Да ви пука за твърде много неща е лошо за доброто ви психическо състояние
.
Чарлз Буковски е бил пияч, коцкар, неизцерим комарджия, кавгаджия, тесногръд гъз, цялостен лентяй и в най-лошите си дни – стихотворец.
Той най-вероятно е последният човек на земята, който бихте потърсили за житейски съвет или пък очаквате да откриете в книга за самопомощ.
Буковски желае да бъде публицист. Обаче десетки години наред нито едно списание, вестник, литературна организация или издателство не демонстрират интерес към ръкописите му. Работите му, споделят те, били ужасни. Груби. Отвратителни. Извратени.
И до момента в който писмата с отводи се натрупат, тежестта на неуспехите му го кара да се потопи все по-надолу в алкохолната меланхолия, която го съпътства през по-голямата част от живота му.
Денем Буковски работи като сортировач на писма в една пощенска станция. Получава мизерна заплата и харчи по-голямата част от нея за пиячка. Останалото пропилява на конни надбягвания.
През нощта пие самичък и от време на време натраква по някое и друго стихотворение на очуканата си пишеща машина. Често заран се разсънва на пода, без да има спомен по какъв начин се е озовал там.
Така минават трийсет години, като по-голямата част от тях потъват в безсмислена мъгла от алкохол, опиати, хазарт и проститутки.
Докато един ден, когато Буковски към този момент е на петдесет години и е прекарал цялостен живот в провали и самообвинения, редакторът на малко, без значение издателство ненадейно демонстрира интерес към него.
Въпросният редактор не може да предложи на Буковски кой знае какви пари, нито пък особени очаквания за продажби. Затова пък изпитва някакви странни благосклонности към пропадналия алкохолик и взема решение да рискува с него.
Това е първият действителен късмет, който Буковски получава и както самичък си дава сметка, евентуално единственият, който в миналото ще получи. Той написа на редактора:
Имам две благоприятни условия – да остана в пощата и да откача… или да се върша на публицист и да недояждам. Реших да недояждам.
След подписването на контракта за три седмици Буковски написва първия си разказ. Нарича се просто „ Поща “.
В посвещението написва:
Не се посвещава на никого.
Буковски съумява като публицист и стихотворец. Той разгласява шест романа и стотици стихотворения, както и продава над два милиона книги. Популярността му надминава упованията на всички, а най-много – неговите.
Истории като тази на Буковски са всекидневие в нашата просвета. Животът му е олицетворение на американската фантазия – индивидът се бори за задачите си, в никакъв случай не се предава и най-после реализира и най-невероятните си фантазии. Това просто плаче за перото на някой сценарист.
Слушаме истории като тази на Буковски и си споделяме: „ Виждаш ли? Той не се предава. Не стопира да се пробва. Вярва в силите си. Продължава напред, обратно на всички упования, и най-сетне съумява да стане някой! “.
В подобен случай епитафията на надгробната плоча на Буковски звучи повече от необичайно:
„ Не се опитвайте! “
Разбирате ли, макар продажбите и славата, Буковски е несретник. Осъзнава го. Успехът му идва не от някаква си решителност да бъде победител, а от обстоятелството, че той знае, че е несретник, приема го и след това искрено написа за това.
Никога не се пробва да бъде различен, с изключение на подобен, какъвто е.
Гениалността в книгите на Буковски не е, че преодолява невероятни спънки или се изявява като блестящ книжовен воин. Точно противоположното.
Той има простата дарба да е изцяло и непоколебимо почтен със себе си – изключително с най-лошото в себе си – и да споделя неудачите си без съмнение или подозрение.
Ето това е същинската причина за триумфа на Буковски – неговото умеене умерено да приема, че е несретник. Пет пари не дава за триумфа.
Дори и откакто става прочут, неведнъж се явява на поетически четения пийнал и се обръща с обидни думи към някои хора от публиката. Продължава да се излага на публични места и се пробва да си легне с всяка жена, която му падне.
Славата и триумфът му не го вършат по-добър човек. И нямаше да бъде прочут и сполучлив, в случай че бе станал добър човек.
Често пъти самоусъвършенстването и триумфът вървят ръка за ръка. Но това не значи безусловно, че са едно и също нещо.
Нашата модерна просвета натъртва най-много на нереалистично позитивни упования – бъди по-щастлив, по-здрав, по-добър и от най-хубавите. Бъди по-умен, по-бърз, по-богат, по-секси, по-продуктивен, по-известен.
Нека ти завиждат още повече, дано ти се възхищават! Бъди идеален и необикновен, изсирай дванайсеткаратови златни бучки всяка заран преди закуска, до момента в който целуваш нагласената си жена и двете си и половина деца за сбогом! /Според статистиката в Съединени американски щати едно средностатистическо американско семейство има 2,5 деца./
След това се качи на хеликоптера си и отиди нa прелестната си и вдъхновяваща работа, където прекарваш целия ден в необикновено значими занимания, които в миналото ще спасят планетата.
Но в случай че се спрете и в действителност се замислите, ще ви стане ясно, че всички рационални препоръки за живота – целият този блудкав позитивизъм и радостни врели-некипели за самопомощ, натъртват най-много на това, което ви липсва.
Насочват вниманието ви върху това по какъв начин вие самите възприемате персоналните си дефекти и неудачи, а след това ви го натриват в носа.
Научавате най-хубавите способи да изкарате пари, тъй като вие самите имате чувството, че парите, с които разполагате, не са задоволително.
Заставате пред огледалото и непрестанно си повтаряте, че сте красиви, тъй като имате чувството, че не сте красиви такива, каквито сте.
Прилагате глупави мисловни материализации, че сте преуспели, тъй като имате чувството, че триумфът ви до момента не е задоволителен.
По подигравка на ориста тази фиксация върху позитивното – върху това кое е по-добро, кое е най-хубаво – служи единствено да ни припомня непрестанно за това какво не сме, какво ни липсва, какви е трябвало да бъдем, само че не сме съумели.
В края на краищата нито един същински благополучен човек не изпитва потребност да застава пред огледалото и да си повтаря, че е благополучен. Той просто знае, че е.
В Тексас употребяват следния израз:
Колкото по-малко е кучето, толкоз по-силно лае.
Увереният в себе си мъж не изпитва потребност да потвърждава, че е убеден в себе си. Богатата жена не изпитва потребност да убеждава другите, че е богата. Или сте, или не сте.
И в случай че непрестанно си мечтаете за нещо, това значи още веднъж и още веднъж да подсилвате подсъзнателно убедеността, че действително не сте това нещо.
Хората и телевизионните реклами ви внушават, че ключът към добър живот е по-добра работа, по-внушителна кола, по-красива жена или джакузи с надуваем басейн за децата.
Светът непрекъснато ви набива в съзнанието, че пътят към по-хубавия живот е повече, повече и още повече – купувайте повече, изкарвайте повече пари, чукайте повече, бъдете освен това.
Непрекъснато ви бомбардират с апели да ви пука защо ли не.
Да ви пука дали ще имате нов тв приемник. Да ви пука за това да си прекарате по-добре ваканцията от сътрудниците си. Да ви пука дали да си купите нова декорация за предния двор. Да ви пука дали да се сдобиете с нов селфи стик.
Защо? Според мен, тъй като да ви пука за повече неща, е потребно за бизнеса.
И до момента в който в положителния бизнес няма нищо неприятно, казусът се състои в това, че да ви пука за прекалено много неща, е неприятно за положителното ви психическо положение.
Защото се пристрастявате към безсъдържателното и подправеното, принуждавате се да посвещавате живота си на преследването на някакъв мираж за благополучие и доволство.
Ключът към положителния живот е да не ви пука за това да трупате още и още, а да ви пука за това да имате по-малко, да ви пука единствено за същинските, належащите и значимите неща.
из „ Тънкото изкуство да не ти пука “ Марк Менсън
