Иван Гранитски за Валентина Радинска: „Душата е съд със светена вода“
Член-кор. проф. Иван Гранитски
1.
70-те години на XX век бяха белязани от мощни поетически ерупции, които озонираха тогавашната българска поезия, внесоха в нея нови хрумвания, свежа сензитивност и тласнаха напред развиването на стиха и във официално отношение. Откроиха се няколко поетеси - Екатерина Йосифова, Калина Ковачева, Миряна Башева и Ваня Петкова, прекомерно разнообразни по натюрел, само че обединени от общото предпочитание да излязат отвън стандартното, отвън шаблона, отвън трафарета, и плакатно-публицистичната тоналност, присъща на предходните десетилетия. Като естествено продължение на ярките художествени пробиви на упоменатите авторки през идващото десетилетие на арената на българската лирика излезе друга група поетеси, които демонстрираха освен гений, само че и непослушен темперамент. Става дума за Валентина Радинска и Надя Попова, Маргарита Петкова и Милена Лилова, Зоя Василева и София Бранц.
Много плодороден би бил един общ разбор на сътвореното от това надарено потомство, паралелна параленост на претекстовете и концепциите, които съдържа творчеството им, както и смяната и развиването на стилистичните им особености със всяка последваща книга, носеща неповторимия отпечатък на бравурното и преломно време в края на века.
Нека тук, обаче насочим нашето внимание към Валентина Радинска – поетеса на трагичните изповеди, на изключителното духовно концентриране и съзерцаване, поетеса на моралния ригоризъм и непоколебима етична праволинейност. Още първата й книга „ Към мен върви човек” (1977), впечатли рецензията освен със свежестта на поетическата визия, само че и с надълбоко трагичната си сензитивност.
Пред авторката се редят „ червени покриви с гнезда опразнени “, „ дървета, които като клади лумват и гаснат в очите й “, щом се наложи разлъка с обичания. Тя усеща, че свободата не е мощ, а е добрина и по тази причина желае да открие във всяко обичано тяло храм – по този начин се ражда превъзходната метафора, че душата е съд със светена вода.
За ранните произведения на Валентина Радинска е присъща пастелната, ефирната тоналност, внушенията са ненатрапчиви, от време на време плахи и смутени, носталгични изповеди. И още тук се появяват някои от обичаните й думи – метафори, които по-късно съпътстват всяка последваща нейна книга. Например – тишината. Тишината, която открива и в рохкавия дишащ чернозем, и във неочакваната лятна стихия, и в покълващото нежно растение, и в едвам сдържаната ария. Но, също по този начин в първата й книга усещаме, че трагичната сензитивност, острите разкъсващи пристрастености и прекарвания ще владеят идващите й поетически видения. Поетесата усеща, че няма да има към този момент и час без той да е обладан от паника – плашеща, неразбираема, от време на време и страшна.
2.
Следващата й лирическа колекция - „ Нощна книга “ (1983), показва към този момент освен зряло поетическо мислене, преодоляло илюзиите на почтената младост, само че и доста остро сериозно, неоправдателно отношение към демагогията, фалша и лицемерието, започващи да владеят публичното пространство през 80-те години на 20 век. Валентина Радинска страда, че пътеките сред хората от ден на ден буренясват, че отчуждението освен ги превзема, само че и съдбовно ги трансформира, че душите им закърняват и умират:
Февруари е. Нощ е. Може би обезумявам,
или към този момент съм луда, по тази причина се надявам:
че все някой ще блъсне встрани свойта чорба,
свойта чаша със вино домашно ще счупи,
и глава ще покаже от свойта хралупа,
и ще види снегът по какъв начин все натрупа, все натрупа,
и ще види снегът по какъв начин заспива бавно
всяка жива пътека от човек до индивида,
по какъв начин душите са дадени – единствено прахуляк да събират,
по какъв начин – послушни и сити – тези къщи умират!
В програмните за тази книга стихотворения „ Монолог “ и „ Досие “, поетесата с огорчение споделя, че „ всичко свято мъртво в теб лежи / убито от лакеи и поети! “. И по едно и също време с това си признава „ ведно със тълпата възторжено – и аз удрям крайник! “.
Внушенията на „ Нощна книга “ са тежки и ни водят към чувството за безнадеждност, безизходност, апокалиптичност. При съблюдаване на мащабите и жанровата специфичност на изкуството, не можем да не си спомним тук за един от изключителните филми на Вернер Фасбиндер, в който страхът се явява като световна злокобна метафора. Страхът, който разлага и изяжда човешката душа.
След появяването на „ Нощна книга “, някои тогавашни литературни критици, които емблематизираха обществената охранителна функционалност на рецензията, укориха авторката в скептицизъм и обезверение. Но, през днешния ден, препрочитайки посочените стихотворения се убеждаваме, че поетесата е била вярна на своя инстинкт и е пресъздала обективно вълненията, страховете и моралните несъгласия със обществените процеси по това време.
3.
Още по изрично възправи глас на противоречие, възмущение, гняв дори, Валентина Радинска в идната си колекция „ Не “ (1988). Тук лирическата героиня още по-непреклонно следва и развива упътванията на гордата си съвест. Тя обикаля „ съборената къща на нощта “ и посредством думите – „ търсачи на смисъла “ се пробва да задържи последните искрици вяра на отиващия си живот. В „ Послепис “, я виждаме да срича безумната писменост на самотата. Героинята е ранима, опустошена от раздели и изменничества, злословия и интриги, мълви и безкрайни плебейщини. А в друго знаково стихотворение „ Понякога “, побира цялата си тъга в стиха:
… бяха така големи и отчайващи
пространствата на моите мълчания –
изключително когато слънцето се подвига
над многословния народ на август,
а аз не можех или не умеех
даже едничка дума да извадя
от гърлото пресъхнало…
Валентина Радинска неведнъж отъждествява прекарванията на лирическата си героиня с неповторимите предавания на Натурата. Тя жадува да реализира хармонията на полските цветя, вслушва се в нежното чуруликане на птиците, чува сладкото ромолене на мравчици, паячета и други божи твари. И тази линия на пасторално съзерцаване е в трагичен контрастност с мрачните послания на обществената реалност. Но все пак, хвърлена в трескавата жарава на моралната опозиция, тя се усеща по едно и също време и „ главорез и жертва “, и „ гибел и създание “:
И става въгленът, залепнал за сърцето ти,
начало на стихотворение.
Във всяка последваща книга на поетесата – „ Чистилище “ (1992), „ Всичко “ (1992), „ Поне “ (2001), „ Дъждовете “ (2009), виждаме че трагическите ударения стават все по-отчетливи. Още при ранните изявления на Валентина Радинска рецензията уточни, какъв брой мощно и стабилно е въздействието на поетесите Анна Ахматова и Марина Цветаева върху нея. Но тук приказваме не толкоз за подобие на поетиката и организацията на лиричния рисунък, по отношение на идейна непосредственост, общи характерности на сензитивните и страдащите души. Особено блестящо се откроява тази наклонност в последните към този момент лирически сбирки на поетесата „ Употреба на свободата “ (2013) и „ Уроци по безмълвие “ (2016).
Много проникновени са наблюденията на Панко Анчев върху тази определяща наклонност в поезията на Радинска: Поезията на Валентина Радинска обезпокоително установи дисхармонията и упоритото човешко отвращение в обществото да тържествува високата добродетелност и човешкото съгласие. Тази констатация надвишава персоналното незадоволство и се трансформира в удостоверение на оформящите се в края на 70-те години на предишния век публични настроения и трендове в развиването на обществото.
Днес, от дистанцията на времето в поезията на Радинска можем да проследим по какъв начин настроенията стават все по-болезнени и все по-ясно става, че аргументите за персоналното неблагополучие не са единствено в обособения човек и те не могат да бъдат отстранени само с персонална воля за самоусъвършенстване. Защото обществото е инфектирано и се нуждае от лекуване.
Това че доста от аргументите за дисхармонията у индивида и обществото са отвън личността, не понижава нейната виновност и не оправдава отчаянието и безволието й да бъде дейна и съзидателна. На лирическата героиня на Валентина Радинска й е тежко; тя е понесла големи премеждия, сблъсквала се е с голям брой несгоди и апатии, разочаровала се в другари, бивала е мамена и подвеждана, само че в никакъв случай не се е отчайвала и не е губела вярата си, че положителното ще победи. Защото край нея и с нея са били хора умни, мощни, благородни, надарени и те са я окуражавали и подтиквали да се държи и да не отстъпва. Дори и тогава, когато като че ли към този момент нищо няма смисъл, тъй като всички са те изоставили или са напълно погълнати от личните си грижи и болки, идва някой, който ти подава ръка, става опора на твоето аз и потегля дружно с тебе по стръмния път към небето и звездите.
4.
Нека насочим вниманието си към книгата „ Уроци по безмълвие “. В тази колекция ние се потапяме в мълчанието на скръбта, на просветленото себевглеждане, на равносметката на благородството, непрекъснато атакувано от тъмни изкушения. Изборът да си честен е сложен и заплашителен, обрича те на самотност, ограничения, премеждия, загуби на идеали, дела, другарства, очаквания, мечти... Поетесата непрекъснато изпълва бездните на душата си с плаващите пясъци на загатна. Тя чува по какъв начин ятата на фантазиите „ пищят измежду мъгли непрогледни”, тя е разтворила сърцето си и кани прииждащата самотност.
И в това време има чувството за вътрешна независимост и безграничност, за Разтваряне в Хармонията на Натурата.
Нищо друго, с изключение на птица...
Нищо друго, с изключение на зной...
От пламтящото пладне се стича
безмилостна светлина.
И като в кехлибар – мушица,
ще зазида денят мълчалив:
като камък падаща птица
в нажежената зной...
Поразително е наличието на знакови и натоварени с дълбока символика думи като: самотност, сенки, мрачевина, безмълвие, празно, тъмно, болежка, безлюбов, сълзи, ледено, мъгли, зима и впрочем, в тъканта на стихосбирката.
Но от кое място извира този трагизъм в книгата на Валентина Радинска? Не единствено от болката по загубата на най-близките на сърцето й хора, само че и поради убеждението, че е окончателно отминало времето на наслади, усмивки, възторзи, лирични трепети, поетически видения. Тъгата на поетесата блика от предчувствието за настъпващия обществен разпад, за бруталното настъпление на бездуховността, завистта, злобата, бездарието, омразата, зломислието... Но още по-силно се стимулира навсякъде властващата горест, от надълбоко екзистенциални аргументи.
А ходилата ми разкървавени
в снега оставят своите следи,
и глутница от тъмнини след мене,
не стопира да върви...
И ще помръкне внезапно денят,
и ще строши ампулата си мракът.
Но аз ще съм от дълго време светлина,
когато ме настигне тъмнината...
Невъзвратимата загуба на патриархалния благодетелен живот, нрави, полезности, морал, традиции, покъртва сензитивната душа на поетесата. Тя наподобява на ранена птица, която безпомощно пърха с прекършените си криле. Тя е разполовена сред непрекъснатия блян към превъплъщенията на божественото и магичната, притегателната мощ на мрака, на смътното предусещане за приближаването към Отвъдното, където я чака „ мрачен наследник на безкрая, изригнат от бездните дух!”.
Нека посочим няколко произведения, които превземат със своята разтърсваща откровеност. В „ Те “, виждаме същински апотеоз на нравственото непримирение, противоречие, отхвърлянето на всевъзможни взаимни отстъпки, които засягат човешката чест, достолепие и правила. Подобни мощни внушения, които граничат със сатиричното изобличение, със сардоничното и гротесковото ще открием и в „ Не “:
На армията от души сакати,
която си издигна стъпалата
от костите на земните си братя
измежду въздуха, с ненавист инфектиран –
аз споделям: Не!
На стадото без лично лице,
където под пастирското крилце
виреят единствено белите овце,
а черните са просто за кръвопролитие –
аз споделям: Не!
В „ Реквием “, пък ни поразява безжалостният прорез на апокалиптичното ни настояще. В това стихотворение дружно с „ Притъмня “ и „ Площадите “, ще открием крайната степен на отчаянието, портретирано посредством ярка изразност, жестоки метафори – хиперболи и темп, който припомня оплакваческа ария. Не би трябвало да пропущаме и специфичната поредност от къси, скръбни лирически въздишки, ноктюрни на тъгата, с общото заглавие „ Капка “. Поетесата разчита „ сгърчения писмен знак на мрака “ и през тъгата и просветленото страдалчество търси хипотетичните учредения на вярата.
5.
В актуалната българска лирика няма различен създател с такива мощни и завладяващи трагически послания. Валентина Радинска натоварва стиха си с безпределна пристрастеност, грубост и безжалостна самокритичност. Тя като че ли е подвластна на несекващото чувство, че всеки момент може да е финален. Затова метафорите й са нажежени, облиците наподобяват на избухващи фугаси
Нямам нищичко към този момент... Само глухия тътен в гърдите.
Но катеря катеря – като че ли Голгота –
тази гневна стръмнина!
И за всичко – платено е... И горчивата чаша – изпита...
И греба с криле опърлени огромната тишина.
Валентина Радинска е събитие в актуалната българска поезия. Поезията й звучи като мощен апел за човещина, честност, достойнство, които са така нужни на индивида в днешното разтерзано, комплицирано, обезверено общество. Тази лирика освен лекува с трагизма си, освен стряска, пробужда заспалите съзнания, само че и ги зарежда с благотворната сила на добротата, любовта и хармонията.
Последвайте Епицентър.БГ към този момент и в!
1.
70-те години на XX век бяха белязани от мощни поетически ерупции, които озонираха тогавашната българска поезия, внесоха в нея нови хрумвания, свежа сензитивност и тласнаха напред развиването на стиха и във официално отношение. Откроиха се няколко поетеси - Екатерина Йосифова, Калина Ковачева, Миряна Башева и Ваня Петкова, прекомерно разнообразни по натюрел, само че обединени от общото предпочитание да излязат отвън стандартното, отвън шаблона, отвън трафарета, и плакатно-публицистичната тоналност, присъща на предходните десетилетия. Като естествено продължение на ярките художествени пробиви на упоменатите авторки през идващото десетилетие на арената на българската лирика излезе друга група поетеси, които демонстрираха освен гений, само че и непослушен темперамент. Става дума за Валентина Радинска и Надя Попова, Маргарита Петкова и Милена Лилова, Зоя Василева и София Бранц.
Много плодороден би бил един общ разбор на сътвореното от това надарено потомство, паралелна параленост на претекстовете и концепциите, които съдържа творчеството им, както и смяната и развиването на стилистичните им особености със всяка последваща книга, носеща неповторимия отпечатък на бравурното и преломно време в края на века.
Нека тук, обаче насочим нашето внимание към Валентина Радинска – поетеса на трагичните изповеди, на изключителното духовно концентриране и съзерцаване, поетеса на моралния ригоризъм и непоколебима етична праволинейност. Още първата й книга „ Към мен върви човек” (1977), впечатли рецензията освен със свежестта на поетическата визия, само че и с надълбоко трагичната си сензитивност.
Пред авторката се редят „ червени покриви с гнезда опразнени “, „ дървета, които като клади лумват и гаснат в очите й “, щом се наложи разлъка с обичания. Тя усеща, че свободата не е мощ, а е добрина и по тази причина желае да открие във всяко обичано тяло храм – по този начин се ражда превъзходната метафора, че душата е съд със светена вода.
За ранните произведения на Валентина Радинска е присъща пастелната, ефирната тоналност, внушенията са ненатрапчиви, от време на време плахи и смутени, носталгични изповеди. И още тук се появяват някои от обичаните й думи – метафори, които по-късно съпътстват всяка последваща нейна книга. Например – тишината. Тишината, която открива и в рохкавия дишащ чернозем, и във неочакваната лятна стихия, и в покълващото нежно растение, и в едвам сдържаната ария. Но, също по този начин в първата й книга усещаме, че трагичната сензитивност, острите разкъсващи пристрастености и прекарвания ще владеят идващите й поетически видения. Поетесата усеща, че няма да има към този момент и час без той да е обладан от паника – плашеща, неразбираема, от време на време и страшна.
2.
Следващата й лирическа колекция - „ Нощна книга “ (1983), показва към този момент освен зряло поетическо мислене, преодоляло илюзиите на почтената младост, само че и доста остро сериозно, неоправдателно отношение към демагогията, фалша и лицемерието, започващи да владеят публичното пространство през 80-те години на 20 век. Валентина Радинска страда, че пътеките сред хората от ден на ден буренясват, че отчуждението освен ги превзема, само че и съдбовно ги трансформира, че душите им закърняват и умират:
Февруари е. Нощ е. Може би обезумявам,
или към този момент съм луда, по тази причина се надявам:
че все някой ще блъсне встрани свойта чорба,
свойта чаша със вино домашно ще счупи,
и глава ще покаже от свойта хралупа,
и ще види снегът по какъв начин все натрупа, все натрупа,
и ще види снегът по какъв начин заспива бавно
всяка жива пътека от човек до индивида,
по какъв начин душите са дадени – единствено прахуляк да събират,
по какъв начин – послушни и сити – тези къщи умират!
В програмните за тази книга стихотворения „ Монолог “ и „ Досие “, поетесата с огорчение споделя, че „ всичко свято мъртво в теб лежи / убито от лакеи и поети! “. И по едно и също време с това си признава „ ведно със тълпата възторжено – и аз удрям крайник! “.
Внушенията на „ Нощна книга “ са тежки и ни водят към чувството за безнадеждност, безизходност, апокалиптичност. При съблюдаване на мащабите и жанровата специфичност на изкуството, не можем да не си спомним тук за един от изключителните филми на Вернер Фасбиндер, в който страхът се явява като световна злокобна метафора. Страхът, който разлага и изяжда човешката душа.
След появяването на „ Нощна книга “, някои тогавашни литературни критици, които емблематизираха обществената охранителна функционалност на рецензията, укориха авторката в скептицизъм и обезверение. Но, през днешния ден, препрочитайки посочените стихотворения се убеждаваме, че поетесата е била вярна на своя инстинкт и е пресъздала обективно вълненията, страховете и моралните несъгласия със обществените процеси по това време.
3.
Още по изрично възправи глас на противоречие, възмущение, гняв дори, Валентина Радинска в идната си колекция „ Не “ (1988). Тук лирическата героиня още по-непреклонно следва и развива упътванията на гордата си съвест. Тя обикаля „ съборената къща на нощта “ и посредством думите – „ търсачи на смисъла “ се пробва да задържи последните искрици вяра на отиващия си живот. В „ Послепис “, я виждаме да срича безумната писменост на самотата. Героинята е ранима, опустошена от раздели и изменничества, злословия и интриги, мълви и безкрайни плебейщини. А в друго знаково стихотворение „ Понякога “, побира цялата си тъга в стиха:
… бяха така големи и отчайващи
пространствата на моите мълчания –
изключително когато слънцето се подвига
над многословния народ на август,
а аз не можех или не умеех
даже едничка дума да извадя
от гърлото пресъхнало…
Валентина Радинска неведнъж отъждествява прекарванията на лирическата си героиня с неповторимите предавания на Натурата. Тя жадува да реализира хармонията на полските цветя, вслушва се в нежното чуруликане на птиците, чува сладкото ромолене на мравчици, паячета и други божи твари. И тази линия на пасторално съзерцаване е в трагичен контрастност с мрачните послания на обществената реалност. Но все пак, хвърлена в трескавата жарава на моралната опозиция, тя се усеща по едно и също време и „ главорез и жертва “, и „ гибел и създание “:
И става въгленът, залепнал за сърцето ти,
начало на стихотворение.
Във всяка последваща книга на поетесата – „ Чистилище “ (1992), „ Всичко “ (1992), „ Поне “ (2001), „ Дъждовете “ (2009), виждаме че трагическите ударения стават все по-отчетливи. Още при ранните изявления на Валентина Радинска рецензията уточни, какъв брой мощно и стабилно е въздействието на поетесите Анна Ахматова и Марина Цветаева върху нея. Но тук приказваме не толкоз за подобие на поетиката и организацията на лиричния рисунък, по отношение на идейна непосредственост, общи характерности на сензитивните и страдащите души. Особено блестящо се откроява тази наклонност в последните към този момент лирически сбирки на поетесата „ Употреба на свободата “ (2013) и „ Уроци по безмълвие “ (2016).
Много проникновени са наблюденията на Панко Анчев върху тази определяща наклонност в поезията на Радинска: Поезията на Валентина Радинска обезпокоително установи дисхармонията и упоритото човешко отвращение в обществото да тържествува високата добродетелност и човешкото съгласие. Тази констатация надвишава персоналното незадоволство и се трансформира в удостоверение на оформящите се в края на 70-те години на предишния век публични настроения и трендове в развиването на обществото.
Днес, от дистанцията на времето в поезията на Радинска можем да проследим по какъв начин настроенията стават все по-болезнени и все по-ясно става, че аргументите за персоналното неблагополучие не са единствено в обособения човек и те не могат да бъдат отстранени само с персонална воля за самоусъвършенстване. Защото обществото е инфектирано и се нуждае от лекуване.
Това че доста от аргументите за дисхармонията у индивида и обществото са отвън личността, не понижава нейната виновност и не оправдава отчаянието и безволието й да бъде дейна и съзидателна. На лирическата героиня на Валентина Радинска й е тежко; тя е понесла големи премеждия, сблъсквала се е с голям брой несгоди и апатии, разочаровала се в другари, бивала е мамена и подвеждана, само че в никакъв случай не се е отчайвала и не е губела вярата си, че положителното ще победи. Защото край нея и с нея са били хора умни, мощни, благородни, надарени и те са я окуражавали и подтиквали да се държи и да не отстъпва. Дори и тогава, когато като че ли към този момент нищо няма смисъл, тъй като всички са те изоставили или са напълно погълнати от личните си грижи и болки, идва някой, който ти подава ръка, става опора на твоето аз и потегля дружно с тебе по стръмния път към небето и звездите.
4.
Нека насочим вниманието си към книгата „ Уроци по безмълвие “. В тази колекция ние се потапяме в мълчанието на скръбта, на просветленото себевглеждане, на равносметката на благородството, непрекъснато атакувано от тъмни изкушения. Изборът да си честен е сложен и заплашителен, обрича те на самотност, ограничения, премеждия, загуби на идеали, дела, другарства, очаквания, мечти... Поетесата непрекъснато изпълва бездните на душата си с плаващите пясъци на загатна. Тя чува по какъв начин ятата на фантазиите „ пищят измежду мъгли непрогледни”, тя е разтворила сърцето си и кани прииждащата самотност.
И в това време има чувството за вътрешна независимост и безграничност, за Разтваряне в Хармонията на Натурата.
Нищо друго, с изключение на птица...
Нищо друго, с изключение на зной...
От пламтящото пладне се стича
безмилостна светлина.
И като в кехлибар – мушица,
ще зазида денят мълчалив:
като камък падаща птица
в нажежената зной...
Поразително е наличието на знакови и натоварени с дълбока символика думи като: самотност, сенки, мрачевина, безмълвие, празно, тъмно, болежка, безлюбов, сълзи, ледено, мъгли, зима и впрочем, в тъканта на стихосбирката.
Но от кое място извира този трагизъм в книгата на Валентина Радинска? Не единствено от болката по загубата на най-близките на сърцето й хора, само че и поради убеждението, че е окончателно отминало времето на наслади, усмивки, възторзи, лирични трепети, поетически видения. Тъгата на поетесата блика от предчувствието за настъпващия обществен разпад, за бруталното настъпление на бездуховността, завистта, злобата, бездарието, омразата, зломислието... Но още по-силно се стимулира навсякъде властващата горест, от надълбоко екзистенциални аргументи.
А ходилата ми разкървавени
в снега оставят своите следи,
и глутница от тъмнини след мене,
не стопира да върви...
И ще помръкне внезапно денят,
и ще строши ампулата си мракът.
Но аз ще съм от дълго време светлина,
когато ме настигне тъмнината...
Невъзвратимата загуба на патриархалния благодетелен живот, нрави, полезности, морал, традиции, покъртва сензитивната душа на поетесата. Тя наподобява на ранена птица, която безпомощно пърха с прекършените си криле. Тя е разполовена сред непрекъснатия блян към превъплъщенията на божественото и магичната, притегателната мощ на мрака, на смътното предусещане за приближаването към Отвъдното, където я чака „ мрачен наследник на безкрая, изригнат от бездните дух!”.
Нека посочим няколко произведения, които превземат със своята разтърсваща откровеност. В „ Те “, виждаме същински апотеоз на нравственото непримирение, противоречие, отхвърлянето на всевъзможни взаимни отстъпки, които засягат човешката чест, достолепие и правила. Подобни мощни внушения, които граничат със сатиричното изобличение, със сардоничното и гротесковото ще открием и в „ Не “:
На армията от души сакати,
която си издигна стъпалата
от костите на земните си братя
измежду въздуха, с ненавист инфектиран –
аз споделям: Не!
На стадото без лично лице,
където под пастирското крилце
виреят единствено белите овце,
а черните са просто за кръвопролитие –
аз споделям: Не!
В „ Реквием “, пък ни поразява безжалостният прорез на апокалиптичното ни настояще. В това стихотворение дружно с „ Притъмня “ и „ Площадите “, ще открием крайната степен на отчаянието, портретирано посредством ярка изразност, жестоки метафори – хиперболи и темп, който припомня оплакваческа ария. Не би трябвало да пропущаме и специфичната поредност от къси, скръбни лирически въздишки, ноктюрни на тъгата, с общото заглавие „ Капка “. Поетесата разчита „ сгърчения писмен знак на мрака “ и през тъгата и просветленото страдалчество търси хипотетичните учредения на вярата.
5.
В актуалната българска лирика няма различен създател с такива мощни и завладяващи трагически послания. Валентина Радинска натоварва стиха си с безпределна пристрастеност, грубост и безжалостна самокритичност. Тя като че ли е подвластна на несекващото чувство, че всеки момент може да е финален. Затова метафорите й са нажежени, облиците наподобяват на избухващи фугаси
Нямам нищичко към този момент... Само глухия тътен в гърдите.
Но катеря катеря – като че ли Голгота –
тази гневна стръмнина!
И за всичко – платено е... И горчивата чаша – изпита...
И греба с криле опърлени огромната тишина.
Валентина Радинска е събитие в актуалната българска поезия. Поезията й звучи като мощен апел за човещина, честност, достойнство, които са така нужни на индивида в днешното разтерзано, комплицирано, обезверено общество. Тази лирика освен лекува с трагизма си, освен стряска, пробужда заспалите съзнания, само че и ги зарежда с благотворната сила на добротата, любовта и хармонията.
Последвайте Епицентър.БГ към този момент и в!
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ