Русия и Китай VS Запада: Не Студена, а Хладка война готова да кипне
Чудили ли сте се за какво моретата, реките, езерата наподобяват тъкмо сини, когато водата другояче е чисто транспарантна? Светлината, споделя науката, съдържа в себе си целия цветови набор, а от всички цветове водата гълтам най-слабо синьото, заради което тъкмо то се отразява. А чудили ли сте се за какво вълшебен, допрем ли рапан до ухото си, чуваме шума на морето? И тук има научно пояснение – черупката просто отразява тихите шумове от околната среда, които другояче не виждаме, и ги усилва. А дали пък за всяко едно от сетивата си не можем да се сетим по един сходен образец? Е, евентуално. Сетивата, споделят, са пет – зрение, слух, подушване, усет и досег (плюс едно „ шесто “ – вътрешен глас, вътрешен усет).
Навярно тъкмо в своя вътрешен нюх в последните петнайсетина години разнообразни източници – и другояче съществени откриватели, и елементарни преследвачи на сензации, и политици, търсейки паралел със обстановката от втората половина на ХХ век, настояват, че идва нова Студена война. И даже че към този момент сме в такава. Но по-задълбоченият взор демонстрира нещо друго – че „ сходствата “, които през днешния ден откриваме с интервала от края на Втората международна до началото на 90-те години на предишния век, са също единствено нормално отражение – проекция на нещо познато, в чиито рамки опитваме да сложим новото, непознатото. В реалност обаче интернационалната обстановка в този момент е по-различна. Защото, в случай че допреди няколко десетилетия сме говорели за Студена война, то през днешния ден опълчването се сгорещява от ден на ден и повече. Засега е хладко. Но е „ на котлона “ и като нищо може да кипне.
Откъде идва заблудата? Мнозина виждат в сдружението през днешния ден сред Русия и Китай общ лагер в контраст на груповия Запад, отпред със Съединени американски щати – и надлежно вършат прилика с предишното. Това съдружие датира от дълго време, а в най-ново време стартира да се усеща още при започване на новия век, като се видя още по-отчетливо в границите на БРИК(С) с все по-яркото усилване на политико-икономическото съдействие сред двете страни. През последните 10 години двете страни гласоподават твърдо синхронизирано в Съвета за сигурност на Организация на обединените нации, където са измежду петте непрекъснати членки. Това се видя и при гласуванията в Съвета по отношение на Сирия, и, изключително ясно, при избора на нов общоприет секретар на Организацията.
Китай остана внимателен и даже щадящ в мненията си по отношение на Русия и нашествието ѝ в Украйна. А проектът, който предложи неотдавна за превъзмогване на рецесията, бе оценен от Щатите като осигуряващ изгоди единствено за руснаците. Далекоизточната страна в това време, твърди Америка, се готви да достави Русия с нови оръжия – като на процедура индиректно се включи в спора, в контраст на западняците, които също вземат участие индиректно, само че снабдявайки Украйна.
В същото време администрацията в Щатите от години има(ше) проблематичен разговор с КНР – изключително през мандата на републиканеца Доналд Тръмп. Но и след промяната му в Белия дом с демократа Джо Байдън американско-китайските връзки си останаха изострени. Визитата на Нанси Пелоси – тогава председателка на Камарата на представителите в американския Конгрес, която през лятото на предходната година посети Тайван, както и последвалите дипломатическо напрежение и военноморски маневри, бяха очевидна проява на това какъв брой се недолюбват Съединени американски щати и Китай. На този декор в края на предходната година Русия и Китай имаха редица взаимни военни учения – по вода и по въздух в регионите на Източнокитайско и на Японско море. Напрежението сред Съединени американски щати и Китай продължи да се нагнетява – с периодическото прекосяване на американски военни кораби и самолети през- и надлежно над Тайванския пролив, както и (за да „ върнат жеста “) с интензивното в последно време изпращане на китайски летателни шпионски апарати над Америка.
Риториката, която настойчиво се поддържа в публичното пространство и се привежда като доказателство за това, че през днешния ден сме в нова Студена война, е изказванието, че още веднъж, както и допреди малко над три десетилетия имаме опълчване на две системи, диаметрално противоположни между тях. Тогава – с идеологически, политико-икономически темперамент, а през днешния ден – главно с политически. Само че обяснението, че това е битка за цивилизационен избор – диктатурата против демокрацията, стои малко плоско. В Китай ръководството се реализира със мощната ръка на китайската комунистическа партия, на която отпред (засега) е Си Дзинпин. За разлика от Русия, където ръководството се реализира със мощната ръка на Путин, а коя е партията (впрочем „ Единна Русия “) и каква е идеологията ѝ (впрочем консервативна) са детайлности. Но дали двете страни си сътрудничат единствено и само с други тоталитарни или властнически страни? Близостта на Русия със страни като Беларус, Турция, Иран, Венецуела, Сирия е ясна. Но тя е близка да вземем за пример и със страни като Армения (която пък е много сближена със Запада) или Индия. Китай пък е най-големият търговски сътрудник на Европейския съюз, стопански скъп е и за Съединени американски щати. Иначе в топ демокрациите на Запада също не липсват политици и/или партии, които наподобяват несменяеми. Настоящият американски президент Джо Байдън бе 8 години вицепрезидент (на Барак Обама), допуска се, че ще довърши настоящия си мандат и при положение, че вземе и втори, ще набере общо 16 години отпред на Съединени американски щати. Да прибавим и 36 години като сенатор, общо половин век. В огромната политика в Съединени американски щати някои влизат с задачите си фамилии – като Кенеди, Клинтън, Буш. И не престават да обитават в нея с десетилетия, даже на над 80-годишна възраст – като Пелоси (посетителката на Тайван) или като Бърни Сандърс. В страни като Нидерландия, Германия или Израел (източна страна, само че сътрудник на Запада) също си имат рекордьори в политиката. И не, това надалеч не е обвиняване, че там има диктатури. Но прави усещане концентрацията на политическо въздействие в едни и същи персони с десетилетия. В същото време истински диктатури като в Саудитска Арабия да вземем за пример (която е безспорна монархия) заформят мощни политико-икономически другарства и с Китай, и със Запада.
Най-голямата заплаха обаче е непредвидимостта. Общите ползи и общите съперници не са поръчител за безконечен и сигурен съюз. А (не)стабилността тук е най-важният фактор. Докато Студената война наподобява видимо като рисково положение, тя в действителност носи доста повече сигурност, в сравнение с ни предлага сегашната обстановка. С две, противостоящи между тях фракции, само че непрекъснато взаимно държащи се в паритет, се реализира баланс. Защото е ясно, че даже от едната страна да се опитат да наклонят в своя изгода, от другата незабавно ще противодействат и ще върнат равновесието. Но по какъв начин да се реализира салдото, когато за свое място на върха в геополитиката спорят не две, а повече страни?
„ Партньорство без граници “ договориха преди година Владимир Путин и Си Дзинпин, малко преди съветската инвазия в Украйна, само че може ли фактически да се приказва за безкрайност в политиката? И популацията, и Брутният вътрешен продукт на Китай надвишават съвсем десетократно съветските, демонстрира бърза информация. А това е съществено прелъщение – от една страна за по-мощната стопанска система да погълне отслабения си съдружник в даден миг, а от друга за това по-слабият съдружник също в даден миг да потърси реванш от по-силния. По територия пък Русия води, с повърхност съвсем двойна на китайската, само че двете страни имат и дълга граница между тях, която тъкмо сега не е предмет на дейни разногласия, само че също е евентуален източник на напрежение в бъдеще. Най-вече, тъй като такова към този момент е имало в предишното.
Това, несъмнено, не значи, че един ден някоя от двете страни автоматизирано, скарвайки се с другата, ще я накаже, като за възмездие влезе в съюз с дотогавашния зложелател Съединени американски щати – на трето място по повърхност след Русия и Канада (и пред четвъртия по ред, Китай), преди всичко (засега) по Брутният вътрешен продукт и допреди 15 години безалтернативен международен политически хегемон. А по-скоро значи нещо по-коварно – че е доста допустимо да стигнем до обстановка на спор, в който всеки е против всеки. Всъщност, в случай че с изключение на тримата основни герои Съединени американски щати, Китай и Русия, включим в уравнението и останалите по-централни персонажи – Турция, Иран, Саудитска Арабия и така нататък ще се окаже, че към този момент сме горе-долу в такова състояние. И въпреки всичко не изцяло, а съвсем. Защото фактически линиите на разделяне сред страните към този момент съществуват и към този момент се пресичат взаимно в объркана плетеница, която като че ли няма разплитане, само че въпреки всичко споровете, които тези разграничителни линии пораждат, (все още) не са избухнали с цялостната мощ, за която имат капацитет – да вземем за пример с нуклеарна.
Студената война през ХХ век е време, в което опълчването сред страните, конкуриращи се за това да се възкачат на геополитическия връх, е целеустремено оставено „ в хладилника “. Там обаче то не се замразява, а единствено се изстудява и по този начин в края на 80-те години Съединени американски щати съумяват да го завоюват. В несъгласие с теорията на Фукуяма, че с това историята просто ще свърши, стана пределно ясно, че съществуващото до неотдавна състояние надалеч не се е нравило на всички. В опит да „ разтопят статуквото “, Русия и Китай сложиха остарелия ред още веднъж „ на котлона “ и пожелаха да създадат нов. Част от обществото, каквото и да става, постоянно ще твърди, че точно те – Русия или Китай, излишно са „ засилвали реотаните “. Друга част пък, още веднъж каквото и да става, ще държат на противоположната теза – че Съединени американски щати са били тези, които са предизвикали и нажежили ненужно ситуацията. Дали ще са Путин, Байдън, Си или някой, който ще пристигна след тях, в случай че политиците, забърквайки международния ред, който желаят, позволен спорът да изкипи неконтролируемо, няма да има никакво значение кой е почнал първи и кой е отговорен. Защото ще сме се изгорили всички.
Навярно тъкмо в своя вътрешен нюх в последните петнайсетина години разнообразни източници – и другояче съществени откриватели, и елементарни преследвачи на сензации, и политици, търсейки паралел със обстановката от втората половина на ХХ век, настояват, че идва нова Студена война. И даже че към този момент сме в такава. Но по-задълбоченият взор демонстрира нещо друго – че „ сходствата “, които през днешния ден откриваме с интервала от края на Втората международна до началото на 90-те години на предишния век, са също единствено нормално отражение – проекция на нещо познато, в чиито рамки опитваме да сложим новото, непознатото. В реалност обаче интернационалната обстановка в този момент е по-различна. Защото, в случай че допреди няколко десетилетия сме говорели за Студена война, то през днешния ден опълчването се сгорещява от ден на ден и повече. Засега е хладко. Но е „ на котлона “ и като нищо може да кипне.
Откъде идва заблудата? Мнозина виждат в сдружението през днешния ден сред Русия и Китай общ лагер в контраст на груповия Запад, отпред със Съединени американски щати – и надлежно вършат прилика с предишното. Това съдружие датира от дълго време, а в най-ново време стартира да се усеща още при започване на новия век, като се видя още по-отчетливо в границите на БРИК(С) с все по-яркото усилване на политико-икономическото съдействие сред двете страни. През последните 10 години двете страни гласоподават твърдо синхронизирано в Съвета за сигурност на Организация на обединените нации, където са измежду петте непрекъснати членки. Това се видя и при гласуванията в Съвета по отношение на Сирия, и, изключително ясно, при избора на нов общоприет секретар на Организацията.
Китай остана внимателен и даже щадящ в мненията си по отношение на Русия и нашествието ѝ в Украйна. А проектът, който предложи неотдавна за превъзмогване на рецесията, бе оценен от Щатите като осигуряващ изгоди единствено за руснаците. Далекоизточната страна в това време, твърди Америка, се готви да достави Русия с нови оръжия – като на процедура индиректно се включи в спора, в контраст на западняците, които също вземат участие индиректно, само че снабдявайки Украйна.
В същото време администрацията в Щатите от години има(ше) проблематичен разговор с КНР – изключително през мандата на републиканеца Доналд Тръмп. Но и след промяната му в Белия дом с демократа Джо Байдън американско-китайските връзки си останаха изострени. Визитата на Нанси Пелоси – тогава председателка на Камарата на представителите в американския Конгрес, която през лятото на предходната година посети Тайван, както и последвалите дипломатическо напрежение и военноморски маневри, бяха очевидна проява на това какъв брой се недолюбват Съединени американски щати и Китай. На този декор в края на предходната година Русия и Китай имаха редица взаимни военни учения – по вода и по въздух в регионите на Източнокитайско и на Японско море. Напрежението сред Съединени американски щати и Китай продължи да се нагнетява – с периодическото прекосяване на американски военни кораби и самолети през- и надлежно над Тайванския пролив, както и (за да „ върнат жеста “) с интензивното в последно време изпращане на китайски летателни шпионски апарати над Америка.
Риториката, която настойчиво се поддържа в публичното пространство и се привежда като доказателство за това, че през днешния ден сме в нова Студена война, е изказванието, че още веднъж, както и допреди малко над три десетилетия имаме опълчване на две системи, диаметрално противоположни между тях. Тогава – с идеологически, политико-икономически темперамент, а през днешния ден – главно с политически. Само че обяснението, че това е битка за цивилизационен избор – диктатурата против демокрацията, стои малко плоско. В Китай ръководството се реализира със мощната ръка на китайската комунистическа партия, на която отпред (засега) е Си Дзинпин. За разлика от Русия, където ръководството се реализира със мощната ръка на Путин, а коя е партията (впрочем „ Единна Русия “) и каква е идеологията ѝ (впрочем консервативна) са детайлности. Но дали двете страни си сътрудничат единствено и само с други тоталитарни или властнически страни? Близостта на Русия със страни като Беларус, Турция, Иран, Венецуела, Сирия е ясна. Но тя е близка да вземем за пример и със страни като Армения (която пък е много сближена със Запада) или Индия. Китай пък е най-големият търговски сътрудник на Европейския съюз, стопански скъп е и за Съединени американски щати. Иначе в топ демокрациите на Запада също не липсват политици и/или партии, които наподобяват несменяеми. Настоящият американски президент Джо Байдън бе 8 години вицепрезидент (на Барак Обама), допуска се, че ще довърши настоящия си мандат и при положение, че вземе и втори, ще набере общо 16 години отпред на Съединени американски щати. Да прибавим и 36 години като сенатор, общо половин век. В огромната политика в Съединени американски щати някои влизат с задачите си фамилии – като Кенеди, Клинтън, Буш. И не престават да обитават в нея с десетилетия, даже на над 80-годишна възраст – като Пелоси (посетителката на Тайван) или като Бърни Сандърс. В страни като Нидерландия, Германия или Израел (източна страна, само че сътрудник на Запада) също си имат рекордьори в политиката. И не, това надалеч не е обвиняване, че там има диктатури. Но прави усещане концентрацията на политическо въздействие в едни и същи персони с десетилетия. В същото време истински диктатури като в Саудитска Арабия да вземем за пример (която е безспорна монархия) заформят мощни политико-икономически другарства и с Китай, и със Запада.
Най-голямата заплаха обаче е непредвидимостта. Общите ползи и общите съперници не са поръчител за безконечен и сигурен съюз. А (не)стабилността тук е най-важният фактор. Докато Студената война наподобява видимо като рисково положение, тя в действителност носи доста повече сигурност, в сравнение с ни предлага сегашната обстановка. С две, противостоящи между тях фракции, само че непрекъснато взаимно държащи се в паритет, се реализира баланс. Защото е ясно, че даже от едната страна да се опитат да наклонят в своя изгода, от другата незабавно ще противодействат и ще върнат равновесието. Но по какъв начин да се реализира салдото, когато за свое място на върха в геополитиката спорят не две, а повече страни?
„ Партньорство без граници “ договориха преди година Владимир Путин и Си Дзинпин, малко преди съветската инвазия в Украйна, само че може ли фактически да се приказва за безкрайност в политиката? И популацията, и Брутният вътрешен продукт на Китай надвишават съвсем десетократно съветските, демонстрира бърза информация. А това е съществено прелъщение – от една страна за по-мощната стопанска система да погълне отслабения си съдружник в даден миг, а от друга за това по-слабият съдружник също в даден миг да потърси реванш от по-силния. По територия пък Русия води, с повърхност съвсем двойна на китайската, само че двете страни имат и дълга граница между тях, която тъкмо сега не е предмет на дейни разногласия, само че също е евентуален източник на напрежение в бъдеще. Най-вече, тъй като такова към този момент е имало в предишното.
Това, несъмнено, не значи, че един ден някоя от двете страни автоматизирано, скарвайки се с другата, ще я накаже, като за възмездие влезе в съюз с дотогавашния зложелател Съединени американски щати – на трето място по повърхност след Русия и Канада (и пред четвъртия по ред, Китай), преди всичко (засега) по Брутният вътрешен продукт и допреди 15 години безалтернативен международен политически хегемон. А по-скоро значи нещо по-коварно – че е доста допустимо да стигнем до обстановка на спор, в който всеки е против всеки. Всъщност, в случай че с изключение на тримата основни герои Съединени американски щати, Китай и Русия, включим в уравнението и останалите по-централни персонажи – Турция, Иран, Саудитска Арабия и така нататък ще се окаже, че към този момент сме горе-долу в такова състояние. И въпреки всичко не изцяло, а съвсем. Защото фактически линиите на разделяне сред страните към този момент съществуват и към този момент се пресичат взаимно в объркана плетеница, която като че ли няма разплитане, само че въпреки всичко споровете, които тези разграничителни линии пораждат, (все още) не са избухнали с цялостната мощ, за която имат капацитет – да вземем за пример с нуклеарна.
Студената война през ХХ век е време, в което опълчването сред страните, конкуриращи се за това да се възкачат на геополитическия връх, е целеустремено оставено „ в хладилника “. Там обаче то не се замразява, а единствено се изстудява и по този начин в края на 80-те години Съединени американски щати съумяват да го завоюват. В несъгласие с теорията на Фукуяма, че с това историята просто ще свърши, стана пределно ясно, че съществуващото до неотдавна състояние надалеч не се е нравило на всички. В опит да „ разтопят статуквото “, Русия и Китай сложиха остарелия ред още веднъж „ на котлона “ и пожелаха да създадат нов. Част от обществото, каквото и да става, постоянно ще твърди, че точно те – Русия или Китай, излишно са „ засилвали реотаните “. Друга част пък, още веднъж каквото и да става, ще държат на противоположната теза – че Съединени американски щати са били тези, които са предизвикали и нажежили ненужно ситуацията. Дали ще са Путин, Байдън, Си или някой, който ще пристигна след тях, в случай че политиците, забърквайки международния ред, който желаят, позволен спорът да изкипи неконтролируемо, няма да има никакво значение кой е почнал първи и кой е отговорен. Защото ще сме се изгорили всички.
Източник: dariknews.bg
КОМЕНТАРИ