Проф. Стивън Уолт: От какво НАТО се нуждаем?
Четири вероятни разновидността за бъдещето на трансатлантическия съюз.
В свят на непрекъснати промени дълготрайността на трансатлантическото партньорство е изключително нужна. НАТО към този момент е по-възрастен от мен, а и аз към този момент не съм юноша. Северноатлантическият контракт съществува по-дълго, в сравнение с кралица Елизабет II е управлявала Англия.
Първоначалното му значение е: " Да не допуснем Съветския съюз в Европа, американците в нея и германците в нея. " Днес тези цели са по-малко настоящи, в сравнение с бяха преди (въпреки войната на Русия в Украйна), само че към момента провокират рефлексивна носталгия от двете страни на Атлантическия океан. Ако сте упорит политик, който желае да се изяви във Вашингтон, Берлин, Париж, Лондон и така нататък, да се научите да възхвалявате непреходните добродетели на НАТО към момента е най-разумният ход в кариерата ви.
Тази продължителност е изключително забележителна, когато се има поради какъв брой доста неща са се трансформирали от основаването на НАТО и оформянето на концепцията за " трансатлантическа общественост ". Всъщност Варшавският контракт към този момент не съществува, а Съветският съюз се е разпаднал. Съединени американски щати прекараха повече от 20 години в скъпоструващи и несполучливи войни в Близкия изток и към него. Китай се трансформира от просяшка страна с нищожно световно въздействие във втората най-могъща страна в света, а нейните водачи се стремят към още по-голяма роля в бъдеще. Европа също претърпя дълбоки промени: тежки демографски промени, повтарящи се стопански рецесии, цивилен войни на Балканите, а през 2022 година - унищожителен боен спор в Украйна, който евентуално ще продължи още дълго време.
Разбира се, " трансатлантическото партньорство " не е изцяло статично. През цялата си история НАТО е добавяла нови членове, като се стартира с Гърция и Турция през 1952 година, последвана от Испания през 1982 година, по-късно с поток от някогашни руски съдружници от 1999 година насам и напълно неотдавна с Швеция и Финландия. Разпределението на тежестта в границите на алианса също се трансформира, като огромна част от Европа фрапантно понижи своя принос към защитата след края на Студената война. НАТО също претърпя промени в доктрините си, някои от които по-значителни от други.
Ето за какво си коства да се запитаме в този момент каква форма би трябвало да одобри трансатлантическото партньорство в бъдеще. Как би трябвало да формулира задачата си и да разпредели отговорностите в границите на алианса? Както и при Съвместния фонд за защита, предишният триумф не е гаранция за бъдеща успеваемост, тъй че интелигентните " портфолио мениджъри ", стремящи се към най-висока успеваемост, ще би трябвало да поправят активите на НАТО според от смяната на изискванията. Възниква въпросът: Като се има поради историята, актуалните и евентуалните бъдещи развития, каква бъдеща визия би трябвало да оформи трансатлантическото партньорство, в случай че въобще продължи да съществува?
Мога да предложа най-малко четири разнообразни модела за НАТО в бъдеще.
Модел 1: " Не променяйте нищо ".
Един явен метод - и поради бюрократичната негъвкавост и политическата нерешителност на НАТО, може би най-вероятен - е да се запазят актуалните механизми на алианса повече или по-малко непроменени и да се допират допустимо минимум (както подсказва изразът " Северноатлантически " в първичното име на НАТО). Съединени американски щати ще останат " първата линия на защита " на Европа и неоспорим водач на алианса, какъвто станаха по време на рецесията в Украйна. Тежестта на военните разноски ще остане неравностойна: военната мощност на Съединени американски щати ще господства над военните благоприятни условия на останалите членове на алианса, а американският нуклеарен чадър ще продължи да покрива съдружниците от НАТО. Отдалечените задачи в чужбина ще правят отстъпка място на засилен фокус върху европейските проблеми. И този приоритет ще бъде повече от оневинен в светлината на горчивите резултати от предходните завършения на НАТО в Афганистан, Либия и на Балканите.
Може да се каже, че този модел има редица явни преимущества. Той е добре прочут и държи основния " американски миротворец " в Европа на познатото му място. Европейските страни не би трябвало да се тормозят от спорове между тях, до момента в който чичо Сам е към момента тук и може да надува " съдийската свирка ". Европейските държавни управления, които не желаят да понижат великодушните си системи за " общо богатство ", с цел да покрият възходящите разноски за превъоръжаване, на драго сърце ще оставят Чичо Сам да поеме непропорционално огромен дял от военната тежест на алианса. Намиращите се наоколо до съветските граници страни ще желаят от Съединени американски щати мощни гаранции за сигурност. Наличието на явен водач на алианс с ясно изразени преобладаващи качества ще улесни по-бързото и поредно взимане на решения в границите на коалиция, която другояче би могла да бъде много тромава. Затова са разбираеми аргументите, заради които " упоритите " атлантици бият паника, когато някой предложи да се отклони по някакъв метод от този модел.
Моделът " не променяй нищо " обаче има и съществени дефекти. Най-очевидната е високата му цена: поддържането на Съединени американски щати като " главен бранител " на Европа пречи на Вашингтон да отделя задоволително време, внимание и запаси за Азия, където заканите за салдото на силите са доста по-големи, а военно-политическата обстановка – по-сложна. Твърдият ангажимент на Съединени американски щати към Европа може и да е понижил някои евентуални спорове на континента, само че не е предотвратил войните на Балканите през 90-те години, а напъните на Съединени американски щати да вкарат Украйна в орбитата на западната сигурност всъщност предизвикаха сегашния боен спор в Украйна. Това, несъмнено, напълно не е това, което някой на Запад е възнамерявал, само че действителните резултати се оказаха тъкмо такива. Някои от неотдавнашните триумфи на Украйна на бойното поле са окуражаващи, само че за всички заинтригувани страни щеше да е доста по-добре, в случай че въобще не беше имало украински боен спор.
Освен това моделът " да не променяме нищо " предизвиква Европа да остане подвластна от трета мощ в своята защита и способства за общо блаженство и липса на натурализъм при провеждането на европейската външна политика. Ако сте сигурни, че най-могъщата мощ в света ще се застъпи за вас, когато изпаднете в неволя, е по-лесно да пренебрегнете рисковете от несъразмерната взаимозависимост от задгранични енергийни доставки и прекомерната приемливост към пълзящия авторитаризъм наоколо до дома. Макар че надали някой желае да го признае, този модел може да въвлече Съединени американски щати в периферни спорове, които не всеки път са жизненоважни за сигурността или просперитета на самите Съединени щати. Най-малкото наподобява, че " да не променяме нищо " към този момент не е метод, който би трябвало да поддържаме недвусмислено.
Модел 2: Световна народна власт
Вторият модел на трансатлантическо съдействие в региона на сигурността акцентира общия либерален темперамент на (повечето) членове на НАТО и възходящата бездна сред демокрациите и автокрациите (особено Русия и Китай). Тази визия е в основата на напъните на администрацията на Байдън да подчертае споделените демократични полезности и намерено декларираното предпочитание да потвърди, че демокрацията към момента може да надделее над автокрацията на международната сцена. Фондацията " Алианс на демокрациите " на някогашния общоприет секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен отразява точно тази идея.
За разлика от модела " да не променяме нищо ", който се концентрира най-вече върху европейската сигурност, вторият модел на трансатлантическото партньорство включва по-широк световен дневен ред. Той показва актуалната международна политика като идеологически спор сред демокрацията и автокрацията и счита, че тази битка би трябвало да се води в световен мащаб. Ако Съединените щати се насочат към Азия, европейските им сътрудници би трябвало да създадат същото, като се стремят да пазят и предизвикват демократичните системи в района. В сходство с тази визия новата немска тактика за Индо-тихоокеанския район приканва за по-тесни връзки с демокрациите в него, а немският министър на защитата неотдавна разгласи засилено военноморско наличие там през 2024 година
Предимството на този модел е простотата. Демокрацията е добра, а автокрацията - неприятна. Но неговите дефекти надалеч надвишават преимуществата му. Първо, сходна конструкция неизбежно ще усложни връзките с автокрации, които Съединени американски щати и/или Европа избират да поддържат (като Саудитска Арабия или други монархии от Персийския залив, или евентуални азиатски сътрудници като Виетнам). По този метод Трансатлантическото партньорство може да бъде упрекнато в необмислено двуличие. На второ място, разделянето на света на другарски демокрации и враждебни диктатури сигурно ще ускори връзките сред последните и ще отклони първите от играта " разделяй и владей ". От тази позиция би трябвало да се радваме, че някогашният американски президент Ричард Никсън и неговият консултант Хенри Кисинджър не възприеха тази скица през 1971 година, когато доближаването им с маоистки Китай сътвори ново главоболие за Кремъл.
И най-после, като слагаме демократичните полезности на напред във времето, рискуваме да превърнем трансатлантическото партньорство в някакъв тип кръстоносен медал, който се стреми да насажда народна власт на всички места, където е допустимо. Колкото и мечтана да наподобява тази цел в нереален проект, последните 30 години потвърдиха безапелационно, че нито един член на алианса не знае по какъв начин да я реализира на процедура. Износът на народна власт е извънредно сложен и нормално се проваля, изключително когато трета страна се пробва да я наложи със мощ. Като се има поради плачевното положение на демокрацията даже в някои от актуалните членки на НАТО, да се счита, че това е главният смисъл на съществуването на алианса, наподобява изцяло магарешко.
Модел 3: световно опълчване на Китай
Модел 3 е непосредствен братовчед на Модел 2, само че вместо да провежда трансатлантическите връзки към демокрацията и други демократични полезности, той се стреми да ангажира Европа в по-широките старания на Съединени американски щати за въздържане на възходящия Китай. По създание този модел се стреми да съчетае многостранните европейски партньорства на Америка с двустранните съглашения, които към този момент съществуват в Азия, и да употребява капацитета на Европа, с цел да се изправи против единствения сериозен съперник, с който Съединените щати евентуално ще се сблъскат през идващите години.
На пръв взор това е прелъстителен модел, а съглашението AUKUS сред Съединени американски щати, Англия и Австралия може да се уточни като едно от първите му проявления. Както наскоро означи Майкъл Мазар от Rand Corp., има от ден на ден доказателства, че Европа към този момент не гледа на Китай единствено като на рентабилен пазар и скъп капиталов сътрудник, а стартира да " балансира " по отношение на него. От чисто американска позиция би било доста желателно икономическият и военният капацитет на Европа да бъде ориентиран против главния съперник на Съединени американски щати.
Но този модел има два явни казуса. Първо, страните не изхождат единствено от салдото на силите, само че и от салдото на заканите, а географията играе решаваща роля в тези оценки. Китай може да става все по-могъщ и упорит, само че армията му няма да тръгне през Азия и да удари Европа, а флотът му няма да плава по света и да блокира европейските пристанища. Русия е доста по-слаба от Китай, само че доста по-близка и неотдавнашното й държание е тревожно. Ето за какво от Европа следва да се чака по-скоро " меко балансиране ", в сравнение с съществени старания за противопоставяне на военния капацитет на Китай.
Европейските членове на НАТО не разполагат с военни качества, които биха могли да повлияят по някакъв забележителен метод на салдото на силите в Индо-Тихоокеанския район, и е малко евентуално скоро да придобият такива качества. Конфликтът в Украйна може да накара европейските страни да се заемат съществено с възобновяване на въоръжените си сили (най-накрая), само че множеството от напъните им ще бъдат ориентирани към придобиване на наземни, въздушни и разследващи средства, предопределени за отбрана против Русия и за въздържане. Това има смисъл от европейска позиция, само че множеството от тези сили са без значение за всеки спор с присъединяване на Китай. Изпращането на няколко немски фрегати в Индо-Тихоокеанския район може да е добър метод да се показва ползата на Германия към изменящата се среда за сигурност там, само че няма да промени районния баланс на силите, нито пък ще окаже огромно въздействие върху упоритостите на Китай.
Разбира се, Европа може да помогне за балансиране на Китай и по други способи - като оказва помощ за образованието на задгранични военни сили, като продава оръжие, като взе участие в районни конгреси за сигурност и така нататък - и Съединените щати следва да приветстват тези старания. Но никой не трябва да чака, че тя ще има съществено наличие на Индо-тихоокеанския спектакъл на военните дейности. Опитите за използване на този модел ще доведат само до отчаяние и увеличение на трансатлантическото напрежение.
Модел 4: Новото разделяне на труда
Вероятно към този момент сте се досетили за това. Следващият модел, който ще предложа, съгласно мен е най-правилният. Както съм твърдял и преди (включително и неотдавна в това списание), оптималният предстоящ модел на трансатлантическото партньорство е ново разделяне на труда, при което Европа поема главната отговорност за личната си сигурност, а Съединени американски щати отделят доста повече внимание на Индо-тихоокеанския район. Съединените щати ще останат фиктивен член на НАТО, само че вместо да бъдат " първият бранител " на Европа, те ще се трансфорат в неин съдружник, който ще бъде употребен в краен случай. Отсега нататък Съединени американски щати ще възнамеряват да се върнат на европейския бряг, единствено в случай че салдото на силите в района се утежни пагубно. Но не и при други условия.
Този модел не може да бъде прибавен за една нощ и би трябвало да се разисква в дух на съдействие, като Съединени американски щати оказват помощ на европейските си сътрудници да развият и изградят нужните им военни качества. Тъй като обаче доста от европейските страни ще създадат всичко допустимо да убедят Чичо Сам да остане на континента, Вашингтон ще би трябвало да даде ясно да се разбере, че това е единственият модел, който ще следва в бъдеще. Докато европейските членове на НАТО в действителност не повярват, че ще бъдат значително оставени сами на себе си, решимостта им да подхващат нужните стъпки ще остане непълна и може да се чака, че те ще се откажат от обещанията си.
За разлика от Доналд Тръмп, чийто блъф и пищност по време на мандата му излишно раздразниха съдружниците, неговият правоприемник Джо Байдън е в добра позиция да стартира този развой. Той има заслужена известност на уверен атлантик, тъй че апелът му за ново разделяне на труда в Атлантическия океан няма да бъде общопризнат като демонстрация на неспокойствие или неодобрение. Той и екипът му имат неповторимата опция да убедят европейските ни сътрудници, че сходна стъпка е в дълготраен интерес на всяка от страните. Предупреждавам, че в действителност не чакам Байдън и компанията му да подхващат тази стъпка - по аргументи, които съм обяснявал неведнъж на други места. Но те би трябвало да съумеят. /БГНЕС
------------
Проф. Стивън Уолт, учител по интернационалните връзки в Харвардския университет. Неговият разбор е оповестен във " Форин полиси ".
В свят на непрекъснати промени дълготрайността на трансатлантическото партньорство е изключително нужна. НАТО към този момент е по-възрастен от мен, а и аз към този момент не съм юноша. Северноатлантическият контракт съществува по-дълго, в сравнение с кралица Елизабет II е управлявала Англия.
Първоначалното му значение е: " Да не допуснем Съветския съюз в Европа, американците в нея и германците в нея. " Днес тези цели са по-малко настоящи, в сравнение с бяха преди (въпреки войната на Русия в Украйна), само че към момента провокират рефлексивна носталгия от двете страни на Атлантическия океан. Ако сте упорит политик, който желае да се изяви във Вашингтон, Берлин, Париж, Лондон и така нататък, да се научите да възхвалявате непреходните добродетели на НАТО към момента е най-разумният ход в кариерата ви.
Тази продължителност е изключително забележителна, когато се има поради какъв брой доста неща са се трансформирали от основаването на НАТО и оформянето на концепцията за " трансатлантическа общественост ". Всъщност Варшавският контракт към този момент не съществува, а Съветският съюз се е разпаднал. Съединени американски щати прекараха повече от 20 години в скъпоструващи и несполучливи войни в Близкия изток и към него. Китай се трансформира от просяшка страна с нищожно световно въздействие във втората най-могъща страна в света, а нейните водачи се стремят към още по-голяма роля в бъдеще. Европа също претърпя дълбоки промени: тежки демографски промени, повтарящи се стопански рецесии, цивилен войни на Балканите, а през 2022 година - унищожителен боен спор в Украйна, който евентуално ще продължи още дълго време.
Разбира се, " трансатлантическото партньорство " не е изцяло статично. През цялата си история НАТО е добавяла нови членове, като се стартира с Гърция и Турция през 1952 година, последвана от Испания през 1982 година, по-късно с поток от някогашни руски съдружници от 1999 година насам и напълно неотдавна с Швеция и Финландия. Разпределението на тежестта в границите на алианса също се трансформира, като огромна част от Европа фрапантно понижи своя принос към защитата след края на Студената война. НАТО също претърпя промени в доктрините си, някои от които по-значителни от други.
Ето за какво си коства да се запитаме в този момент каква форма би трябвало да одобри трансатлантическото партньорство в бъдеще. Как би трябвало да формулира задачата си и да разпредели отговорностите в границите на алианса? Както и при Съвместния фонд за защита, предишният триумф не е гаранция за бъдеща успеваемост, тъй че интелигентните " портфолио мениджъри ", стремящи се към най-висока успеваемост, ще би трябвало да поправят активите на НАТО според от смяната на изискванията. Възниква въпросът: Като се има поради историята, актуалните и евентуалните бъдещи развития, каква бъдеща визия би трябвало да оформи трансатлантическото партньорство, в случай че въобще продължи да съществува?
Мога да предложа най-малко четири разнообразни модела за НАТО в бъдеще.
Модел 1: " Не променяйте нищо ".
Един явен метод - и поради бюрократичната негъвкавост и политическата нерешителност на НАТО, може би най-вероятен - е да се запазят актуалните механизми на алианса повече или по-малко непроменени и да се допират допустимо минимум (както подсказва изразът " Северноатлантически " в първичното име на НАТО). Съединени американски щати ще останат " първата линия на защита " на Европа и неоспорим водач на алианса, какъвто станаха по време на рецесията в Украйна. Тежестта на военните разноски ще остане неравностойна: военната мощност на Съединени американски щати ще господства над военните благоприятни условия на останалите членове на алианса, а американският нуклеарен чадър ще продължи да покрива съдружниците от НАТО. Отдалечените задачи в чужбина ще правят отстъпка място на засилен фокус върху европейските проблеми. И този приоритет ще бъде повече от оневинен в светлината на горчивите резултати от предходните завършения на НАТО в Афганистан, Либия и на Балканите.
Може да се каже, че този модел има редица явни преимущества. Той е добре прочут и държи основния " американски миротворец " в Европа на познатото му място. Европейските страни не би трябвало да се тормозят от спорове между тях, до момента в който чичо Сам е към момента тук и може да надува " съдийската свирка ". Европейските държавни управления, които не желаят да понижат великодушните си системи за " общо богатство ", с цел да покрият възходящите разноски за превъоръжаване, на драго сърце ще оставят Чичо Сам да поеме непропорционално огромен дял от военната тежест на алианса. Намиращите се наоколо до съветските граници страни ще желаят от Съединени американски щати мощни гаранции за сигурност. Наличието на явен водач на алианс с ясно изразени преобладаващи качества ще улесни по-бързото и поредно взимане на решения в границите на коалиция, която другояче би могла да бъде много тромава. Затова са разбираеми аргументите, заради които " упоритите " атлантици бият паника, когато някой предложи да се отклони по някакъв метод от този модел.
Моделът " не променяй нищо " обаче има и съществени дефекти. Най-очевидната е високата му цена: поддържането на Съединени американски щати като " главен бранител " на Европа пречи на Вашингтон да отделя задоволително време, внимание и запаси за Азия, където заканите за салдото на силите са доста по-големи, а военно-политическата обстановка – по-сложна. Твърдият ангажимент на Съединени американски щати към Европа може и да е понижил някои евентуални спорове на континента, само че не е предотвратил войните на Балканите през 90-те години, а напъните на Съединени американски щати да вкарат Украйна в орбитата на западната сигурност всъщност предизвикаха сегашния боен спор в Украйна. Това, несъмнено, напълно не е това, което някой на Запад е възнамерявал, само че действителните резултати се оказаха тъкмо такива. Някои от неотдавнашните триумфи на Украйна на бойното поле са окуражаващи, само че за всички заинтригувани страни щеше да е доста по-добре, в случай че въобще не беше имало украински боен спор.
Освен това моделът " да не променяме нищо " предизвиква Европа да остане подвластна от трета мощ в своята защита и способства за общо блаженство и липса на натурализъм при провеждането на европейската външна политика. Ако сте сигурни, че най-могъщата мощ в света ще се застъпи за вас, когато изпаднете в неволя, е по-лесно да пренебрегнете рисковете от несъразмерната взаимозависимост от задгранични енергийни доставки и прекомерната приемливост към пълзящия авторитаризъм наоколо до дома. Макар че надали някой желае да го признае, този модел може да въвлече Съединени американски щати в периферни спорове, които не всеки път са жизненоважни за сигурността или просперитета на самите Съединени щати. Най-малкото наподобява, че " да не променяме нищо " към този момент не е метод, който би трябвало да поддържаме недвусмислено.
Модел 2: Световна народна власт
Вторият модел на трансатлантическо съдействие в региона на сигурността акцентира общия либерален темперамент на (повечето) членове на НАТО и възходящата бездна сред демокрациите и автокрациите (особено Русия и Китай). Тази визия е в основата на напъните на администрацията на Байдън да подчертае споделените демократични полезности и намерено декларираното предпочитание да потвърди, че демокрацията към момента може да надделее над автокрацията на международната сцена. Фондацията " Алианс на демокрациите " на някогашния общоприет секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен отразява точно тази идея.
За разлика от модела " да не променяме нищо ", който се концентрира най-вече върху европейската сигурност, вторият модел на трансатлантическото партньорство включва по-широк световен дневен ред. Той показва актуалната международна политика като идеологически спор сред демокрацията и автокрацията и счита, че тази битка би трябвало да се води в световен мащаб. Ако Съединените щати се насочат към Азия, европейските им сътрудници би трябвало да създадат същото, като се стремят да пазят и предизвикват демократичните системи в района. В сходство с тази визия новата немска тактика за Индо-тихоокеанския район приканва за по-тесни връзки с демокрациите в него, а немският министър на защитата неотдавна разгласи засилено военноморско наличие там през 2024 година
Предимството на този модел е простотата. Демокрацията е добра, а автокрацията - неприятна. Но неговите дефекти надалеч надвишават преимуществата му. Първо, сходна конструкция неизбежно ще усложни връзките с автокрации, които Съединени американски щати и/или Европа избират да поддържат (като Саудитска Арабия или други монархии от Персийския залив, или евентуални азиатски сътрудници като Виетнам). По този метод Трансатлантическото партньорство може да бъде упрекнато в необмислено двуличие. На второ място, разделянето на света на другарски демокрации и враждебни диктатури сигурно ще ускори връзките сред последните и ще отклони първите от играта " разделяй и владей ". От тази позиция би трябвало да се радваме, че някогашният американски президент Ричард Никсън и неговият консултант Хенри Кисинджър не възприеха тази скица през 1971 година, когато доближаването им с маоистки Китай сътвори ново главоболие за Кремъл.
И най-после, като слагаме демократичните полезности на напред във времето, рискуваме да превърнем трансатлантическото партньорство в някакъв тип кръстоносен медал, който се стреми да насажда народна власт на всички места, където е допустимо. Колкото и мечтана да наподобява тази цел в нереален проект, последните 30 години потвърдиха безапелационно, че нито един член на алианса не знае по какъв начин да я реализира на процедура. Износът на народна власт е извънредно сложен и нормално се проваля, изключително когато трета страна се пробва да я наложи със мощ. Като се има поради плачевното положение на демокрацията даже в някои от актуалните членки на НАТО, да се счита, че това е главният смисъл на съществуването на алианса, наподобява изцяло магарешко.
Модел 3: световно опълчване на Китай
Модел 3 е непосредствен братовчед на Модел 2, само че вместо да провежда трансатлантическите връзки към демокрацията и други демократични полезности, той се стреми да ангажира Европа в по-широките старания на Съединени американски щати за въздържане на възходящия Китай. По създание този модел се стреми да съчетае многостранните европейски партньорства на Америка с двустранните съглашения, които към този момент съществуват в Азия, и да употребява капацитета на Европа, с цел да се изправи против единствения сериозен съперник, с който Съединените щати евентуално ще се сблъскат през идващите години.
На пръв взор това е прелъстителен модел, а съглашението AUKUS сред Съединени американски щати, Англия и Австралия може да се уточни като едно от първите му проявления. Както наскоро означи Майкъл Мазар от Rand Corp., има от ден на ден доказателства, че Европа към този момент не гледа на Китай единствено като на рентабилен пазар и скъп капиталов сътрудник, а стартира да " балансира " по отношение на него. От чисто американска позиция би било доста желателно икономическият и военният капацитет на Европа да бъде ориентиран против главния съперник на Съединени американски щати.
Но този модел има два явни казуса. Първо, страните не изхождат единствено от салдото на силите, само че и от салдото на заканите, а географията играе решаваща роля в тези оценки. Китай може да става все по-могъщ и упорит, само че армията му няма да тръгне през Азия и да удари Европа, а флотът му няма да плава по света и да блокира европейските пристанища. Русия е доста по-слаба от Китай, само че доста по-близка и неотдавнашното й държание е тревожно. Ето за какво от Европа следва да се чака по-скоро " меко балансиране ", в сравнение с съществени старания за противопоставяне на военния капацитет на Китай.
Европейските членове на НАТО не разполагат с военни качества, които биха могли да повлияят по някакъв забележителен метод на салдото на силите в Индо-Тихоокеанския район, и е малко евентуално скоро да придобият такива качества. Конфликтът в Украйна може да накара европейските страни да се заемат съществено с възобновяване на въоръжените си сили (най-накрая), само че множеството от напъните им ще бъдат ориентирани към придобиване на наземни, въздушни и разследващи средства, предопределени за отбрана против Русия и за въздържане. Това има смисъл от европейска позиция, само че множеството от тези сили са без значение за всеки спор с присъединяване на Китай. Изпращането на няколко немски фрегати в Индо-Тихоокеанския район може да е добър метод да се показва ползата на Германия към изменящата се среда за сигурност там, само че няма да промени районния баланс на силите, нито пък ще окаже огромно въздействие върху упоритостите на Китай.
Разбира се, Европа може да помогне за балансиране на Китай и по други способи - като оказва помощ за образованието на задгранични военни сили, като продава оръжие, като взе участие в районни конгреси за сигурност и така нататък - и Съединените щати следва да приветстват тези старания. Но никой не трябва да чака, че тя ще има съществено наличие на Индо-тихоокеанския спектакъл на военните дейности. Опитите за използване на този модел ще доведат само до отчаяние и увеличение на трансатлантическото напрежение.
Модел 4: Новото разделяне на труда
Вероятно към този момент сте се досетили за това. Следващият модел, който ще предложа, съгласно мен е най-правилният. Както съм твърдял и преди (включително и неотдавна в това списание), оптималният предстоящ модел на трансатлантическото партньорство е ново разделяне на труда, при което Европа поема главната отговорност за личната си сигурност, а Съединени американски щати отделят доста повече внимание на Индо-тихоокеанския район. Съединените щати ще останат фиктивен член на НАТО, само че вместо да бъдат " първият бранител " на Европа, те ще се трансфорат в неин съдружник, който ще бъде употребен в краен случай. Отсега нататък Съединени американски щати ще възнамеряват да се върнат на европейския бряг, единствено в случай че салдото на силите в района се утежни пагубно. Но не и при други условия.
Този модел не може да бъде прибавен за една нощ и би трябвало да се разисква в дух на съдействие, като Съединени американски щати оказват помощ на европейските си сътрудници да развият и изградят нужните им военни качества. Тъй като обаче доста от европейските страни ще създадат всичко допустимо да убедят Чичо Сам да остане на континента, Вашингтон ще би трябвало да даде ясно да се разбере, че това е единственият модел, който ще следва в бъдеще. Докато европейските членове на НАТО в действителност не повярват, че ще бъдат значително оставени сами на себе си, решимостта им да подхващат нужните стъпки ще остане непълна и може да се чака, че те ще се откажат от обещанията си.
За разлика от Доналд Тръмп, чийто блъф и пищност по време на мандата му излишно раздразниха съдружниците, неговият правоприемник Джо Байдън е в добра позиция да стартира този развой. Той има заслужена известност на уверен атлантик, тъй че апелът му за ново разделяне на труда в Атлантическия океан няма да бъде общопризнат като демонстрация на неспокойствие или неодобрение. Той и екипът му имат неповторимата опция да убедят европейските ни сътрудници, че сходна стъпка е в дълготраен интерес на всяка от страните. Предупреждавам, че в действителност не чакам Байдън и компанията му да подхващат тази стъпка - по аргументи, които съм обяснявал неведнъж на други места. Но те би трябвало да съумеят. /БГНЕС
------------
Проф. Стивън Уолт, учител по интернационалните връзки в Харвардския университет. Неговият разбор е оповестен във " Форин полиси ".
Източник: bgnes.bg
КОМЕНТАРИ