Десислава Димитрова: Философията на Slow Food е чужда на държавната ни политика
Десислава Димитрова работи в Института по биоразнообразието и екосистемни проучвания към Българска академия на науките, доцент по ботаника. Координатор на Slow Food за България. Днес Slow Food е мрежа от локални структури и хранителни общности, които се пробват да запазят и развият кулинарната традиция на страната, а главен акцент е работата в поддръжка за дребните фермери и производители. Работата си би обяснила по този начин на едно малко дете: „ Ние сме група другари, които си измисляме разнообразни игри. Събитията, които организираме, са нашите купони, пътуванията за разкриване на нови артикули са нашите пътешественически завършения, а срещите с разнообразни хора нормално водят до сприятеляване. И също като децата нито за момент не се съмняваме, че до момента в който си играем, се занимаваме с значими каузи. Ние сме тайфа пораснали деца. “
– Госпожо Димитрова, вие създадохте и разпространявате придвижването Slow Food в България. Отворен ли е българинът към правилата му?
– Интересен въпрос, тъй като съгласно мен България е страната, в която философията на Slow Food е най-чужда на държавната политика, само че въпреки това, хората са отворени към концепциите за муден живот, качествена храна, припознават смисъла на дребните фермери.
– Кои са българските храни, които влизат в каталога „ Съкровищница на усетите “?
– Работихме по европейски план Еседра, който се извършва на територията на Балканите. Основната му цел е откриването на кулинарните съкровища на полуострова. Вече имаме над 20 разнородни продукта – разнообразни типове сирена, салами, някои редки сортове плодове, разнообразни способи за предпазване на плодове, питиета, сладка – много богата палитра. Не е учудващо, тъй като в България разнообразните условия и другите етнически общности благоприятстват кулинарното многообразие.
– Каква информация дава всичко това за родовата ни памет?
– Храната е еманация на мъдростта на дадена общественост. Хората хранят фамилиите си от земята, която им се е паднала от ориста, отглеждат животните, които са най-подходящи при съответните условия, заради което от знанието, насъбрано през вековете, научаваме доста за културната им еднаквост. Храната е основата на нашия живот – в делник и в празник. В този смисъл забавни са общности, надалеч от цивилизацията, на труднодостъпни места, където към момента духът на българина е жив. Откриваме чисти, светли персони, които не търсят популярност или облага. Те желаят да запазят своя спомен посредством продуктите, които създават. При състояние, че няма национална политика за запазване на това благосъстояние, нито стопански механизми, посредством които да се подтиква развиването на съответния артикул, ние просто се състезаваме с времето и желаеме да открием, колкото се може повече артикули и кулинарни обичаи, тъй като те сигурно имат бъдеще.
– Кои са продуктите?
– Четири от тях са подкрепени от Slow Food: зеленото сирене от Черни Вит, смилянският боб, саламът нафпавок (идва от локалния глагол нафпавам, което значи натъпквам), каракачанската овца като локална порода. В Куртово Конаре към момента се пази вид български розов домат, куртовска капия, куртовска ябълка. Там от години организираме Фестивал на лютеницата. Съществуват интресни сортове боб, с изключение на смилянския, открити в помашкото село Брезница, Гоцеделчевско, а в прилежащото село Баничан пораства така наречен баничански лук. В полупланински места в България са непокътнати любопитни способи за предпазване на свежите плодове – посредством ферментация.
– Къде може да се опита да вземем за пример нафпавокът?
– Нафпавокът се съхранява и прави от семейство, което има къща за посетители в село Горно Драглище. Това е превъзходен образец по какъв начин откриването на един артикул способства за развиването на локалния бизнес. Всъщност в цяла Европа дребните занаятчийски производства и достоверната храна са притегателна мощ за туристите.
– Вашето обръщение?
– Да бъдем любопитни и виновни към това, което откриваме. Колкото и да не ни се желае от време на време да го признаем, България постоянно е била земеделска страна и корените на нашата просвета, на нашата национална памет и горделивост са в селските региони. Не бива да го забравяме.
– Госпожо Димитрова, вие създадохте и разпространявате придвижването Slow Food в България. Отворен ли е българинът към правилата му?
– Интересен въпрос, тъй като съгласно мен България е страната, в която философията на Slow Food е най-чужда на държавната политика, само че въпреки това, хората са отворени към концепциите за муден живот, качествена храна, припознават смисъла на дребните фермери.
– Кои са българските храни, които влизат в каталога „ Съкровищница на усетите “?
– Работихме по европейски план Еседра, който се извършва на територията на Балканите. Основната му цел е откриването на кулинарните съкровища на полуострова. Вече имаме над 20 разнородни продукта – разнообразни типове сирена, салами, някои редки сортове плодове, разнообразни способи за предпазване на плодове, питиета, сладка – много богата палитра. Не е учудващо, тъй като в България разнообразните условия и другите етнически общности благоприятстват кулинарното многообразие.
– Каква информация дава всичко това за родовата ни памет?
– Храната е еманация на мъдростта на дадена общественост. Хората хранят фамилиите си от земята, която им се е паднала от ориста, отглеждат животните, които са най-подходящи при съответните условия, заради което от знанието, насъбрано през вековете, научаваме доста за културната им еднаквост. Храната е основата на нашия живот – в делник и в празник. В този смисъл забавни са общности, надалеч от цивилизацията, на труднодостъпни места, където към момента духът на българина е жив. Откриваме чисти, светли персони, които не търсят популярност или облага. Те желаят да запазят своя спомен посредством продуктите, които създават. При състояние, че няма национална политика за запазване на това благосъстояние, нито стопански механизми, посредством които да се подтиква развиването на съответния артикул, ние просто се състезаваме с времето и желаеме да открием, колкото се може повече артикули и кулинарни обичаи, тъй като те сигурно имат бъдеще.
– Кои са продуктите?
– Четири от тях са подкрепени от Slow Food: зеленото сирене от Черни Вит, смилянският боб, саламът нафпавок (идва от локалния глагол нафпавам, което значи натъпквам), каракачанската овца като локална порода. В Куртово Конаре към момента се пази вид български розов домат, куртовска капия, куртовска ябълка. Там от години организираме Фестивал на лютеницата. Съществуват интресни сортове боб, с изключение на смилянския, открити в помашкото село Брезница, Гоцеделчевско, а в прилежащото село Баничан пораства така наречен баничански лук. В полупланински места в България са непокътнати любопитни способи за предпазване на свежите плодове – посредством ферментация.
– Къде може да се опита да вземем за пример нафпавокът?
– Нафпавокът се съхранява и прави от семейство, което има къща за посетители в село Горно Драглище. Това е превъзходен образец по какъв начин откриването на един артикул способства за развиването на локалния бизнес. Всъщност в цяла Европа дребните занаятчийски производства и достоверната храна са притегателна мощ за туристите.
– Вашето обръщение?
– Да бъдем любопитни и виновни към това, което откриваме. Колкото и да не ни се желае от време на време да го признаем, България постоянно е била земеделска страна и корените на нашата просвета, на нашата национална памет и горделивост са в селските региони. Не бива да го забравяме.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ