Човешкият живот е низ от най-различни емоции. Хубави и лоши,

Човешкият живот е низ от най-различни страсти. Хубави и неприятни, те не просто оставят белези по нас, само че от време на време ни оформят, пречупват, изковават и построяват. Искаме или не, отрицателните страсти остават по-трайно върху нас, а тъгата е онази скрита мощ, която разрешава да бъдем по-добрата си версия. „ Запомни, Маноле, за огромно положително се изисква огромна болежка! “

Антон Дончев със несъмнено е бил прав, когато показва цената на положителното, само че тъгата не е единствено това. Тя е оня детайл от душата, който постоянно гълтам един човек, залива го с обезсърчение, затваря го в илюзорни окови и не му разрешава да ги скъса. С времето стартира да покорява всички останали страсти и завладява, безмилостно, безшумно, методично, заглушавайки всички останали.

Понякога спуска своето сиво перде зад очите на страдащия, извива го в стоманени обръчи и основава едно тъмно, само че сантиментално място, където душата скита. Най-вероятно може да познаете някое от тези съпоставения и описания, срещани безчет пъти в другите литературни творби, тези, които са се пробвали да уловят тази странна нирвана, където човек среща своята по-тъмна страна, опознава я и може даже да я осветли. Та нали тъкмо по този начин се гонят демоните?

С малко светлина в ъглите. Литература е този детайл, който ни разрешава да се разходим в предишното и да открием, че други са минали по същия път. Това е тестването, да се улови това, което няма форма, няма облик или визия, да се опише и тъкмо като непознатите заболявания – да получи лице.

Тъгата е един безконечен фронт, който идва малко след загубата, от време на време е належащо да се откри кей за тъгуващия, изключително в тежките моменти, когато породеното страдалчество се усеща като неповторимо и неповторимо. С времето ще установим, че болката отстъпва мястото си на тъгата – първата играе ролята на настойник, а втората на педагог. В симбиоза, двете са способни да откъснат и най-здравия разсъдък от действителността.

Благодарение на литературата, виждаме тъкмо тази наклонност от класиките в литературата, до престъпните романи, поезията и съвсем всички останали жанрове. Благодарение на другите писатели и другият им жанр, всеки четец може да получи вярното лекуване или най-малко още една рекомендация в арсенала си, когато и тъгата се появи в съзнанието и стартира да се промъква във всичко, в това число меда (както се пее в текста на американската група The National).

И някои от първите следи на тъгата ще се появят в по този начин наречените елегии, които произлизат от Древна Гърция. На нея се пада достойнството да бъде противоположната страна на одата, която би трябвало да чества и да подвига читателя нагоре.

Елегията най-често стартира с встъпление и изложение на страданието, приканващо тъгата да откри своя кей в човешката душа, първо в тази на героя, а по-късно и в тази на читателя. Нека не забравяме, че обичаното „ O Captain, My Captain! “ написано от Уолт Уитман в чест на Ейбрахам Линкълн, е построено на обичайна концепция за елегия. Основната концепция на този род е да показа и да поддържа страданието на болшинството, изграждайки своята лирика върху възприятието на загуба, следвано от освобождението на болката и опознаването на тъгата.

Използвана в поезията, тази система изисква т създателя да построи структурна еднаквост на казуса, по-късно да улови тъгата, да опише нейната последна фаза – загубата на някого, а по-късно да уточни пътя за превъзмогване. Ако се замислите, това са и главните рекомендации за оправянето с нещо сходно.

Когато Елизабет Барет Браунинг написа през XIX век своята поема „ Тъга “, тя разказва това чувство като сурово възприятие, което постоянно трепти, носи тежест и може да се опише като скулптура на човек с надълбоко сърце, който тъгува за гибелта на непосредствен в самотност, като че ли е самата гибел. С доста къси и остри слова, Браунинг акцентира формулата на тъгата – тя е бърза, точна и акуратна в определянето на страстта. После идва и поетичната прозаичност, която дефинира цяло ново придвижване на темп и метафора, позволявайки разказването и по-свободно и детайлно изложение.

Когато Макс Портър написа своя къс труд „ Тъгата е нещо с пера “, споделя историята на семейство, което е приковано в болката и тъгата от загубата на майка и брачна половинка. Смъртта е неочаквана, а Портър споделя историята като късчета от пъзел, включващи подиуми от предишното, всекидневния живот и други. Сякаш всичко се върти в пералня, само че в същото време гарванът е един от водещите през положението на горест. Портър избира концепцията да показа целия живот на своите герои като взор през калейдоскоп, който непрекъснато се подрежда в нови и нови картини, изкривявайки действителността.

Портър по-късно споделя, че призраците не преследват никого, те регресират и когато пристигна вечер и време за сън, човек се пробва да мисли за дърветата или поляната, където се надява да получи някакво алегорично леговище в чувството за отбрана от предишното. Същото вършат и духовете, те се запечатват някъде във времето и търсят оня ключ, с цел да се върнат назад в съзнанието. А ключът може да е всичко от смях до някоя остаряла картина или обичан десерт. Истината е, че човек познава доста форми на тъгата – последният автентичен детайл в света на непрекъснато копиращото се изкуство.

Когато Йоко Агава написа своята „ Полиция на спомените “, неговата горест не е обвързвана със загубата на физически човек или обект, а със загубата за знание на персоналната история. Това е най-суровата и жестока част от този разказ, който споделя историята на един тоталитарен режим и демонстрира по какъв начин ежедневно някой губи спомените си, като че ли човек се взира в огледалото и не може да види себе си. Загубата на този надзор води до загубата от действителността и връзката с останалите. Наказаните в романа на Агава са обречени да търсят своето място в света.

Без значение дали желаеме или не, тъгата идва в съзнанието на всеки един човек, тя остава там, до момента в който тъгуващият не реши да се обърне против нея, да я одобри и израсне или вечно да върви с нея. Странно е, че това е едно от най-трансформиращите усеща, които са дали независимост на изкуството и съвсем всяко едно творчество.

През годините можем да забележим, че тъгата е посещавала някои от най-великите композитори, художници, сценаристи и режисьори. Понякога не желаеме да повярваме, че някои от най-красивите песни са построени върху основите на това чувство. И откакто приказваме за изкуството, белким това не я трансформира в една друга безкрайност, предлагаща страдалчество, облекчение и израстване?