Да напомни на живите техния дълг към мъртвите ╫ ЗАДУШНИЦА
(Димитър Гюдженов, „ Помен “ („ Задушница " ), 1922 г.)
Задушница ╫ Архимандрит Александър, 1958 година
Светата Православна черква, като чадолюбива майка, има в своите грижи освен живите индивиди, само че също по този начин и умрелите, за които тя се моли да ги упокои Господ „ в място ярко, в място тревисто, в място ветровито, дето няма никаква болежка, тъга и въздишка ”.Това тя прави по-специално няколко пъти в годината, в специфични молитвени дни, наречени задушници. В тия дни Светата Църква насочва горещи заупокойни молебствия към Бога за всеки набожен, който по повелята на Господаря на живота и гибелта, е приключил земния си живот. В своите молебствия тя не не помни да помене и всички ония, които са дали живота си за свободата на родната земя, приютени по бойните поля в знайни и незнайни гробове. И моли се тя, тъй като гибелта е общ наш чоп. Всички сме подчинени на неизбежния неин закон. И единствено посредством молитвата и нашия заупокоен помен в тия дни на свето единство, тяхната задгробна орис се усъвършенства и нашата тъга се облекчава.
Кой смъртен на земята не е почувствал парливата тъга по загубата на непосредствен човек? Има ли човешко сърце, което да не се е късало от болежка пред зиналия гроб, подготвен да прибере в студените си прегръдки непосредствен нему човек?
Идете в подобен ден на гробищата – града на мъртвите – и там ще видите по какъв начин бледа майка е склонила колене и ридае над свеж гроб на само чадо. Ще видите също по-нататък, по какъв начин младеж е склонил глава и безшумно рони сълзи за изгубена приятелка в живота. Така дълбока и всеобща, скръбта като черен саван, покрива челата на всички. Гнети и изтезава сърцето тъгата по свидна загуба.
Има ли въобще човек, който да не питае свето възприятие към тези свои близки, с които е делил и наслади, и скърби, само че които са си отишли преди него? И човек изживява тия свои усеща освен вътрешно, само че и външно, с осъществяване на всякакви религиозни обреди. В такива дни християнските гробове са обкичени с цветя и отрупани с плодове, самун и варено жито, което е знак, по думите на ап. Павел, на това, че което посеем, няма да оживее, в случай че не умре (1Кор. 1:5). Над всеки гроб мъждука кандилце, трепкат свещи, и благоуханен тамян се издига към небето като благоуханна жертва. Тук тишината на мъртвите се нарушава от тъжната шетня на живите.
Това има своя бездънен смисъл – да подсети на живите техния дълг към мъртвите. Да се молим за тях от любов към тях. Това е Божия заръка. Бог е обич. Любовта в никакъв случай не умира.
Но не са единствено външните форми, които показват скръбните усеща на индивида към околните покойници. Човек постоянно ги изживява самичък в себе си; в подобен миг той усеща какъв брой слаб и дребен е във връзка с гибелта, и какъв брой суетно и преходно е всичко земно.
И както студената ноемврийска нощ за момент попарва свежестта на обаятелното цвете, което със своята хубост гали и радва душата на индивида, по този начин и гибелта покосява ненадейно живота на индивида. И в случай че блясъкът и хубостта на дивното цвете по този начин безславно отминава, то за хубостта на индивида, облика и сходството Божие, Бог – заради безграничната Си благосклонност и великодушие – е приготвил нещо доста по-съвършено – една щастлива безкрайност на благословен покой. И колкото човек повече има вяра и повече е уверен в безсмъртието на душата, по думите на Иисуса Христа: „ Които са правили положително, ще възкръснат за живот, а които са правили зло, ще възкръснат за наказание “ (Иоан. 5:29), толкоз гибелта на подобен човек е по-спокойна, тъй като е съпроводена от несъмнената убеденост, че гибелта не е гибел, а единствено прекосяване от краткотрайния към безконечния живот и едно щастливо връщане в Божия дом.
Така са гледали на гибелта всички праведници и угодници Божии, като са я посрещали с чудно успокоение и с твърдата убеденост в „ живота на бъдещия век ”. Всеки, който гледа на гибелта по този начин, устройва земния си живот имайки поради постоянно бъдещия свят.
На земята остават единствено нашите каузи. Ако те са били положителни и пропити с духа на Христовата обич, ще ни послужат за опрощение.
Източник: „ Църковен вестник “, бр. 39, ноември 1958 година
Картина: Димитър Гюдженов, „ Помен “ („ Задушница " ), 1922 година, artgallerystz.com
