Безбог, който те хваща така, както малко филми могат
Дълго отлагах гледането на най-нашумелия в последно време (не, не е " Вездесъщият ", всеобщ артикул, който не може да мине Калотина) - на Ралица Петрова (учила в влиятелно киноучилище в Лондон и ѝ личи), който завоюва Голямата премия в Локарно (това измежду самостоятелните продукции е все едно да спечелиш " Златна палма " в Кан), а дружно с това и оценките за актриса, на швейцарските критици и на Екуменическото жури! Оценката в IMDb е ненадейно мижава, а премиерата е била на 9 март в Дания (има съпродуцент от там).
Първите 15 минути (на претъпкан салон) единствено затвърдиха опасенията ми, че отново сме се изхвърлили комплексарски - досада, изкуствени артисти, преиграване и кошмарно озвучаване (абе, XXI век сме, няма ли да се научат!) - добре че бяха британските титри - само че по-късно филмът ме хвана по този начин, както на малко творби им се удава. Залепнах за стола и не смеех да отклоня взор от екрана даже за момент! Браво, може да го сложа даже в 20-ицата на годишната си ранглиста (въпреки ненужно затруднения край)!
Враца, мраз, сняг, бедност, повече духовна, в сравнение с материална - нищо ново. Гана (наградената Ирена Иванова, натурщик, чудесна) е чиновник в общинска благотворителна организация. Набита, безполова, с необятно плоско безизразно лице, студени изцъклени очи и безмилостно опъната обратно руса коса, тя е нещо приблизително сред санитар и рехабилитатор. И до момента в който посещава самотни обезверени и изгубили вяра и порядъчен тип старци, им краде персоналните карти, а по-късно благодарение на приятеля Алеко (Венцислав Константинов, мяркал съм го по пистата това момче), занемарен небръснат монтьор с хлътнали бузи, разтревожен взор и стеснен речник, ги продава за 500 лв. (!) на локалния служител на реда Павел (Александър Трифонов, наложителният артист на Иван Черкелов е неузнаваем), отекъл мъж със спукани капиляри по сивото зло лице и бяла къса коса.
Нагоре по веригата (научаваме от инцидентен разговор) се записват компании и се вършат стотици хиляди, а защото и Съдията е в заверата, проблеми няма. Една от " клиентките " на Гана обаче демонстрира информираност и предпочитание да приказва, а Алеко, вместо да я сплаши, я убива по случайност. Павел схваща, а в това време героинята е насилствено и необяснимо привлечена (което не я стопира да му отмъкне персоналната карта) от различен собствен пациент - Йоан (блестящ Иван Налбантов, несправедливо пропуснат деец от най-хубавите години на Театъра на армията), кокалест и кльощав издръжлив и твърдоглав дъртак с лице на отшелник-светец и душа на стихотворец, диригент на църковен хор, някогашен политически пандизчия от 50-те с мизерна пенсия.
Неговата делнична ласкава доброта (въпреки претърпените безчовечен страдания) и смирена амнистия (но не и за мъчителите и извергите) я пленяват, а музиката на хора я пречиства и я отнася в селения, за които не е подозирала, духът ѝ се пробужда от хубостта и демонстрираната и декларирана религия в Бог. Йоан, който твърди, че има вяра в себе си, а не в небето, скоро е задържан, тъй като през " негови компании " са откраднати милион и двеста хиляди и след побой подписва показания, само че не се уплашва и не престава да пуска тъжби и да приказва високо за измамата. За миг позволяваме, много скептично, че има и почтен и героичен чиновник на закона (Свежен Младенов), само че...
Извън столицата (не че и тук е доста добре) всичко е застинало в скотско оцеляване (кадрите в мръсната сладкарница с помията в чиниите, концентрирано употребявана от клиентите, са велики), в средновековно смирение, в боязън за хляба, в сервилно послушание и елементарно и пътем избухващо необмислено принуждение в услуга на господарите. Без Бог. Затова възмездието за греховете на бащите се стоварва върху синовете.
Най-добре е да завърша с два цитата: " Искам да обичам, само че не мога. За това имаш ли лекарство?! " и " Бащите им ни почнаха, тея ще ни довършат! ".
Боян Атанасов е жива софийска легенда, човек на живота, на киното, на театъра, на музиката. Само който не го познава, единствено той не се е впечатлявал от неговите енциклопедични познания в гореизброените области и освен в тях. За наша наслада Боян има личен блог, публикации от който публикуваме при нас с неговото общително единодушие. Останалите му титанични материали можете да откриете .
Първите 15 минути (на претъпкан салон) единствено затвърдиха опасенията ми, че отново сме се изхвърлили комплексарски - досада, изкуствени артисти, преиграване и кошмарно озвучаване (абе, XXI век сме, няма ли да се научат!) - добре че бяха британските титри - само че по-късно филмът ме хвана по този начин, както на малко творби им се удава. Залепнах за стола и не смеех да отклоня взор от екрана даже за момент! Браво, може да го сложа даже в 20-ицата на годишната си ранглиста (въпреки ненужно затруднения край)!
Враца, мраз, сняг, бедност, повече духовна, в сравнение с материална - нищо ново. Гана (наградената Ирена Иванова, натурщик, чудесна) е чиновник в общинска благотворителна организация. Набита, безполова, с необятно плоско безизразно лице, студени изцъклени очи и безмилостно опъната обратно руса коса, тя е нещо приблизително сред санитар и рехабилитатор. И до момента в който посещава самотни обезверени и изгубили вяра и порядъчен тип старци, им краде персоналните карти, а по-късно благодарение на приятеля Алеко (Венцислав Константинов, мяркал съм го по пистата това момче), занемарен небръснат монтьор с хлътнали бузи, разтревожен взор и стеснен речник, ги продава за 500 лв. (!) на локалния служител на реда Павел (Александър Трифонов, наложителният артист на Иван Черкелов е неузнаваем), отекъл мъж със спукани капиляри по сивото зло лице и бяла къса коса.
Нагоре по веригата (научаваме от инцидентен разговор) се записват компании и се вършат стотици хиляди, а защото и Съдията е в заверата, проблеми няма. Една от " клиентките " на Гана обаче демонстрира информираност и предпочитание да приказва, а Алеко, вместо да я сплаши, я убива по случайност. Павел схваща, а в това време героинята е насилствено и необяснимо привлечена (което не я стопира да му отмъкне персоналната карта) от различен собствен пациент - Йоан (блестящ Иван Налбантов, несправедливо пропуснат деец от най-хубавите години на Театъра на армията), кокалест и кльощав издръжлив и твърдоглав дъртак с лице на отшелник-светец и душа на стихотворец, диригент на църковен хор, някогашен политически пандизчия от 50-те с мизерна пенсия.
Неговата делнична ласкава доброта (въпреки претърпените безчовечен страдания) и смирена амнистия (но не и за мъчителите и извергите) я пленяват, а музиката на хора я пречиства и я отнася в селения, за които не е подозирала, духът ѝ се пробужда от хубостта и демонстрираната и декларирана религия в Бог. Йоан, който твърди, че има вяра в себе си, а не в небето, скоро е задържан, тъй като през " негови компании " са откраднати милион и двеста хиляди и след побой подписва показания, само че не се уплашва и не престава да пуска тъжби и да приказва високо за измамата. За миг позволяваме, много скептично, че има и почтен и героичен чиновник на закона (Свежен Младенов), само че...
Извън столицата (не че и тук е доста добре) всичко е застинало в скотско оцеляване (кадрите в мръсната сладкарница с помията в чиниите, концентрирано употребявана от клиентите, са велики), в средновековно смирение, в боязън за хляба, в сервилно послушание и елементарно и пътем избухващо необмислено принуждение в услуга на господарите. Без Бог. Затова възмездието за греховете на бащите се стоварва върху синовете.
Най-добре е да завърша с два цитата: " Искам да обичам, само че не мога. За това имаш ли лекарство?! " и " Бащите им ни почнаха, тея ще ни довършат! ".
Боян Атанасов е жива софийска легенда, човек на живота, на киното, на театъра, на музиката. Само който не го познава, единствено той не се е впечатлявал от неговите енциклопедични познания в гореизброените области и освен в тях. За наша наслада Боян има личен блог, публикации от който публикуваме при нас с неговото общително единодушие. Останалите му титанични материали можете да откриете .
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ