Разбирането на смисъла на живота не се придобива изведнъж - БРУНО БЕТЕЛХАЙМ
Бруно Бетелхайм е американски психолог от австрийски генезис, мъдрец по обучение. Особено сериозен е приносът му към детската логика на психиката и теориите за аутизма.
Роден е на 28 август 1903 година във Виена, Австрия. Завършва Виенския университет.
През 1938 година е депортиран в Дахау и Бухенвалд и прекарва там една година. Емигрира в Съединени американски щати през 1939.
В течение на месеците, прекарани в концентрационните лагери, следи държанието на арестуваните и вкарва понятието рискова обстановка.
Това е „ обстановка, която субектът изживява като водеща неизбежно до неговото заличаване “ и на която той може да опълчи единствено психически защитни механизми.
Впоследствие, уверен в неизбежността на ориста си, субектът престава да се бори и чака единствено близката гибел.
Въз основа на наблюденията си Бетелхайм стига до избрани заключения и прави на практика изводи: щом пагубната среда може да докара до заличаването на личността, би трябвало да е допустимо „ възобновяване “ и връщането в живота, като се основат подобаващи условия.
Ако желаеме да живеем не от миг на миг, а като в действителност осъзнаваме своето битие, то нашата най-неотложна и сложна задача е да открием смисъла на живота си.
Както към този момент знаем, доста хора са изгубили желанието да живеят и са престанали да поставят старания, тъй като този смисъл им е убягнал.
Разбирането на смисъла на живота не се придобива внезапно на избрана възраст, нито когато човек доближи хронологична зрялост, а тъкмо противоположното – достигането до вярното схващане на смисъла на живота или на това, какъв би трябвало да бъде той, значи, че човек е психически зрял.
Това достижение е крайният резултат от дълго развиване: във всеки стадий търсим, и би трябвало да сме в положение да намерим, дребната част от смисъла, съответстваща на равнището на развиване, до което към този момент е достигнал мозъкът ни.
За да реализираме още по-дълбок смисъл, би трябвало да можем да надхвърлим тесните ограничавания на битие, сведено до самите нас, и да имаме вяра, че всеки човек има значим принос към живота; в случай че не в този момент, то в бъдеще.
Това чувство е належащо, в случай че човек желае да бъде удовлетворен от себе си и от това, което прави.
За да не зависи от капризите на живота, човек би трябвало да развива вътрешните си запаси по този начин, че личните му страсти, въображение и разсъдък да се допълват и обогатяват взаимно.
Нашите позитивни страсти ни дават сили, с цел да развиваме рационалността си; само вярата ни поддържа в провокациите, които неизбежно срещаме.
