Дарина Сарелска: Отказът от свобода на словото вече се случва без битка
Дарина Сарелска , учител по " Медии и връзки “ в Университета в Тенеси, разяснява в „ Мрежата “ по стратегия “Христо Ботев “ своето изследване за възхода и падението на свободата на българските медии през последните 20 години.
Проучването
„ Водещото беше ползата ми към свободата на медиите. Press freedom от британски може би по-буквално се схваща като " свободата на пресата ", моят интерес е към свободата на медиите в България. Не просто тъй като описват една история, която е близка до моята кариера и моите професионални полезности, и последователното оттегляне на моите сътрудници от тези полезности за жалост. Защото България, отвън това, че на мен персонално ми е забавна като откривател, тя е забавна като феномен, тъй като това е страната с най-слаба независимост на медиите в Европейски Съюз, нареждайки се до страни като Беларус, които ние някак елементарно слагаме в категорията " те не са демокрации, там тези неща са естествени ". Ние сме на нежелано място и в този смисъл другото забавно за мен е, че не всеки път сме били на това нежелано място. Всъщност злополуката и сривът, който ни се случва в последните 20 години, от 35-о място до настоящето 112-о място, това е нещото, което ме интересува – какво се случи в тези 20 години? Затова приказвам с сътрудници с дългогодишна кариера, които имат своите персонални прекарвания, техния персонален опит и борби, къде провалени, къде сполучливи – добавяйки малко душа към данните. Това 112-о място си има доста съответни имена, случки, лица. "
Големите малките екрани и изборите в България
" В момента тече изборна акция, в която по двете огромни малките екрани, в случай че наблюдаваш в профил, ще си помислиш, че е елементарен август месец в едно нормално лято. Темите са комари, кърлежи, кражби по домовете. Това не е инцидентно. Това има своят произход. За мен това е обстановката от 2013 година, когато беше спрян утринният блок в малкия екран, в която аз работех – bTV, и това тогава провокира голяма реакция. От там потеглиха измененията и вълната от разбърквания и напускания в медийния пазар. Защото имаше реакция, тъй като тогава публицистите решиха, че не е обикновено в една толкоз невралгична политическа обстановка, заредена с доста упования, събития и евентуални вести (тогава беше пикът на митингите против назначението на Делян Пеевски за началник на ДАНС), тогава имаше реакция. Сега в един тъкмо толкоз динамичен и политически значим за страната интервал, се взима решение, че тематиките в утринния блок е по-добре да са по-лежерни, по-добре е да е по-позитивно. Тази доктрина за позитивните вести съм я слушала доста дълго. Има място за развлечение, има място за публицистика, двете не са безусловно изключващи се.
Изненадата за мен и за част от сътрудниците, с които си приказвам в моето изследване, е, че отводът от независимост на словото към този момент се случва без борба . Вече няма потребност никой извън да се обажда на някого и да желае нещо. Според данните, които демонстрира моето изследване, е сдадена непринудено тази здрава преграда сред политическото и медийното – това приятелско-враждебно, само че въпреки всичко дистанцирано отношение, тази граница напълно се е претопила. Вече нещата се случват непринудено и по вътрешноредакционно решение. Това, на което едно време му викахме " напън ", в този момент наподобява се назовава " публицистична политика ". Защото какъв укор можеш да отправиш към законното управление на една медия, когато то взема решение, че в действителност сега най-интересните тематики са летни сюжети?
Опасявам се, че това с позвъняванията е към този момент ненужно, тъй като са овладени основни позиции в мейнстрийм медиите, съответно приказвам за огромните малките екрани, защото моето изследване се концентрира върху двете огромни малките екрани. Има една вълна от лоялизъм. Тази вълна на напусналите и изчезналите публицисти, тя докара един chilling резултат със себе си. Хората си споделиха: " Ако това може да се случи на най-утвърдените имена в нашата специалност, значи на мен може да ми се случи всичко ". Затова има една степен на примирение, което е по-голямо в сравнение с професионалния интегритет на публицистиката изисква. И това, което е значимо да се кажа – има чувство за липса на общественост. Защото човек, с цел да може да отстоява професионалните си позиции, на почтеност, на неприкритост, на интегритет, на етична публицистика, би трябвало да знае, че ще бъде подсилен от колегията си и от обществото. Изглежда в огромните медии това отсъства като инстикт. Такъв има в публичното радио, наблягам радио, не безусловно и в другите публични медии.
Вече не е доста несъмнено, че натискът е безусловно външен, а че той е непринудено признат като вътрешна публицистична политика. И това го прави по-труден за отстояване. Защото за един публицист е доста по-лесно да излезе и да отбрани своята самостоятелност от външни фактори. Журналистите в огромните медии да пазят независимостта си от личните си публицистични тела и началници, това е мъчно, тъй като в последна сметка ти работиш в екип, в който има някаква подчиненост.
Аз не виждам смяна в българските медии, най-малко не виждам тази сила, която наподобява, че е забележима на политическия терен – за смяна, в това число и публичните настроения за промяна на статуквото. Не виждам смяна в държанието на българските медии в последните 3-4 години, не виждам нещо да се е трансформирало като поръчка за повече независимост и професионализъм. Напротив, има един печален развой на депрофесионализация на медиите и на преодоляване на медиите през псевдопрофесионални причини. Като да вземем за пример " салдото ". Много постоянно в изследването публицисти споделиха: " Тази тематика не може да мине, тъй като не приказва едната страна ". Има страни доста основни за българската политическа и социална сфера, които просто не приказват, и то с години. Можем да назовем да вземем за пример господин Ахмед Доган. Главният прокурор, който и да е той, рядко дава изявленията. Това по някакъв метод се употребява като механизъм да се стопират и обезсмислят тематики, тъй като няма другата страна. Това е псевдопрофесионален мотив. Плурализмът изисква предоставяне на опция, а не обезпечаване на наличие . Ние не можем да отвличаме хора и да ги караме да приказват, с цел да можем да разкажем една или друга щекотлива тематика. "
Чуйте целия диалог в звуковия файл
Проучването
„ Водещото беше ползата ми към свободата на медиите. Press freedom от британски може би по-буквално се схваща като " свободата на пресата ", моят интерес е към свободата на медиите в България. Не просто тъй като описват една история, която е близка до моята кариера и моите професионални полезности, и последователното оттегляне на моите сътрудници от тези полезности за жалост. Защото България, отвън това, че на мен персонално ми е забавна като откривател, тя е забавна като феномен, тъй като това е страната с най-слаба независимост на медиите в Европейски Съюз, нареждайки се до страни като Беларус, които ние някак елементарно слагаме в категорията " те не са демокрации, там тези неща са естествени ". Ние сме на нежелано място и в този смисъл другото забавно за мен е, че не всеки път сме били на това нежелано място. Всъщност злополуката и сривът, който ни се случва в последните 20 години, от 35-о място до настоящето 112-о място, това е нещото, което ме интересува – какво се случи в тези 20 години? Затова приказвам с сътрудници с дългогодишна кариера, които имат своите персонални прекарвания, техния персонален опит и борби, къде провалени, къде сполучливи – добавяйки малко душа към данните. Това 112-о място си има доста съответни имена, случки, лица. "
Големите малките екрани и изборите в България
" В момента тече изборна акция, в която по двете огромни малките екрани, в случай че наблюдаваш в профил, ще си помислиш, че е елементарен август месец в едно нормално лято. Темите са комари, кърлежи, кражби по домовете. Това не е инцидентно. Това има своят произход. За мен това е обстановката от 2013 година, когато беше спрян утринният блок в малкия екран, в която аз работех – bTV, и това тогава провокира голяма реакция. От там потеглиха измененията и вълната от разбърквания и напускания в медийния пазар. Защото имаше реакция, тъй като тогава публицистите решиха, че не е обикновено в една толкоз невралгична политическа обстановка, заредена с доста упования, събития и евентуални вести (тогава беше пикът на митингите против назначението на Делян Пеевски за началник на ДАНС), тогава имаше реакция. Сега в един тъкмо толкоз динамичен и политически значим за страната интервал, се взима решение, че тематиките в утринния блок е по-добре да са по-лежерни, по-добре е да е по-позитивно. Тази доктрина за позитивните вести съм я слушала доста дълго. Има място за развлечение, има място за публицистика, двете не са безусловно изключващи се.
Изненадата за мен и за част от сътрудниците, с които си приказвам в моето изследване, е, че отводът от независимост на словото към този момент се случва без борба . Вече няма потребност никой извън да се обажда на някого и да желае нещо. Според данните, които демонстрира моето изследване, е сдадена непринудено тази здрава преграда сред политическото и медийното – това приятелско-враждебно, само че въпреки всичко дистанцирано отношение, тази граница напълно се е претопила. Вече нещата се случват непринудено и по вътрешноредакционно решение. Това, на което едно време му викахме " напън ", в този момент наподобява се назовава " публицистична политика ". Защото какъв укор можеш да отправиш към законното управление на една медия, когато то взема решение, че в действителност сега най-интересните тематики са летни сюжети?
Опасявам се, че това с позвъняванията е към този момент ненужно, тъй като са овладени основни позиции в мейнстрийм медиите, съответно приказвам за огромните малките екрани, защото моето изследване се концентрира върху двете огромни малките екрани. Има една вълна от лоялизъм. Тази вълна на напусналите и изчезналите публицисти, тя докара един chilling резултат със себе си. Хората си споделиха: " Ако това може да се случи на най-утвърдените имена в нашата специалност, значи на мен може да ми се случи всичко ". Затова има една степен на примирение, което е по-голямо в сравнение с професионалния интегритет на публицистиката изисква. И това, което е значимо да се кажа – има чувство за липса на общественост. Защото човек, с цел да може да отстоява професионалните си позиции, на почтеност, на неприкритост, на интегритет, на етична публицистика, би трябвало да знае, че ще бъде подсилен от колегията си и от обществото. Изглежда в огромните медии това отсъства като инстикт. Такъв има в публичното радио, наблягам радио, не безусловно и в другите публични медии.
Вече не е доста несъмнено, че натискът е безусловно външен, а че той е непринудено признат като вътрешна публицистична политика. И това го прави по-труден за отстояване. Защото за един публицист е доста по-лесно да излезе и да отбрани своята самостоятелност от външни фактори. Журналистите в огромните медии да пазят независимостта си от личните си публицистични тела и началници, това е мъчно, тъй като в последна сметка ти работиш в екип, в който има някаква подчиненост.
Аз не виждам смяна в българските медии, най-малко не виждам тази сила, която наподобява, че е забележима на политическия терен – за смяна, в това число и публичните настроения за промяна на статуквото. Не виждам смяна в държанието на българските медии в последните 3-4 години, не виждам нещо да се е трансформирало като поръчка за повече независимост и професионализъм. Напротив, има един печален развой на депрофесионализация на медиите и на преодоляване на медиите през псевдопрофесионални причини. Като да вземем за пример " салдото ". Много постоянно в изследването публицисти споделиха: " Тази тематика не може да мине, тъй като не приказва едната страна ". Има страни доста основни за българската политическа и социална сфера, които просто не приказват, и то с години. Можем да назовем да вземем за пример господин Ахмед Доган. Главният прокурор, който и да е той, рядко дава изявленията. Това по някакъв метод се употребява като механизъм да се стопират и обезсмислят тематики, тъй като няма другата страна. Това е псевдопрофесионален мотив. Плурализмът изисква предоставяне на опция, а не обезпечаване на наличие . Ние не можем да отвличаме хора и да ги караме да приказват, с цел да можем да разкажем една или друга щекотлива тематика. "
Чуйте целия диалог в звуковия файл
Източник: bnr.bg
КОМЕНТАРИ