама изскочи, откъде; не знам,
и над татка фана да вика, да плаче...
Но нея скълцаха с един нож огромен,
по тази причина съм, чичо, аз в този момент сираче.

А бе доста ужасно там да бъдеш ти.
Не знам що не щяха и мен да заколат:
само че плевнята пламна и взе да пращи,
и ужасно мучеха кравата и волът.
Тогава побягнах плачешком на открито.
Но след това, когато страшното отпътува -
споделиха, че в оня огромни огън
изгорен и вуйчо, и дядо, и стрина.

И черквата наша, чичо, изгоря,
и школото пламна, и девойки двесте
станаха на въглен - някой ги запря...
Та и доста още дяца и невести
А кака и вуйна, и други дами
мъчиха ги два дни, та па ги затриха.
Още чувам, чичо, по какъв начин пискат они!
и детенца доста на маждрак набиха.

Всичкий свят затриха! Как не бе ги грях?
Само дядо Ангел оживя, сюрмаха.
Той пари с котела сбираше за тях;
само че поп Трендафила с гвоздеи коваха!
И сякаш беше ужасно, пък не бе ме боязън,
аз треперех единствено, само че не плачех веки.
Мен и други дяца водиха с тях
и гъжви съдрани увиха на всеки.

Във помашко село, не знам кое бе,
мене ме запряха нейде подземен.
Аз из дупка гледах синьото небе
и всеки ден плачех за мама, за тата.
По-добре умирвах, само че не ставах турка!
Като ни пуснаха, отново в Батак живях...
Подир две години посрещнахме Гурка!

Тогаз неприятно време и за тях наста:
клахме ги и ние, както те ни клаха;
само че нашето село, чичо, запустя,
и баща, и мама веки не станаха.
Ти, чичо, не си чул поради Батак?
А аз съм оттамо... доста е надалеч...
Два дни тук недояждам, щото съм сирак,
и трептя малко: зима пристигна към този момент. "

- “Възпоминания от Батак”, Иван Вазов