Следизборни манипулации – как медии, социолози и кукловоди „изпраха бате Бойко” ?
Да, доста хора се вълнуват от изборните резултати и от това „ какво следва оттук насетне “. Тази седмица обаче аз ще се въздържа от разбор по тази тема; ще се въздържа и от рекомендации „ какво би трябвало да създадат “ (особено) демократичните партии в създалата се обстановка.
Това последното не е мое обвързване, нито моя отговорност, доколкото не съм участник в дейната партийна политика (което не значи, че няма да оценя по един или различен метод това, което отново демократичните партии ще се решат да направят).
Ще се опълчва обаче на един „ букет “ от манипулативни тези, с които избрани социолози, политолози и медии започнаха да облъчват обществото ни безусловно от деня след приключването на изборите. Мисля, че тия техни тези са безспорни софизми, зад които няма по какъв начин да не се съзре съвсем транспарантната политическа цел на създателите им.
Нека стартира с изказванията, че гласувалите за така наречен „ евроатлантически “ – „ десни “, „ демократични “ и така нататък партии ясно били показали на водачите им, че са поискали не нещо друго, а превъзмогване на досегашните „ червени линии “ сред тях и реализиране на консенсус посред им.
Именно по тази причина – настояват даже – гласоподавателите им не били дали несъмнено болшинство за независимо ръководство на нито една от тези сили, тъй като поискали те най-накрая „ да се схванат между тях “ и да образуват „ евроатлантически “, „ десен “ и така нататък съюз.
Не е мъчно да се види, че съюзът или обединението, която настояват, че с вота си гласоподавателите ясно са поискали, е тази сред ГЕРБ, „ Продължаваме промяната “ (ПП) и „ Демократична България “ (ДБ).
Не е мъчно да се съобрази също, че единствено тя би могла да извади партията на Бойко Борисов от тежката политическа „ карантина “, под която я сложиха с поредна непримиримост от началото на 2021 година болшинството от българските гласоподаватели и освен това да я извади без тежки „ имиджови “ последствия за ГЕРБ, каквито безусловно биха последвали от различен вид коалиция – да вземем за пример ГЕРБ + Движение за права и свободи + „ Възраждане “ + „ Български напредък “ и сходни.
Аз обаче запитвам: от кое място се прави заключението, че гласувалите за ГЕРБ, за Политическа партия и за Демократична България са дали своят вот за тези партии точно с цел да сформират те през днешния ден тази така наречен „ евроатлантическа коалиция “? Чисто и просто, тъй като аритметическата сума от определените от тях депутати (67+53+20) прави 140 души?
Само че нали би трябвало да си дадем сметка, че гласоподавателите им изобщо не са дали своят вот за тази сума, а точно за подкрепяните от тях партии – за техните визии, за заявените от тях цели, за споделяните от тях полезности.
А те при тези партии са много разнообразни, та дори и противоречащи си. Така гласоподавателите на ГЕРБ би следвало да са дали своят вот (нека не се лъжем) на първо място за завръщането на обичания „ бате Бойко “, а може би и в действителност за превъзмогването на „ хаоса “, който, както им повтаряше от самото начало техният водач, другите две „ евроатлантически “ формирования сякаш сътвориха в страната.
Напротив – гласоподавателите на Политическа партия са дали своят вот за тази партия, смятайки, че таман тя ще би трябвало да „ продължи смяната “ и да унищожи корупционния модел, тежко настанил се в България, точно след десетгодишното ръководство на Борисов. Избирателите на Демократична България накрай са дали своят вот за това формирование, тъй като – обичайно – желаят от него същинска народна власт и господство на правото.
Всъщност гласоподавателите изобщо по тази причина и гласоподават за избрани партии, тъй като желаят политическо посланичество (или по-просто – овластяване) на своите визии, на своите цели, на своите полезности. Те не гласоподават за някаква нереална „ непоклатимост “ или „ единение “, които не съставляват към този момент тези техни визии, цели и полезности (само една от които е „ евроатлантическата ориентираност на българската политика “).
За да ви покажа какъв брой подправена и манипулативна е тезата на упоменатите първоначално социолози, политолози и медии – че гласоподавателите на тия три политически сили с вота си показали, че желаят коалиция сред тях, ще ви прикани да си визиите какъв брой % от гласоподавателите на тези сили биха дали своят вот за вероятно препоръчана им още преди изборите коалиция ГЕРБ, Политическа партия, Демократична България. Ако манипулаторите бяха прави, тези проценти не би трябвало да са кой знае какъв брой по-малко от сумата на гласувалите за всяка от тях предходната седмица. Нали нея те в действителност били желали.
Не е нужно обаче да си кой знае какъв социолог или политолог, с цел да предвидиш, че в случай че такава коалиция би била препоръчана преди 2 октомври, тя в изборния ден би събрала (с мъка) малко повече от 1-2% от последователите на Политическа партия и Демократична България и едвам към 30-40% от последователите на ГЕРБ (да, заинтригувани от „ декарантинирането “ на обичания си Бойко).
Е, запитвам: по какъв начин нещо отчетливо нежелано едвам през вчерашния ден, през днешния ден ни се приподнася като „ несъмнено мечтано “ от „ десните “, „ евроатлантическите “ и тем сходни гласоподаватели? Защото сумата от избраниците им ще ги достави (и най-много тези на ГЕРБ) с власт? Но нали няма да достави с власт имащите своите визии и цели „ събираеми “ в „ сумата “.
Реклама
Напротив, ще им отнеме – самата „ сума “ ще им отнеме – опцията да осъществят тези свои цели и визии. Всъщност в реализираната от партии политика нерядко (а дори често) сумата от събираемите води до понижаване на събираемите. Особено в случай че те се „ съберат “ просто тъй като всеки от тях поотделно не е съумял да наложи на изборното тяло своите визии, цели и полезности.
А в случай че те са разнообразни, разминаващи се, противоречащи си (освен да вземем за пример в едно), тогава събирането им още по-малко ще успее да ги наложи. Напротив – ще би трябвало даже да ги минимизира, да ги съобщи – поради „ сумата “.
Но, видите ли, по този начин гласи втората манипулативна теза, която ни внушават: „ гласоподавателят “ (съвкупно, събирателно) бил дал сигнал, че желае – след 2 октомври в страната най-накрая да има работещ парламент и устойчиво държавно управление. А щом е „ дал сигнал “, че желае това, такова парламентарно болшинство и такова устойчиво държавно управление би трябвало да се сформират непременно. Отново софизъм!
Разбира се, че „ гласоподавателят “ – щом изобщо е отишъл да гласоподава – желае парламентарно болшинство и излъчено от него държавно управление. Инак не би си правил труда да гласоподава. Но той, таман тъй като гласоподава (гласувал е) за избрана политическа мощ, желае тези неща не непременно, а с цел да ги реализира онази политическа мощ, за която е дал своя вот.
И не желае, не желае да ги реализира някакво парламентарно болшинство и държавно управление, което ще би трябвало да отстъпва от визиите, задачите и полезностите, за реализирането на които е дал своя вот.
Нещо повече: в случай че парламентарното болшинство (и надлежно излъченото от него правителство) е от подобен темперамент, че не би осъществявало визиите и концепциите на политическите сили, за които – да, искащите „ постоянен парламент и държавно управление “ – са дали своят вот, а е някакъв метаморфозиращ ги до неразбираемост компромис, то поискалите въпросната „ непоклатимост “ гласоподаватели няма да се почувстват задоволени в своите стремежи, а в противен случай – излъгани в отдаденото доверие и в утрешния ден безусловно ще санкционират тези, които са ги измамили.
В този смисъл манипулативна е и „ мантрата “, че в името на „ мечтаната непоклатимост “ водачите на политическите партии трябвало през днешния ден да „ загърбят егото си “ и непременно да реализират съглашение за общо ръководство.
Всъщност препоръчваното тук „ загърбване на егото “ е цинично препоръчване водачите да подценен съответното политическо предписание, с което са ги натоварили техните гласоподаватели и да се спогодят между тях, без значение или даже макар него, т.е. в името таман на персоналното си „ его “.
Лидерите, уважаеми манипулатори, в случай че фактически са политически водачи в една представителна народна власт, са носители не на „ его “, а на задължение, с което са ги натоварили тези, чиито водачи са и него, точно него, това задължение, това несъмнено политическо предписание – те изобщо не трябва да „ загърбват “, когато беседват и вероятно се спогаждат между тях.
Но видите ли – гласи идната манипулативна теза на медийните „ бонзи “ – високият % негласували на тези преди малко завършили парламентарни избори представлявал лично протестният избор на „ българите “ по отношение на „ каращите се “ и неможещи да се „ съберат “ политици, с който тия последните най-накрая би трябвало да се съобразят (т.е. отново – да престанат да конфликтуват и „ да си свидлив ръцете “). Аз пък настоявам, че това е формена операция.
По никакъв метод не може да се удостовери (а и не е тествано социологически), че негласувалите у нас – с това си негласуване – правят политически, протестен акт, че насочат „ обръщение “ за желано всеобщо примирие.
Смятам, че с негласуването си тези хора доста по-скоро показват своята дълбинна не-политичност (чуждост на „ полиса “ във фундаменталния смисъл на думата) и заради това, в случай че „ политиците “ решат – с цел да угодят сякаш на „ митинга “ им, – да изоставят визиите си, те няма да завоюват негласуващите през днешния ден, а в действителност ще изгубят гласувалите за визиите им.
Накрай: най-силно ме ядосва постоянно използвания в медиите израз „ политическата класа “ („ политическата класа “, която „ се била отчуждила от народа “ и по тази причина най-сетне трябвало да „ се смири пред него “).
В страна, в която към момента политиците стават „ политици “, тъй като биват избирани за такива, те не са „ класа “, на която „ народът “ противостои, а негови „ представители “.
Избирателите пък не са друга „ класа “, имаща някакво мъгляво отношение към „ политическата “, а точно политическата класа на страната, която диктува на „ политиците “ да са непримирими един към различен, в случай че по този начин им е поръчано.
Коментар на проф. Калин Янакиев, оповестен в, заглавието е на Narod.bg
Това последното не е мое обвързване, нито моя отговорност, доколкото не съм участник в дейната партийна политика (което не значи, че няма да оценя по един или различен метод това, което отново демократичните партии ще се решат да направят).
Ще се опълчва обаче на един „ букет “ от манипулативни тези, с които избрани социолози, политолози и медии започнаха да облъчват обществото ни безусловно от деня след приключването на изборите. Мисля, че тия техни тези са безспорни софизми, зад които няма по какъв начин да не се съзре съвсем транспарантната политическа цел на създателите им.
Нека стартира с изказванията, че гласувалите за така наречен „ евроатлантически “ – „ десни “, „ демократични “ и така нататък партии ясно били показали на водачите им, че са поискали не нещо друго, а превъзмогване на досегашните „ червени линии “ сред тях и реализиране на консенсус посред им.
Именно по тази причина – настояват даже – гласоподавателите им не били дали несъмнено болшинство за независимо ръководство на нито една от тези сили, тъй като поискали те най-накрая „ да се схванат между тях “ и да образуват „ евроатлантически “, „ десен “ и така нататък съюз.
Не е мъчно да се види, че съюзът или обединението, която настояват, че с вота си гласоподавателите ясно са поискали, е тази сред ГЕРБ, „ Продължаваме промяната “ (ПП) и „ Демократична България “ (ДБ).
Не е мъчно да се съобрази също, че единствено тя би могла да извади партията на Бойко Борисов от тежката политическа „ карантина “, под която я сложиха с поредна непримиримост от началото на 2021 година болшинството от българските гласоподаватели и освен това да я извади без тежки „ имиджови “ последствия за ГЕРБ, каквито безусловно биха последвали от различен вид коалиция – да вземем за пример ГЕРБ + Движение за права и свободи + „ Възраждане “ + „ Български напредък “ и сходни.
Аз обаче запитвам: от кое място се прави заключението, че гласувалите за ГЕРБ, за Политическа партия и за Демократична България са дали своят вот за тези партии точно с цел да сформират те през днешния ден тази така наречен „ евроатлантическа коалиция “? Чисто и просто, тъй като аритметическата сума от определените от тях депутати (67+53+20) прави 140 души?
Само че нали би трябвало да си дадем сметка, че гласоподавателите им изобщо не са дали своят вот за тази сума, а точно за подкрепяните от тях партии – за техните визии, за заявените от тях цели, за споделяните от тях полезности.
А те при тези партии са много разнообразни, та дори и противоречащи си. Така гласоподавателите на ГЕРБ би следвало да са дали своят вот (нека не се лъжем) на първо място за завръщането на обичания „ бате Бойко “, а може би и в действителност за превъзмогването на „ хаоса “, който, както им повтаряше от самото начало техният водач, другите две „ евроатлантически “ формирования сякаш сътвориха в страната.
Напротив – гласоподавателите на Политическа партия са дали своят вот за тази партия, смятайки, че таман тя ще би трябвало да „ продължи смяната “ и да унищожи корупционния модел, тежко настанил се в България, точно след десетгодишното ръководство на Борисов. Избирателите на Демократична България накрай са дали своят вот за това формирование, тъй като – обичайно – желаят от него същинска народна власт и господство на правото.
Всъщност гласоподавателите изобщо по тази причина и гласоподават за избрани партии, тъй като желаят политическо посланичество (или по-просто – овластяване) на своите визии, на своите цели, на своите полезности. Те не гласоподават за някаква нереална „ непоклатимост “ или „ единение “, които не съставляват към този момент тези техни визии, цели и полезности (само една от които е „ евроатлантическата ориентираност на българската политика “).
За да ви покажа какъв брой подправена и манипулативна е тезата на упоменатите първоначално социолози, политолози и медии – че гласоподавателите на тия три политически сили с вота си показали, че желаят коалиция сред тях, ще ви прикани да си визиите какъв брой % от гласоподавателите на тези сили биха дали своят вот за вероятно препоръчана им още преди изборите коалиция ГЕРБ, Политическа партия, Демократична България. Ако манипулаторите бяха прави, тези проценти не би трябвало да са кой знае какъв брой по-малко от сумата на гласувалите за всяка от тях предходната седмица. Нали нея те в действителност били желали.
Не е нужно обаче да си кой знае какъв социолог или политолог, с цел да предвидиш, че в случай че такава коалиция би била препоръчана преди 2 октомври, тя в изборния ден би събрала (с мъка) малко повече от 1-2% от последователите на Политическа партия и Демократична България и едвам към 30-40% от последователите на ГЕРБ (да, заинтригувани от „ декарантинирането “ на обичания си Бойко).
Е, запитвам: по какъв начин нещо отчетливо нежелано едвам през вчерашния ден, през днешния ден ни се приподнася като „ несъмнено мечтано “ от „ десните “, „ евроатлантическите “ и тем сходни гласоподаватели? Защото сумата от избраниците им ще ги достави (и най-много тези на ГЕРБ) с власт? Но нали няма да достави с власт имащите своите визии и цели „ събираеми “ в „ сумата “.
Реклама
Напротив, ще им отнеме – самата „ сума “ ще им отнеме – опцията да осъществят тези свои цели и визии. Всъщност в реализираната от партии политика нерядко (а дори често) сумата от събираемите води до понижаване на събираемите. Особено в случай че те се „ съберат “ просто тъй като всеки от тях поотделно не е съумял да наложи на изборното тяло своите визии, цели и полезности.
А в случай че те са разнообразни, разминаващи се, противоречащи си (освен да вземем за пример в едно), тогава събирането им още по-малко ще успее да ги наложи. Напротив – ще би трябвало даже да ги минимизира, да ги съобщи – поради „ сумата “.
Но, видите ли, по този начин гласи втората манипулативна теза, която ни внушават: „ гласоподавателят “ (съвкупно, събирателно) бил дал сигнал, че желае – след 2 октомври в страната най-накрая да има работещ парламент и устойчиво държавно управление. А щом е „ дал сигнал “, че желае това, такова парламентарно болшинство и такова устойчиво държавно управление би трябвало да се сформират непременно. Отново софизъм!
Разбира се, че „ гласоподавателят “ – щом изобщо е отишъл да гласоподава – желае парламентарно болшинство и излъчено от него държавно управление. Инак не би си правил труда да гласоподава. Но той, таман тъй като гласоподава (гласувал е) за избрана политическа мощ, желае тези неща не непременно, а с цел да ги реализира онази политическа мощ, за която е дал своя вот.
И не желае, не желае да ги реализира някакво парламентарно болшинство и държавно управление, което ще би трябвало да отстъпва от визиите, задачите и полезностите, за реализирането на които е дал своя вот.
Нещо повече: в случай че парламентарното болшинство (и надлежно излъченото от него правителство) е от подобен темперамент, че не би осъществявало визиите и концепциите на политическите сили, за които – да, искащите „ постоянен парламент и държавно управление “ – са дали своят вот, а е някакъв метаморфозиращ ги до неразбираемост компромис, то поискалите въпросната „ непоклатимост “ гласоподаватели няма да се почувстват задоволени в своите стремежи, а в противен случай – излъгани в отдаденото доверие и в утрешния ден безусловно ще санкционират тези, които са ги измамили.
В този смисъл манипулативна е и „ мантрата “, че в името на „ мечтаната непоклатимост “ водачите на политическите партии трябвало през днешния ден да „ загърбят егото си “ и непременно да реализират съглашение за общо ръководство.
Всъщност препоръчваното тук „ загърбване на егото “ е цинично препоръчване водачите да подценен съответното политическо предписание, с което са ги натоварили техните гласоподаватели и да се спогодят между тях, без значение или даже макар него, т.е. в името таман на персоналното си „ его “.
Лидерите, уважаеми манипулатори, в случай че фактически са политически водачи в една представителна народна власт, са носители не на „ его “, а на задължение, с което са ги натоварили тези, чиито водачи са и него, точно него, това задължение, това несъмнено политическо предписание – те изобщо не трябва да „ загърбват “, когато беседват и вероятно се спогаждат между тях.
Но видите ли – гласи идната манипулативна теза на медийните „ бонзи “ – високият % негласували на тези преди малко завършили парламентарни избори представлявал лично протестният избор на „ българите “ по отношение на „ каращите се “ и неможещи да се „ съберат “ политици, с който тия последните най-накрая би трябвало да се съобразят (т.е. отново – да престанат да конфликтуват и „ да си свидлив ръцете “). Аз пък настоявам, че това е формена операция.
По никакъв метод не може да се удостовери (а и не е тествано социологически), че негласувалите у нас – с това си негласуване – правят политически, протестен акт, че насочат „ обръщение “ за желано всеобщо примирие.
Смятам, че с негласуването си тези хора доста по-скоро показват своята дълбинна не-политичност (чуждост на „ полиса “ във фундаменталния смисъл на думата) и заради това, в случай че „ политиците “ решат – с цел да угодят сякаш на „ митинга “ им, – да изоставят визиите си, те няма да завоюват негласуващите през днешния ден, а в действителност ще изгубят гласувалите за визиите им.
Накрай: най-силно ме ядосва постоянно използвания в медиите израз „ политическата класа “ („ политическата класа “, която „ се била отчуждила от народа “ и по тази причина най-сетне трябвало да „ се смири пред него “).
В страна, в която към момента политиците стават „ политици “, тъй като биват избирани за такива, те не са „ класа “, на която „ народът “ противостои, а негови „ представители “.
Избирателите пък не са друга „ класа “, имаща някакво мъгляво отношение към „ политическата “, а точно политическата класа на страната, която диктува на „ политиците “ да са непримирими един към различен, в случай че по този начин им е поръчано.
Коментар на проф. Калин Янакиев, оповестен в, заглавието е на Narod.bg
Източник: narod.bg
КОМЕНТАРИ