Почина наш лекар и народен представител, подписал Конституци...
Д-р Александър Андонов Попов - доктор, публицист и държавник, е умрял през вчерашния ден малко преди да навърши 94 години, оповестиха негови близки.
Александър Попов е роден на 25 септември 1927 година в Пазарджик в фамилията на Андон и Анка Попови. През 1957 година се открива във Велинград. Специалист-рентгенолог, притежател на почетния знак на Съюза на българските лекари. Депутат от Съюз на демократичните сили във Великото национално заседание, подписал Конституцията на Република България на 12 юли 1991 година. Представен в Антология “Пазарджик” със публикация, завършваща с думите: “Александър Попов ратува за зряло демократично общество, с интензивно гражданско наличие ".
Уважаван и влиятелен създател на повести, разкази, есета, документална прозаичност, журналистика. Издава няколко книги със мемоари, отразили исторически събития - “Великото изпитание” (1995), “Неизреченото” (1997) и “Земята на онемелите” (2001),последвани от “В недрата на отминалото” (2011) - равносметка на целия му умишлен живот. До изстраданата истина: “Демокрацията е велико богатство, само че и велико тестване за всеки от нас. Дано се окажем почтени за нея. Опорочим ли я, ще я загубим отново”. Сред заглавията от наследството, което оставя са още сборниците с есета, разкази и журналистика " Раздумка " (2004) и с есета " Земята на моя народ " (2007).
През 2013 година доктор Попов е номиниран от Районната гилдия на Български лекарски съюз за премията " Лекар на годината ".
" Д-р Александър Попов е един необикновен човек, прекарал целия си живот като доктор в селцата и Велинград самоизградил се като крупна културна фигура, споделят за него сътрудниците му. Специалист е по рентгенология, повече от половин век работи в лечебни заведения и поликлиники, до 80-годишната си възраст. Но също така е неуморен публицист, създател на девет книги с разкази, повести, записки, документална прозаичност, есета и журналистика. Оставя ярка диря в професионалната си кариера и в културния, и публичния живот на Велинград " - пишат за него сътрудниците му.
В паметта на хората, които го познаваха, доктор Попов ще остане като извънреден ерудит и нравствен аристократ. Символично е, че той си отива на една от огромните дати в българската история, когато означаваме годишнина от Съединението, споделят негови близки.
През 2017 година обществеността във Велинград отбелязва уместно неговата 90-годишнина. Верен на себе си, той написа и произнася мощно слово, което не е забравено и до през днешния ден:
Дълго се питах с какво да стартира моето слово. Накрая взех решение това да е дълголетието: от какво зависи, по какъв начин се реализира? Кое е най-скъпоценното нещо за индивида? Животът, естествено. Как да го опазим: здрав, логичен, потребен? Оттук ще стигнем и до главния духовен закон: всичко, което опазва и съхранява нашия живот, е положително, и всичко, което го разрушава, е зло. Природата участва в нас с качествата, телесни и духовни, наследени от кръвните ни предшественици. Но решителна роля в житейското ни развиване играе самият човек – с разсъдъка, познанието и волята си.
Познанието стартира с учебното заведение – начално, приблизително, висше, по едно и също време с насъбрания житейски опит. То е добродетел, опазва ни от от неточности и заблуди. Трябва да опознаем на първо време себе си: с какво се разграничаваме от другите, какво ни приляга и увлича, с цел да създадем верния избор: на специалността си, на индивида до нас, с който ще разделяме наслади и скърби, на гражданската си роля в обществото. Да се превърнем от верноподаници, които единствено слушкат и извършват, в персони, самостоятелни, с достолепие и необятен културен мироглед. Но и с възприятие на отговорност за действията си.
Само разсъдък и знание не стига. Трябва и воля, неотстъпчивост и целенасоченост на характера, с цел да се оправим с минусите, с пороците си. Да подминаваме нездравословните и самоубийствени изкушения на трапезата. И най-много да сме свестни хора. Да отхвърлим интригата, завистта, клеветата, злобата, тъй като те тровят душата, изтезават я и я погубват. И вечер, преди да заспим, да се запитаме: „ Кому се усмихнах през днешния ден, кому споделих добра дума, на кого помогнах?”. Добрината успокоява, приспива, лекува.
За мен, лекаря, художествената самоинициатива е сериозен здравословен фактор. Задоволява насъщна нужда на актуалния човек – изсушен, ограбен от тясната професионална специализация. Хора с разнообразни ползи и способности не могат да се поберат в калъпа на едно-единствено занимание. Търсят креативна изява и я откриват най-често в изкуствата: музиката, танца, театъра, литературата, рисуването. Читалищните двери са отворени гостоприемно за тях. Тук хората бягат от отчуждението, от самотата, сдружават се и си оказват помощ. Развиват заложбите си и прекарват свободното си време прелестно и свястно. Още в древността римският мъдрец Ювенал е постановил: „ Mens sana in corpore sano” („ Здрав дух в крепко тяло!”). Едното не може без другото. Моята художествена самоинициатива, заниманието, беше литературата. Тя укрепи и поддържаше здравия дух в мен.
Нека преминем от индивида, обособения човек, към обществото, в предишното и в съвремието. Демокрацията се очерта исторически като най-хубавата политическа система. Господар, суверен е народът, болшинството господства и взема решение какво би трябвало да се прави. Но за жалост то постоянно бърка. Не доближава разсъдък, знание, просвета. Един-единствен човек може да се окаже по-добре информиран, по-проницателен и достоверен. „ Прост народ – слаба страна!” – споделяме постоянно. Но малко на брой се признават за елементарни – другите били такива, а не те.
Сред нас в този момент доминира жертвоманията. Все другите ни са отговорни: не ни зачитат, препъват ни, ограбват ни, други били отговорни за сполетелите ни беди. Навършихме десетгодишно участие в Европейския съюз, само че сме още под наблюдаване и оценка, така наречен мониторинг. Всяка година ни припомнят какво би трябвало да правим, с цел да се откачим от дъното и поемем нагоре, само че се вършим на разсеяни. В смяната е изходът, само че би трябвало да стартира в самите нас, жителите – с воля и целенасоченост, а не като мижитурки, които единствено мрънкат и хленчат… Да не забравяме: ние не се освободихме сами от тоталитаризма, от еднопартийната тирания, нас ни освободиха. Политическата смяна стартира в Съветския съюз, обхвана и България. Но към момента сме в преход, наименуван посткомунизъм. Много се проточи. Наш дълг е да довършим смяната.
Да се върнем към историческото ни минало. Освободени и през 1878 година, бързо превърнахме свободата в „ слободия”. Загърбихме публичното богатство. Разцъфтя егоизмът, далаверата, келепирът, с една дума – байганювщината. Чехът Константин Иречек, историк-изследовател, станал министър на просветата в Княжество България, идва тук, с цел да помогне на братята българи, довчерашна безправна парадайса, с образеца на европейската просвета и държавност. По това време Чехия е част от Австроунгарската империя. Нека надникнем обаче в писанията му: „ Най-лошото в България е чудесното удоволствие, което тук изпитват хората да се преследват един-друг и да скапват един-другиму работата… Със своите хлапашки неразбранщини объркват развиването на отечеството си. Всеки желае да стане министър… Когато всички би трябвало да се заемат с усърдна работа, с цел да уредят и възвисят отечеството си, те се занимават с дребни персонални препирни. Няма екстаз, няма самотвержен национализъм, няма гореща обич към Истината и Доброто, няма Съгласие.”
Не се ли повтаря всичко това и през днешния ден?
Навремето байганювщината откри своя очевидец и списател в творчеството на българина Алеко Константинов. В устрема си да открие най-подходящия пример за новороденото българско княжество, писателят прекосява Европа – Прага и Париж, след това океана, с цел да стигне до Съединените щати, на международното ревю в Чикаго. Да опознае актуалния свят, да открие поуката в него и я приложи в родината си. Издава книга за видяното и претърпяното – „ До Чикаго и назад”. И какво последва? Този млад българин, „ Щастливецът”, както е подписвал своите фейлетони, умира от български патрон на 11 май 1897 година, тогавашния ден на Свети, свети Кирил и Мeтодий. Тръгва с файтон от Пещера към Пазарджик с юрист Михаил Такев, по-късно министър от Демократическата партия. По средата на пътя ги чака засада. Премерват се в Такев, само че убиват жителя, писателя, „ Щастливеца” Алеко, станал жертва на братоубийството.
Започнало след Освобождението със Стефан Стамболов, революционера и държавника, съсечен в центъра на София, то придобива в последвалите десетилетия тревожни мащаби: до Девети септември 1944 година и след Девети септември. По мотив на тази дата президентът Радев съобщи: „ Поклон пред всички почтени човешки жертви преди и след Девети септември.” В същия дух се изказах и аз през 2010 година, в моя мемоарна книга, и го повторих тази година във второто допълнено издание на романа „ За мястото ни под слънцето”.
Днес едно кръстовище в град Чикаго, където живеят към 200 хиляди българи, носи името „ Алеко Константинов”.
Въпреки подсказаната от мен гражданска недозрялост на актуалния българин, не изгубвам вяра. Има и измежду нас персони с достолепие, гений, доброжелателство и възприятие за дълг към родината. Такъв беше и нашият съгражданин Иван Коев, за жалост мъртвец. Учредител е на Литературния кръжок „ Никола Вапцаров”, по-сетне клуб към Образцово национално читалище „ Отец Паисий. През 60-те и 70-те години на предишния век издаде 3 детски книжки. Успешно начало, което го насърчи да се изяви и потвърди и в поезията за възрастни: откровена, чистосърдечна, въодушевена от родния край, бащиния дом, от историята ни.
Стихосбирката му „ Наръч съчки” излезе през 1994 година. В нея поетът потвърди, че не е застинал в развиването си, а е разтревожен и неуморен гений, решен твърдо да се реализира до дъно. Ще ви показва стихотворението му „ Прохождане”:
Проходих тук, където съм роден,
да пея, да се веселя, да плача,
а погледът ми все е насочен
към светлите пътеки на Безкрая.
Обичам този топъл чернозем,
а все звезди сънувам и се запитвам:
Защо ли Господ ми е дал нозе –
а не криле, да литна към звездите?
И да открия, търсил нощ и ден,
звездата моя радостна и ясна.
Макар да е измислена от мен,
тя ме чака – светла и прелестна.
Тук е изразен в резюме вроденият човешки ентусиазъм към възвишеното, към идеалното, съпроводен обаче с горчивото подозрение в неговата земна достижимост. Това е лирика на неосъществимата мечта…
Домът на Иван и Мария опустя. Семейството на щерка му първо напусна страната и се откри в град Лунд, Швеция. По-късно, със „ зелена карта”, и фамилията на сина му отпътува за Съединените щати. Бащата посети няколко пъти Лунд, гостуваше там по два-три месеца. Веднъж се върна с нова стихосбирка, озаглавена „ Сълза в окото”. В поезията му нахлу упорито нова тематика: болката от раздялата с най-близките му същества. Тя не беше единствено негова, споделяха я хиляди фамилии в България. И закупи в поезията му своя покъртителен израз.
В Лунд беше дохвърчала и свила гнездо отломка от неговия дом, посрещната гостоприемно, намерила прехранване, уют и сигурност. И дружно с младите и той се беше почувствал незабелязано собствен в тази далечна чужбина, където качеството на живота беше над нашето. Веднъж ми показа: „ След ХХ конгрес на руската компартия през 1956 година, който се отхвърли от сталинизма, Генералният секретар Хрушчов посещава Кралство Швеция. След това споделя: „ Тази страна ни е изпреварила надалеч в социализма, без гражданска война, без жертви, без да пукне и една пушка!”
И Ванчо се беше запитал: „ Нима и ние не сме способни да реализираме всичко това, та децата и внучетата ни да останат край нас, да ни оказват помощ и радват?”. На погребението му приключих словото ми с думите: „ Бог да го елементарни! Дано е намерил своята звезда в Безкрая, измислена, и въпреки всичко прелестна и мамеща”.
Ще напомня какво е написал възрожденецът доктор Иван Богоров, роден през 1820 година в Карлово. Учи в родния си град, след това в Цариград, Одеса, Лайпциг, най-после следва медицина в Париж. Издател е на първия наш вестник „ Българский орел”. Негови са думите: „ Преди да създадем България, би трябвало да създадем българи!”, т. е. хора с ясно и твърдо национално схващане.
И демокрацията не коства доста без граждани-демократи: персони, труженици, а не готованци, някакви сходства на фанатика-слепец. Впрегнат в идеологията си, лява или дясна, бяга от истината и се крие като демон от тамяна. За мен българското читалище е гражданска рожба на историческото ни Възраждане. Май единствено то ни остана, с цел да ни навърже един до различен в родното хоро и да разтупка в един темп сърцата ни.
В края на комедията „ Ревизор” на съветския писател-класик Гогол, един от героите се провиква към залата: „ На кого се смеете, господа? На себе си се смеете.” Доверчиви и слабодушни, оставяме се постоянно да ни подлъже хитрата и нападателна незначителност, а след това, докопала власт, да издевателства над нас. Затова „ трагикомедията” на нашия публичен живот би трябвало да приключи с въпрос към гласоподавателите: „ Кому се сърдите, госпожи и господа? На себе си се сърдете!”
Загубим ли религия в Истината и Справедливостта, губим всичко, зарад което си коства да живее един човек. И един народ! Това не е живот, а живуркане, врещене на стадо, както го е оприличил Христо Ботев.
Ще завърша с послесловието на една от книгите ми.
„ Земята на моя народ, тази антична, плодовита, благословена земя, където се родихме, която ни откърми. Безценни съкровища крият нейните глъбини. Изровени и заживели втори живот на белия свят, те удивляват света. Но има и други съкровища – в душите и сърцата на хората, израснали на тази земя. Потомци на велика цивилизация, дано изровим златото от недрата на националния живот, дано го очистим от тъмните петна на равнодушието, завистта и злобата, с цел да грейне пред очите на света в цялата си благородна красота.”
Изказваме съболезнования на околните! Вечна и светла памет!
Александър Попов е роден на 25 септември 1927 година в Пазарджик в фамилията на Андон и Анка Попови. През 1957 година се открива във Велинград. Специалист-рентгенолог, притежател на почетния знак на Съюза на българските лекари. Депутат от Съюз на демократичните сили във Великото национално заседание, подписал Конституцията на Република България на 12 юли 1991 година. Представен в Антология “Пазарджик” със публикация, завършваща с думите: “Александър Попов ратува за зряло демократично общество, с интензивно гражданско наличие ".
Уважаван и влиятелен създател на повести, разкази, есета, документална прозаичност, журналистика. Издава няколко книги със мемоари, отразили исторически събития - “Великото изпитание” (1995), “Неизреченото” (1997) и “Земята на онемелите” (2001),последвани от “В недрата на отминалото” (2011) - равносметка на целия му умишлен живот. До изстраданата истина: “Демокрацията е велико богатство, само че и велико тестване за всеки от нас. Дано се окажем почтени за нея. Опорочим ли я, ще я загубим отново”. Сред заглавията от наследството, което оставя са още сборниците с есета, разкази и журналистика " Раздумка " (2004) и с есета " Земята на моя народ " (2007).
През 2013 година доктор Попов е номиниран от Районната гилдия на Български лекарски съюз за премията " Лекар на годината ".
" Д-р Александър Попов е един необикновен човек, прекарал целия си живот като доктор в селцата и Велинград самоизградил се като крупна културна фигура, споделят за него сътрудниците му. Специалист е по рентгенология, повече от половин век работи в лечебни заведения и поликлиники, до 80-годишната си възраст. Но също така е неуморен публицист, създател на девет книги с разкази, повести, записки, документална прозаичност, есета и журналистика. Оставя ярка диря в професионалната си кариера и в културния, и публичния живот на Велинград " - пишат за него сътрудниците му.
В паметта на хората, които го познаваха, доктор Попов ще остане като извънреден ерудит и нравствен аристократ. Символично е, че той си отива на една от огромните дати в българската история, когато означаваме годишнина от Съединението, споделят негови близки.
През 2017 година обществеността във Велинград отбелязва уместно неговата 90-годишнина. Верен на себе си, той написа и произнася мощно слово, което не е забравено и до през днешния ден:
Дълго се питах с какво да стартира моето слово. Накрая взех решение това да е дълголетието: от какво зависи, по какъв начин се реализира? Кое е най-скъпоценното нещо за индивида? Животът, естествено. Как да го опазим: здрав, логичен, потребен? Оттук ще стигнем и до главния духовен закон: всичко, което опазва и съхранява нашия живот, е положително, и всичко, което го разрушава, е зло. Природата участва в нас с качествата, телесни и духовни, наследени от кръвните ни предшественици. Но решителна роля в житейското ни развиване играе самият човек – с разсъдъка, познанието и волята си.
Познанието стартира с учебното заведение – начално, приблизително, висше, по едно и също време с насъбрания житейски опит. То е добродетел, опазва ни от от неточности и заблуди. Трябва да опознаем на първо време себе си: с какво се разграничаваме от другите, какво ни приляга и увлича, с цел да създадем верния избор: на специалността си, на индивида до нас, с който ще разделяме наслади и скърби, на гражданската си роля в обществото. Да се превърнем от верноподаници, които единствено слушкат и извършват, в персони, самостоятелни, с достолепие и необятен културен мироглед. Но и с възприятие на отговорност за действията си.
Само разсъдък и знание не стига. Трябва и воля, неотстъпчивост и целенасоченост на характера, с цел да се оправим с минусите, с пороците си. Да подминаваме нездравословните и самоубийствени изкушения на трапезата. И най-много да сме свестни хора. Да отхвърлим интригата, завистта, клеветата, злобата, тъй като те тровят душата, изтезават я и я погубват. И вечер, преди да заспим, да се запитаме: „ Кому се усмихнах през днешния ден, кому споделих добра дума, на кого помогнах?”. Добрината успокоява, приспива, лекува.
За мен, лекаря, художествената самоинициатива е сериозен здравословен фактор. Задоволява насъщна нужда на актуалния човек – изсушен, ограбен от тясната професионална специализация. Хора с разнообразни ползи и способности не могат да се поберат в калъпа на едно-единствено занимание. Търсят креативна изява и я откриват най-често в изкуствата: музиката, танца, театъра, литературата, рисуването. Читалищните двери са отворени гостоприемно за тях. Тук хората бягат от отчуждението, от самотата, сдружават се и си оказват помощ. Развиват заложбите си и прекарват свободното си време прелестно и свястно. Още в древността римският мъдрец Ювенал е постановил: „ Mens sana in corpore sano” („ Здрав дух в крепко тяло!”). Едното не може без другото. Моята художествена самоинициатива, заниманието, беше литературата. Тя укрепи и поддържаше здравия дух в мен.
Нека преминем от индивида, обособения човек, към обществото, в предишното и в съвремието. Демокрацията се очерта исторически като най-хубавата политическа система. Господар, суверен е народът, болшинството господства и взема решение какво би трябвало да се прави. Но за жалост то постоянно бърка. Не доближава разсъдък, знание, просвета. Един-единствен човек може да се окаже по-добре информиран, по-проницателен и достоверен. „ Прост народ – слаба страна!” – споделяме постоянно. Но малко на брой се признават за елементарни – другите били такива, а не те.
Сред нас в този момент доминира жертвоманията. Все другите ни са отговорни: не ни зачитат, препъват ни, ограбват ни, други били отговорни за сполетелите ни беди. Навършихме десетгодишно участие в Европейския съюз, само че сме още под наблюдаване и оценка, така наречен мониторинг. Всяка година ни припомнят какво би трябвало да правим, с цел да се откачим от дъното и поемем нагоре, само че се вършим на разсеяни. В смяната е изходът, само че би трябвало да стартира в самите нас, жителите – с воля и целенасоченост, а не като мижитурки, които единствено мрънкат и хленчат… Да не забравяме: ние не се освободихме сами от тоталитаризма, от еднопартийната тирания, нас ни освободиха. Политическата смяна стартира в Съветския съюз, обхвана и България. Но към момента сме в преход, наименуван посткомунизъм. Много се проточи. Наш дълг е да довършим смяната.
Да се върнем към историческото ни минало. Освободени и през 1878 година, бързо превърнахме свободата в „ слободия”. Загърбихме публичното богатство. Разцъфтя егоизмът, далаверата, келепирът, с една дума – байганювщината. Чехът Константин Иречек, историк-изследовател, станал министър на просветата в Княжество България, идва тук, с цел да помогне на братята българи, довчерашна безправна парадайса, с образеца на европейската просвета и държавност. По това време Чехия е част от Австроунгарската империя. Нека надникнем обаче в писанията му: „ Най-лошото в България е чудесното удоволствие, което тук изпитват хората да се преследват един-друг и да скапват един-другиму работата… Със своите хлапашки неразбранщини объркват развиването на отечеството си. Всеки желае да стане министър… Когато всички би трябвало да се заемат с усърдна работа, с цел да уредят и възвисят отечеството си, те се занимават с дребни персонални препирни. Няма екстаз, няма самотвержен национализъм, няма гореща обич към Истината и Доброто, няма Съгласие.”
Не се ли повтаря всичко това и през днешния ден?
Навремето байганювщината откри своя очевидец и списател в творчеството на българина Алеко Константинов. В устрема си да открие най-подходящия пример за новороденото българско княжество, писателят прекосява Европа – Прага и Париж, след това океана, с цел да стигне до Съединените щати, на международното ревю в Чикаго. Да опознае актуалния свят, да открие поуката в него и я приложи в родината си. Издава книга за видяното и претърпяното – „ До Чикаго и назад”. И какво последва? Този млад българин, „ Щастливецът”, както е подписвал своите фейлетони, умира от български патрон на 11 май 1897 година, тогавашния ден на Свети, свети Кирил и Мeтодий. Тръгва с файтон от Пещера към Пазарджик с юрист Михаил Такев, по-късно министър от Демократическата партия. По средата на пътя ги чака засада. Премерват се в Такев, само че убиват жителя, писателя, „ Щастливеца” Алеко, станал жертва на братоубийството.
Започнало след Освобождението със Стефан Стамболов, революционера и държавника, съсечен в центъра на София, то придобива в последвалите десетилетия тревожни мащаби: до Девети септември 1944 година и след Девети септември. По мотив на тази дата президентът Радев съобщи: „ Поклон пред всички почтени човешки жертви преди и след Девети септември.” В същия дух се изказах и аз през 2010 година, в моя мемоарна книга, и го повторих тази година във второто допълнено издание на романа „ За мястото ни под слънцето”.
Днес едно кръстовище в град Чикаго, където живеят към 200 хиляди българи, носи името „ Алеко Константинов”.
Въпреки подсказаната от мен гражданска недозрялост на актуалния българин, не изгубвам вяра. Има и измежду нас персони с достолепие, гений, доброжелателство и възприятие за дълг към родината. Такъв беше и нашият съгражданин Иван Коев, за жалост мъртвец. Учредител е на Литературния кръжок „ Никола Вапцаров”, по-сетне клуб към Образцово национално читалище „ Отец Паисий. През 60-те и 70-те години на предишния век издаде 3 детски книжки. Успешно начало, което го насърчи да се изяви и потвърди и в поезията за възрастни: откровена, чистосърдечна, въодушевена от родния край, бащиния дом, от историята ни.
Стихосбирката му „ Наръч съчки” излезе през 1994 година. В нея поетът потвърди, че не е застинал в развиването си, а е разтревожен и неуморен гений, решен твърдо да се реализира до дъно. Ще ви показва стихотворението му „ Прохождане”:
Проходих тук, където съм роден,
да пея, да се веселя, да плача,
а погледът ми все е насочен
към светлите пътеки на Безкрая.
Обичам този топъл чернозем,
а все звезди сънувам и се запитвам:
Защо ли Господ ми е дал нозе –
а не криле, да литна към звездите?
И да открия, търсил нощ и ден,
звездата моя радостна и ясна.
Макар да е измислена от мен,
тя ме чака – светла и прелестна.
Тук е изразен в резюме вроденият човешки ентусиазъм към възвишеното, към идеалното, съпроводен обаче с горчивото подозрение в неговата земна достижимост. Това е лирика на неосъществимата мечта…
Домът на Иван и Мария опустя. Семейството на щерка му първо напусна страната и се откри в град Лунд, Швеция. По-късно, със „ зелена карта”, и фамилията на сина му отпътува за Съединените щати. Бащата посети няколко пъти Лунд, гостуваше там по два-три месеца. Веднъж се върна с нова стихосбирка, озаглавена „ Сълза в окото”. В поезията му нахлу упорито нова тематика: болката от раздялата с най-близките му същества. Тя не беше единствено негова, споделяха я хиляди фамилии в България. И закупи в поезията му своя покъртителен израз.
В Лунд беше дохвърчала и свила гнездо отломка от неговия дом, посрещната гостоприемно, намерила прехранване, уют и сигурност. И дружно с младите и той се беше почувствал незабелязано собствен в тази далечна чужбина, където качеството на живота беше над нашето. Веднъж ми показа: „ След ХХ конгрес на руската компартия през 1956 година, който се отхвърли от сталинизма, Генералният секретар Хрушчов посещава Кралство Швеция. След това споделя: „ Тази страна ни е изпреварила надалеч в социализма, без гражданска война, без жертви, без да пукне и една пушка!”
И Ванчо се беше запитал: „ Нима и ние не сме способни да реализираме всичко това, та децата и внучетата ни да останат край нас, да ни оказват помощ и радват?”. На погребението му приключих словото ми с думите: „ Бог да го елементарни! Дано е намерил своята звезда в Безкрая, измислена, и въпреки всичко прелестна и мамеща”.
Ще напомня какво е написал възрожденецът доктор Иван Богоров, роден през 1820 година в Карлово. Учи в родния си град, след това в Цариград, Одеса, Лайпциг, най-после следва медицина в Париж. Издател е на първия наш вестник „ Българский орел”. Негови са думите: „ Преди да създадем България, би трябвало да създадем българи!”, т. е. хора с ясно и твърдо национално схващане.
И демокрацията не коства доста без граждани-демократи: персони, труженици, а не готованци, някакви сходства на фанатика-слепец. Впрегнат в идеологията си, лява или дясна, бяга от истината и се крие като демон от тамяна. За мен българското читалище е гражданска рожба на историческото ни Възраждане. Май единствено то ни остана, с цел да ни навърже един до различен в родното хоро и да разтупка в един темп сърцата ни.
В края на комедията „ Ревизор” на съветския писател-класик Гогол, един от героите се провиква към залата: „ На кого се смеете, господа? На себе си се смеете.” Доверчиви и слабодушни, оставяме се постоянно да ни подлъже хитрата и нападателна незначителност, а след това, докопала власт, да издевателства над нас. Затова „ трагикомедията” на нашия публичен живот би трябвало да приключи с въпрос към гласоподавателите: „ Кому се сърдите, госпожи и господа? На себе си се сърдете!”
Загубим ли религия в Истината и Справедливостта, губим всичко, зарад което си коства да живее един човек. И един народ! Това не е живот, а живуркане, врещене на стадо, както го е оприличил Христо Ботев.
Ще завърша с послесловието на една от книгите ми.
„ Земята на моя народ, тази антична, плодовита, благословена земя, където се родихме, която ни откърми. Безценни съкровища крият нейните глъбини. Изровени и заживели втори живот на белия свят, те удивляват света. Но има и други съкровища – в душите и сърцата на хората, израснали на тази земя. Потомци на велика цивилизация, дано изровим златото от недрата на националния живот, дано го очистим от тъмните петна на равнодушието, завистта и злобата, с цел да грейне пред очите на света в цялата си благородна красота.”
Изказваме съболезнования на околните! Вечна и светла памет!
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ