Какво представляваха студентските бригади в Коми
Бригадата продължаваше три месеца (20 юни – 20 септември)
Студентски бригади в чужбина имаше и в предишното. Но в случай че в този момент младежите стягат багажа си за Съединени американски щати, при соца ние потегляхме най-вече в посока Съветския съюз. През лятото на 1982 година се появи опция да отида на бригада отвън страната. Изискваше се добър триумф и религия в светлото бъдеще на социализма. Тези, които имат и двете, отиват на бригада в тогава Германска демократична република, а тези, които имат единствено първото, отиват в Съюз на съветските социалистически републики. Бригадата се оказва на територията на автономна република Коми.
Бригадата продължаваше три месеца (20 юни – 20 септември), а ние бяхме към 200 студенти от няколко ВУЗ-а. Полетът бе през нощта, а с изгрева на слънцето видях под нас тайгата – едно голямо море от дървета и на места езера, над която летяхме с часове. Приземихме се в столицата Сиктивкар, а по-късно продължихме пътуването с трен (още към 20 часа). Пристигнахме в Усогорск – най-големия град, издигнат от българите в тази република. После тръгнахме с рейс на север и след стотина километра стигнахме до крайната цел – строителната площадка на новия град Горен Мезен.
Идеята бе българи да добиват дървен материал. Местните хора нямаха този потенциал, а още от царско време тази територия се е употребила единствено като каторга (принудително изселване на нарушители и неуместни на режима) за руснаците. Тук климатът е недопечен – минус 40 градуса през зимата, шест месеца нощ, шест месеца ден. Някой е решил, че най-подходящи за тази работа са българите – механически грамотни и безкрайно правилни на концепцията за идеологическия зложелател. Първият трен дошъл в тайгата през лятото на 1967 година Там нямало нищо – просто едни релси в гората. Откачат и връщат локомотива и оставят българите във вагоните. Не желаят нищо от тях, единствено да оцелеят през настъпващата зима. През идната година стартира същинската инвазия. Примамени от положителното заплащане, идват хиляди и за няколко години построяват цялостен град за бъдещите руски военни и техните фамилии – с учебни заведения, поликлиники, кинотеатър и т. н. Междувременно стартира и програмата за рандеман, преправка и експорт на дървен материал.
Дейността е разграничена на три съществени бранша – дърводобив, транспорт и дървообработване. В първия бранш са ангажирани съвсем необразовани хора. Техният „ механически “ началник получава задача да извърши сеч в авансово избран регион. Докато не се извърши това, хората не се прибират – работят, хранят се и спят в гората. Ако регионът е огромен или има съпътстващи проблеми, това може да продължи със седмици.
На строителната площадка на новия град пристигнахме към 30 студенти. Останалите бяха разпределени по други обекти. Настаниха ни в дървена двуетажна къща, издигната на колове. Дървена, тъй като този материал е в обилие, а на колове, тъй като се води краткотрайна, до изграждане на града. А този град се строи съществено. Разпределиха ни по строителни бригади, аз се паднах в тази, която строи паровата централа. Работехме по 10-12 часа дневно. Хранехме се в обща трапезария с постно ястие от консерви. От време на време ядяхме и месо от консерви, само че то бе толкоз остаряло, че нямаше никакъв усет. Пресните плодове и зеленчуци бяха фантазия. Първите няколко дни всички имахме проблем с акомодацията – въздухът бе изсъхнал, небето ниско, не се мръкваше (в един часа след среднощ настъпваше сумрак за към 1-2 часа). След работа нямаше какво да се прави – няма телевизия, радио, преса и условия за спорт. Затова организирахме първенство по бридж.
На строителната площадка работеха към 200 мъже. Част от тях бяха тук от доста години. Средно месечно дисциплинираните строители заработваха към 2000 рубли (разбирай и долари, тъй като курсът по това време е 1:1) и по-голямата част от тях изпращаха вкъщи, тъй като тук просто нямаше къде да ги похарчат.
Сприятелихме се с няколко служащи от бригадата. Те не бяха дървосекачи, а ВиК експерти, заварчици и монтьори от разнообразни краища на страната, пристигнали в този недопечен регион от потребност и на които съм признателен и до през днешния ден за уроците. Тежките условия ги правеха единствено по-силни, виновни и състрадателни. Никога няма да не помни, когато след два дни работа навън под непрестанен дъжд аз се разболях, а един от тях, без да знам, отишъл до града (на 100 км) и ми купил медикаменти. Няма да не помни и инструкциите, които ми даваха, в случай че реша да се разходя самичък в тайгата – какво да нося, по какъв начин да позная тресавището, преди да вляза в него, кои билки, гъби и плодове не са отровни.
В този завършек на света природата е величествена. Не че у нас няма гори и реки, само че тук, заставайки под тези големи и стройни дървета (над 20 м), знаейки мащабите на гората, наречена тайга, вдишвайки характерния ѝ мирис и стъпвайки по големия и мек килим от мъх, постепенно достигаш до възприятието, че човек е популярен единствено в претенциите си.
Дойде време да си тръгваме. В началото на септември падна първият сняг, времето внезапно застудя и вечер се постановяваше да се пали огън – огромен, бригадирски, и към него се събираха както студенти, по този начин и служащи.
След края на бригадата отидохме в Усогорск, където ни заплатиха по към 1500 рубли. След това тръгнахме за Сиктивкар, а оттова за Москва. Получихме към 10 дни време да изхарчим заработеното, тъй като по това време бе закононарушение да изнесеш рубли от Съюз на съветските социалистически републики. Някои от нас купуваха злато на черния пазар (което, естествено, се оказва фалшиво), други пазарувахме на кг стотици джунджурии, които българските митничари конфискуваха – оказа се, че нямаме право да внесем артикули за повече от 100 лв., защото престоят ни зад граница не надвишавал 6 месеца. Вече не помня какво тъкмо отиде „ в интерес на страната “, само че споменът за река Мезен, тайгата и новите другари остана вечно в мен.
Дарин Цанков за вестник Ретро
Студентски бригади в чужбина имаше и в предишното. Но в случай че в този момент младежите стягат багажа си за Съединени американски щати, при соца ние потегляхме най-вече в посока Съветския съюз. През лятото на 1982 година се появи опция да отида на бригада отвън страната. Изискваше се добър триумф и религия в светлото бъдеще на социализма. Тези, които имат и двете, отиват на бригада в тогава Германска демократична република, а тези, които имат единствено първото, отиват в Съюз на съветските социалистически републики. Бригадата се оказва на територията на автономна република Коми.
Бригадата продължаваше три месеца (20 юни – 20 септември), а ние бяхме към 200 студенти от няколко ВУЗ-а. Полетът бе през нощта, а с изгрева на слънцето видях под нас тайгата – едно голямо море от дървета и на места езера, над която летяхме с часове. Приземихме се в столицата Сиктивкар, а по-късно продължихме пътуването с трен (още към 20 часа). Пристигнахме в Усогорск – най-големия град, издигнат от българите в тази република. После тръгнахме с рейс на север и след стотина километра стигнахме до крайната цел – строителната площадка на новия град Горен Мезен.
Идеята бе българи да добиват дървен материал. Местните хора нямаха този потенциал, а още от царско време тази територия се е употребила единствено като каторга (принудително изселване на нарушители и неуместни на режима) за руснаците. Тук климатът е недопечен – минус 40 градуса през зимата, шест месеца нощ, шест месеца ден. Някой е решил, че най-подходящи за тази работа са българите – механически грамотни и безкрайно правилни на концепцията за идеологическия зложелател. Първият трен дошъл в тайгата през лятото на 1967 година Там нямало нищо – просто едни релси в гората. Откачат и връщат локомотива и оставят българите във вагоните. Не желаят нищо от тях, единствено да оцелеят през настъпващата зима. През идната година стартира същинската инвазия. Примамени от положителното заплащане, идват хиляди и за няколко години построяват цялостен град за бъдещите руски военни и техните фамилии – с учебни заведения, поликлиники, кинотеатър и т. н. Междувременно стартира и програмата за рандеман, преправка и експорт на дървен материал.
Дейността е разграничена на три съществени бранша – дърводобив, транспорт и дървообработване. В първия бранш са ангажирани съвсем необразовани хора. Техният „ механически “ началник получава задача да извърши сеч в авансово избран регион. Докато не се извърши това, хората не се прибират – работят, хранят се и спят в гората. Ако регионът е огромен или има съпътстващи проблеми, това може да продължи със седмици.
На строителната площадка на новия град пристигнахме към 30 студенти. Останалите бяха разпределени по други обекти. Настаниха ни в дървена двуетажна къща, издигната на колове. Дървена, тъй като този материал е в обилие, а на колове, тъй като се води краткотрайна, до изграждане на града. А този град се строи съществено. Разпределиха ни по строителни бригади, аз се паднах в тази, която строи паровата централа. Работехме по 10-12 часа дневно. Хранехме се в обща трапезария с постно ястие от консерви. От време на време ядяхме и месо от консерви, само че то бе толкоз остаряло, че нямаше никакъв усет. Пресните плодове и зеленчуци бяха фантазия. Първите няколко дни всички имахме проблем с акомодацията – въздухът бе изсъхнал, небето ниско, не се мръкваше (в един часа след среднощ настъпваше сумрак за към 1-2 часа). След работа нямаше какво да се прави – няма телевизия, радио, преса и условия за спорт. Затова организирахме първенство по бридж.
На строителната площадка работеха към 200 мъже. Част от тях бяха тук от доста години. Средно месечно дисциплинираните строители заработваха към 2000 рубли (разбирай и долари, тъй като курсът по това време е 1:1) и по-голямата част от тях изпращаха вкъщи, тъй като тук просто нямаше къде да ги похарчат.
Сприятелихме се с няколко служащи от бригадата. Те не бяха дървосекачи, а ВиК експерти, заварчици и монтьори от разнообразни краища на страната, пристигнали в този недопечен регион от потребност и на които съм признателен и до през днешния ден за уроците. Тежките условия ги правеха единствено по-силни, виновни и състрадателни. Никога няма да не помни, когато след два дни работа навън под непрестанен дъжд аз се разболях, а един от тях, без да знам, отишъл до града (на 100 км) и ми купил медикаменти. Няма да не помни и инструкциите, които ми даваха, в случай че реша да се разходя самичък в тайгата – какво да нося, по какъв начин да позная тресавището, преди да вляза в него, кои билки, гъби и плодове не са отровни.
В този завършек на света природата е величествена. Не че у нас няма гори и реки, само че тук, заставайки под тези големи и стройни дървета (над 20 м), знаейки мащабите на гората, наречена тайга, вдишвайки характерния ѝ мирис и стъпвайки по големия и мек килим от мъх, постепенно достигаш до възприятието, че човек е популярен единствено в претенциите си.
Дойде време да си тръгваме. В началото на септември падна първият сняг, времето внезапно застудя и вечер се постановяваше да се пали огън – огромен, бригадирски, и към него се събираха както студенти, по този начин и служащи.
След края на бригадата отидохме в Усогорск, където ни заплатиха по към 1500 рубли. След това тръгнахме за Сиктивкар, а оттова за Москва. Получихме към 10 дни време да изхарчим заработеното, тъй като по това време бе закононарушение да изнесеш рубли от Съюз на съветските социалистически републики. Някои от нас купуваха злато на черния пазар (което, естествено, се оказва фалшиво), други пазарувахме на кг стотици джунджурии, които българските митничари конфискуваха – оказа се, че нямаме право да внесем артикули за повече от 100 лв., защото престоят ни зад граница не надвишавал 6 месеца. Вече не помня какво тъкмо отиде „ в интерес на страната “, само че споменът за река Мезен, тайгата и новите другари остана вечно в мен.
Дарин Цанков за вестник Ретро
Източник: flagman.bg
КОМЕНТАРИ