Проф. Валери Стефанов: Психиатричната България е разлагащият се труп на едно квазиполитическо чудовище
Болката се нуждае от име и от език, на който да бъде разказана.
България е името на доста болки. Тя е наименование на групова психическа контузия. Това групово травматично съществуване назоваваме психиатрична страна.
Могат ли цели общности да „ полудяват “? Доказано е, че могат – изумени от когнитивни и прочувствени разстройства, завличани в ямата от маниакални водачи и зли условия... Двуглавата хидра, поискала да ръководи страната, е следващото доказателство за мъчителен промискуитет, за цялостен крах на политическите идентичности . Главите не могат да се понасят, само че са наложително дружно върху политическото туловище. Така е тъй като шизоидът е величествен и „ национално виновен “, той дочува гласовете на отвъдни действителности и чете послания, недостъпни за нас, елементарните хора.
Всяко позоваване на „ лудостта “ е прекалено резюме. В него са напъхани легион нюансирани болки, осъзнати, само че най-много неосъзнати вреди. За част от тези болки приказваме. За йероглифите на упадъка.
٭٭٭
Когато живееш в мрака е мъчно да го видиш.
Българският народ не разполага с език, на който да изговори своята болежка, да я разпознае и да върви към лекуване. С примирението на погиващ той търкаля възходящо кълбо от неврози и психози, от мъчителни фиксации и фрустрации...
Никой болен не си избира заболяването. Тя го намира.
Но дали болният към момента може да си откри врач?
Истинският екзистенциален въпрос не е кой ще бъде определен за следващия шеф на психиатричната страна, а кой и по кое време ще се наеме да диагностицира и лекува огромния психопатичен кризис на днешното българско общество.
В сивия дом
Опитът на лудостта има значение.
„ Аз е някой Друг “ е споделил в миналото Рембо. Но и „ ние, българите “ сме някакви Други. Другият е тайнствената вътрешност на депресията.
Вървим понесли тайните си по пътя на Прехода. Яхнали остаряла и куца кобила. Кобилата не знае коя е, а ние не сме наясно къде отиваме.
Пътят към Ханаан е античен фантазъм, възвишен заряд на пустотата.
Преходът свърши не тъй като сме запълнили пустотата, а тъй като трайно сме се настанили в клиниката. Клиниката е нашият Ханаан, скръбното ни заричане.
Милата ни Родина, психиатричната България, е разлагащият се мъртвец на едно квазиполитическо страшилище. Чудовището се прави на европейска страна, учредена върху цивилен полезности и правни стандарти. Но не е страна, имитативно страшилище е.
Милата ни Родина се дефинира като република, само че си е царство на архаичния фалос. Фалосът е подчиняващ, несъзнателен и фасциниращ. Няма по какъв начин да бъде затулен, ежедневно разполагаем е.
Милата ни Родина е самата остаряла и грозна „ лудница “ – пандизът с насилствените лечения, с целия набор от клинични психопатии – поразили водачи и водени.
Лудостта е недостиг на действителност. Или е изобилие на квазиреалност.
В психиатричната страна действителността е анулирана в името на илюзията и делюзията. Нейните жители са ветерани от войните на фантазиите с действителността, с непоносимата й тежест. Те са разграничени на леви и десни, на фили и фоби, на невротици и психотици... Невротиците са със Закона, психотиците са против него. Но всички се подозират и ненавиждат едни други. Принудително настанени дружно в сивия дом на лунните паники.
Народът
Някога лудостта била карнавална, вплетена в площадния живот. Докато не я подгонили към усамотението на клиниката. Карнавалната и истерическата стилистика са родствени, твърди Ренате Лахман. Но към този момент няма карнавал, има единствено клиника.
Видимата полуда приижда с отпуснати ръце и с възходящ хаос. Невидимата полуда, меката патология, крие симтомите си, само че не ги анулира.
В сюблимните часове на историята съществува един романтически величествен Народ. Той е „ вманиачен “ по експресивно въздействащ метод. Това е народът на Вазов и Захари Стоянов, който трагично минава от еуфория към меланхолия.
В дългите часове на неуспеха и отчаянието целокупната държавна територия се заема от унила психиатрична общественост. Когато ясно се осъзнае какви слепи водачи и беснуващи надзиратели си е избрала психиатричната общественост, елементарно ще се отсъди що за народ е останало от Народа. Лесно ще се разбере, че за него е настъпило времето на лунните часове.
Народни маси трайно предадени на съществуване без наслада. Народ заседнал в делириуми, разпънат от шизофрении, разломен от истерични припадъци, от неосъществени любови и трагични раздели...
٭٭٭
„ Народът “ е фундаментален идеологически фантазъм.
„ Народът “ е набор от спекулативни използва.
Чрез Народа се държи контролът върху символния универсум. Затова той е обект на непрестанни аспирации, отвличания, вълшебен заключвания.
В психиатрията всеки желае да е откъм Народа, да приказва и съди от негово име. Редом с него тук трескаво се крадат понятия като „ Европа “, „ евроатлантически полезности “, „ народна власт “, както и носталгични политически абревиатури. Болните все по-слабо разпознават смисловия обсег на тези понятия, само че знаят, че имат цена. Затова крадат, не простят.
Отвъд възвишения фантазматичен Народ съществува един дребен душевен притеснен народ – неосезаем, необичайно замислен в себе си. Изоставен в маргиналията, кръстен в купела на недоимъка, изложен на експанзията.
Там където няма символни сглобки, има мъчителна обществена фрагментация, непримиримо воюващи афективни популации. Малкият народ не има нито единение, ни политическа успеваемост, нито независимост. Една принудително инфантилизирана общественост, заградена от надзиратели, предвождана от психопати.
Езикът
Битието е вкоренено в езика, само че там е вкоренена и лудостта.
Докато търсим какво да кажем, мълчанието става нашият непрекъснат отговор.
За душевен болния народ езикът ускорено губи отзивчивия си капацитет. Превръща се в тюрма, която бележи неуспехите в акомодацията.
В психиатричната страна снагата на света към този момент не може да бъде вдигната и понесена от езика. Там всеки смисъл се разлага и се трансформира в нелепост. Всеки престиж бива опозорен, а словото му оспорено.
Никой не е Наполеон в личната си клиника – ежедневно ни убеждават в това. И множеството пациенти го имат вяра. Затова гледат да преживеят в убежището на някоя по-скромна идентичност. Да се откажат от последната наслада на високомерното име, на присвоената еднаквост, на френетичната тирада – нали насладите на душевен болния са подарък от дявола! И са извор на групови беди.
Истината ни провокира и ни приканва като морални и верови същества. Истината се нуждае от доказателства, лъжата – не. Да напомним това оскърбление на Иисус, запаметено от евангелието на свети Йоан – „ А тъй като Аз приказвам истината не ми вярвате. “
Лъжата е поле на диаболично подвижничество Тя е семантичен капан, хлъзгава осведомителна рампа, на която работят користно повратливи мозъци. Лъжата мачка самия живот и го прави неспособен за живеене.
Сивият дом не е време и място на истината. Нито на щастието – разбрали сме го.
٭٭٭
Клиниката е загадка, която езикът ревностно пази.
В клиниката надълбоко и основателно имат вяра, че който държи речта, той господства и конфигурира обстановката. Слушателят е безалтернативно зависещ и неподвижен.
Обсценната (мръсната) тирада, всекидневно присъща на маргиналията, е умишлено официализирана в клиниката. За да се потвърди, че няма нищо чисто, че светът е клоака, в която всички с наслада се плискат.
Езикът в психиатрията от дълго време не е дом на битието, а обиталище на клишето. Клишето е печатница за мисловни стандарти . То е признак за отмалялост, апотеоз на едно-и-същото, групова склероза.
В груповата речева мизерия с наслада поминуват полуграмотни ексцентрици, нападателни фанатици, изцяло безсловесни „ национални избраници “... Там дебнат и безсънните господари на публичността – съдбовно умислените и „ значимо “ споделящи прозренията си „ аналитици “. Внимателно селектирани и протежирани, те употребяват езика, с цел да прикриват вулгарните слабини на властта.
Миналото
Миналото боли.
Подозрението на множеството пациенти е, че тази болежка е резултат от активността на трансисторични проведени незаконни групи.
Миналото не е друго, а съизвършител на Злото.
Миналото е тъмно гробище на закоравели нарушители.
Миналото е неизбежно отговорно пред нечие мъдро и свръхпочтено Настояще. Затова в параноичните отдели на психиатричната страна се води неспирна война с последствията от Миналото. С незаконната му природа.
Обитателите на клиниката са се разделили на непримиримо враждуващи лагери. Всеки разравя и заравя своя имот от мрачното гробище. И се радва на изровеното.
Истинският приоритет на клиниката не е херменевтиката на предишното, а екстатиката на душите. Важно е не да разберем по-добре исторически далечното, а да намразим по-дълбоко и буйно жертвите и тъгите на Другия.
Жаждата да се мъсти господства над способността да се скърби. Скръбта е прекомерно комплициран душевен товар за пациентите, по тази причина целесъобразно се заобикаля. Докато отмъщението е архаична лечебна процедура, изпитан механизъм за разтоварване.
Големият брат
Европа е проклинание и лечебна ключова дума за управителните фактори в клиниката.
Европа носи името на жена, само че е конструирана в името на Отца. Спрямо тежкия живот в клиниката тя е нормативна рекламация, нарцистично изнемогване, фантазмено обезчестяване...
Европа е антична вътрешност, люлка на мечтани и нежелани рожби. Големият брат е нежелано заченат в тази вътрешност.
Големият брат е фигура на доминация. Инстанция на принуда, само че и вложение на очаквания. Той ни следи, с цел да ни плаши. Той ни не помни, с цел да ни тревожи. Неясни контракти го обвързват с началниците на клиниката. С нас, елементарните пациенти, наподобява не го обвързва нищо значително.
Големият брат е невротизиращ небосвод. Отчаяно се стремим към любовта му, с блян да ни хареса и признае. Да ни отреди някое друго, по-спокойно поделение в клиниката. Не го прави!
Малко прелъстени, доста изоставени... – по този начин живеем.
Всички затворени в общата клиника, всеки „ пренебрегнат в своята нощ “ (Мишел Фуко).
Страдаме от обстоятелството, че не можем да се потвърдим пред Големия брат – този античен и мистериозен вълк, лежащ „ на прага на бляновете ни “.
Поради тази фундаментална изнемога от дълго време сме не запомнили, че същинският живот не е прицелен в канцеларията и в трапезарията на Големия брат, а в хоризонта на мъдростта и в скромната наслада на творчеството.
Началникът
Всяка психиатрична страна си има шеф.
Някой считат, че е наместник на Разума, само че той е част от лудостта.
Обща загадка е, че Началника има идентификационни проблеми. Той си е пренаписал биографията и от дълго време е някой Друг. Дълбоко има вяра, че отглежда „ вишнева градина “, само че в реалност я изсича. Убедено твърди, че е воин от Съпротивата против злото. Повечето от невротиците също поддържат сходни тези.
Когато се случи да го подгонят и няма къде да избяга, той регресивно се сгушва в изначалието на детската си непорочност.
Началникът не злоупотребява с властта, той самият е инструмент на нейната зловредност. Този инструмент се задейства от комплицирана психическа примес от гняв и гняв, от надменност, боязън и злоба...
Началникът е непоколебим към подчинените, само че е общително подчинен към по-големите началници. Истинската тактичност за оцеляване в огромната лудница на света планува ранно прихващане на непознатото предпочитание. Когато отдалеко прихванеш желанието на Големия брат, можеш по-лесно и сластно да го удовлетвориш.
٭٭٭
За нас, елементарните луди, Началника е поле за душевен вложения.
По линия на страховете той е индивидът, който пази лудницата. Фундаментален фантазъм е сюжетът, съгласно който лудницата всеки миг ще бъде нападната от подли и страшни праидеологически същества.
По линия на интимните идентификации Началника е съкровена част от сплотената ни простолюдна и налудна общественост.
По линия на речевите разстройства е реализирана още по-обнадеждаваща непосредственост.
Езикът е доминиран от разпоредбите, речта е поле на импровизациите – като грамотен езиковед Началника добре знае това. Неговата тирада е коренно спешна – разбъркване на обстоятелства и мечти, трескаво производство на субективно килнат свят. Речта тече възбудимо, скокообразно, тавтологично. Отличава се със характерна нарцистична граматика, с фиксация върху Аз-конструкциите. Синтактичните пропадания сполучливо партнират на неразбираемата мисъл – въздигат говорещия в сан на пророк.
Словесният делириум на Началника е автоеротичен – той владее способността да накара даже личната си тирада да му благодари и да го целува .
Енигматичната тирада и магическото наличие на Началника основават контрадепресивни убежища. Места, където пациентите се скупчват като митично стадо с умислено наведени глави. Това е самата лъжлива визия за осенение – небесен проблясък, сигнализиращ съществуването на умен проект, на правилен път и бездънен смисъл.
Не всички в клиниката обичат Началника. Още по-малко му имат вяра. Знаят, че е безсрамен, лишен от емпатия.
Но любознанието продължава да надвива – какво към момента желае той от нас? Тази епистемологична рецесия го прави неминуем, повторим, второстепенен. „ Вече забелязан, само че все пак още веднъж поискан “.
Грандиозният Аз
Самохвалкото е персонаж от каталога на нарцистичните разстройства.
Самохвалството е съдбовна взаимозависимост от обезщетително основан облик. Не просто огромно Его, а величествен Аз. Сам си създаваш облика, самичък си го разнасяш из психиатрията. В блян да бъдеш харесван, ласкан, приет, обичан... Винаги подготвен да се снимаш със самия себе си.
Неосъзнатата цел на Самохвалкото е да пренапише груповата меланхолия като персонален успех. Той непрекъснато подканя психиатричната общественост да съпреживее неговата драма и да не помни за личната. Това е самоотричане, към което клиниката е трайно приучена.
٭٭٭
Самоизмислянето (фантазирането на себе си като различен и различен) е невротичен резултат. То е обезверен опит за обезумялост, по тази причина всекидневно граничи с опиянението, с делириума, с прогресираща загуба на възприятието за действителност.
Самохвалството е ориентирано на открито, само че и във вътрешността. То е борба с Нежелания-в-мен, с несполучливо прогонения Друг.
Нарцистичните разстройства са събудените гласове на дълбинния боязън. Субектът на фантазирането подозира кой е той в реалност и се опасява от това познание. Затова се стреми да го изтласка, да го скрие най-много от себе си.
Страхът
Психиатрията не ни принадлежи.
Ние принадлежим на нея.
С души надълбоко разцепени от действителни беди и надценени фантазми.
Клиниката е свят, който се ръководи от възбраната и страха. Тя е окото, което ни следи, кракът, който ни преследва, ръката, която ни дава хапчета.
Там където няма небосвод на вярата има Министерство на страха. Министерството на страха блокира насладата, размесва я с нерешителност, конфигурира паники и нагнетява фрустрации.
Страхът е фундаментален афект. Той е авангардно изнесен пред всяко хипотетично катастрофично събитие. Управлението на страха включва набор от сугестивни потоци, силови структури и репресивни техники.
Страхът се нуждае от облик, а обликът се нуждае от логистика. Така се е родила Инквизицията – институцията, която превежда спазмите на груповия невротизъм на езика на пречисващото принуждение.
Вещицата е групова небивалица, патогенен проектив на неосъзнати страхове. В лудницата стандартите на гонене работят повече от дейно – има написан необятен набор от „ вещици “ и белези за тяхното различаване. Тези стигматизирани персонажи биват назидателно изобличавани, поругавани и пращани на специфична терапия.
Вещицата има и тази значима диаболична роля – да възбужда и разтоварва похотта на патологичния колектив. Патологичният колектив скрито мечтае да отлети, качен на някоя метла, към върха Брокен – в нощта на всички ексцеси.
٭٭٭
Репресивните разкази са поръчител за просперитета на клиниката.
Някъде в подземията на нашия печален дом дебнат пълчища „ тролове “ – грозни сквернословни същества. Когато някой си разреши да се усъмни в легитимността на лудницата или в успеваемостта на лечението, те изпълзяват от дълбините и обезобразяват нахалниците. В психиатрията няма място за подозрения, тук насилието е пределната форма на отговорност и откровеност.
Има директна болежка, има и подражателна болежка. Болката и страхът са миметични (подражателни), в психиатричната страна това е аксиоматика.
На особена респект тук е оня остарял психолог Едуард Торндайк. Възползвайки се от неналичието на сдружение за отбрана на животните, безмилостният Торндайк правил опити с плъхове. В центъра на опита били два нещастни плъха, сложени в съседство. На единия пускали ток и той реагирал в сходство с породената болежка. Плъхът, върху който нямало директна намеса усещал ставащото със съседа му и реагирал по подобен метод. Разигравал версията, че е обект на същата нападателна процедура. Това подражателно реагиране на непознатата болежка е наречено „ индуциран болеви потрес “. Използва се постоянно и дава положителни резултати.
Плъховете на Торндайк ни споделят, че страхът и болката извират от страданията и мъката на Другия.
Боли ме Другия, това е пиедестал на психическата реактивност в клиниката. Ето за какво сме научили добре урока си – постоянно някъде някой плъх бива зареждан с ток. А ние сме неговите миметиращи събратя по орис.
Фундаменталният боязън
Болестите имат общи признаци, само че болките се отличават с индивидуализиран синтаксис. В клиниката живеем и умираме, с цел да придадем самостоятелен искра на заболяванията.
Повечето от пациентите са пропуснали да прочетат за тъгите и суетите на Еклесиаст. Затова се уповават на известни наръчници от вида „ Как да успеем в клиниката! “
Според водещите специалисти в сивия дом индивидът към този момент няма душа, а конфигурирана осведомителна платформа. В тази платформа няма място за полярността на душата, за смирението, за паметта, за спасението... Това са остарели антропологични формати, които би трябвало да бъдат прочистени.
Затова специфичен корпус от „ специалисти “- наемници се е заел да трие дисковете на груповата памет и да ги подменя с нови. Всички разкази ще бъдат редактирани и пренаписани. Всички остарели герои и мрачни спорове ще бъдат отдадени на политкоректно оскърбление. Ни мъж, нито жена... Ни черно, нито бяло... Ни Страшен вълк, нито Червена шапчица...
Светът на митовете, на приказките и на историческите разкази е съединен от фундаментални опозиции. Именно тях настървено и сполучливо разгражда постмодерният мутант – по пътя към гладкото нищо.
В изискванията на възходяща неустановеност и линееща еднаквост жителите на клиниката ще стават все по-подозрителни, стероидно „ красиви “, политкоректно страхливи, обезщетително крадливи... Началниците ще продължат да натрупат ресурси като невротизирани катерици, неправилно тълкувайки благосъстоянието като синоним на възвишеното и път към спасението.
Жадно поглъщаща паст е гротескна, истерична е. Тя въплъщава целия набор от мъчителни пристрастености и конвулсии, раздрусал клиничната общественост.
Малцина от пациентите проумяват, че фундаменталният боязън извира не толкоз от пресата на властта и гибелта, а от живота – от екзистенциалната пустота, от изтритите дискове, от изтъняването на смисъла...
Илюзии
Реалността също може да боледува. Изкривена до неразбираемост, принудително въдворявана в клиниката.
Обитателите на психиатричната страна пишат високопарни визии за бъдещето, само че живеят с подръчни илюзии в сегашното. Всеки желае да построи Бъдещето, до момента в който същинското предизвикателство е да се построи Настоящето.
Когато не си кадърен да твориш и градиш в действителното, си създаваш илюзорни светове и автомитологии. Фиксираш се в мними персонални триумфи и в вреди, чиито причинители постоянно са някакви неприятни други.
Фигурата на Лошия различен ни избавя от личната незначителност и трайно ни закотвя в архаични наследства. В магическата галактика заклинанието сполучливо ще се оправи със злото, ще блокира вредоносната й природа. Но в обществения свят не става по този начин, там антидепресантите не доближават, клиничната мафия просперира, санитарите дебнат настървено зад ъгъла.
Болните по тази причина са заболели, тъй като не могат да вдървен разликата сред лекотата на магическата галактика и тежестта на обществения свят.
Поради тази съдбовна пролука в душeвността те избират магическата галактика. Сплотяват се като архаична племенна общественост, предвождана от шамани с лечебни барабани.
Барабаните бият, пациентите маршируват на път към клетките... Едни вървят към бъдещето, други към предишното. Важно е да не се задържаме в сегашното!
Началника и по-малките началници приветливо махат с ръка от прозореца на небитието... От прозореца се вижда, че родната клиника е приютила странни, девиантни форми на патоса.
Бог отминава всички с възприятие, което ни е познато.
Бог продължава да има вяра, че е основал парадайса, а не клиниката.
А ние продължаваме да имаме вяра в Него! И не стопираме да го търсим на пазара на психотерапевтичните услуги.
Историческото заричане
Слепотата на стадото е пиедестал, върху който седи пастирът. Пастирът си има своите демони и напълно не му е до стадото. Но стадото в никакъв случай не схваща това, то е подчинено на патологична фиксация.
Основният въпрос пред психиатричната страна е задоволително остарял – „ Какво е нашето здравно бъдеще, историческото ни заричане? “
Какво чакаме от историята, от нас самите, от света, от децата ни...?
Клиниката се нуждае от явен отговор на тези въпроси, тъй като безцелността и празнотата са в основата на депресивните положения.
Блокираното от Закона предпочитание е контузия, само че още по-травматична е самата липса на предпочитание. Депресията ни връхлита, тъй като желанието е умряло и хоризонтът на чудото се е слегнал. Чудото беше наоколо, само че към този момент го няма...
Приличаме на куриерите на Кафка, които към този момент нямат известия, само че не престават да тичат по всички страни заради ролята, която са поели и клетвата, която са положили. За да не сложат завършек на живота си, те си подвикват безсмислени фрази и се вършат, че към момента има потребност от тях.
Така и ние, подвикваме си по табиет опустели пароли и обикаляме слепите улички на нашата безизходност...
Няма врач за душата на болния български народ.
Някой като оня лекар, който бдял над болната душа на Сабина Шпилрайн.
Няма към този момент и историческо заричане.
Няма кой да мисли пристрастно ориста на болните. Но и на насилниците, тези нещастници изгубени в иронията на света...
٭٭٭
Тази врата беше само за вас, само че към този момент е време да я затворим... (по Франц Кафка, отново).
„ Но ние...! “
„ Не може ли, въпреки всичко...! “
Стоенето пред вратата не съответствува с смяната на ориста.
Поради това значимо разминаване ще продължим да чакаме „ пустотата на нашата илюзия “ (Мишел Фуко) все в миналото да отстъпи под натиска на Истината и Разума, на Светлината и Свободата.
Абонирайте се за нашия Ютуб канал:
и за канала ни в Телеграм:
Влизайте непосредствено в сайта https:// . Споделяйте в профилите си, с другари, в групите и в страниците. По този метод ще преодолеем рестриктивните мерки, а хората ще могат да доближат до различната позиция за събитията!?
България е името на доста болки. Тя е наименование на групова психическа контузия. Това групово травматично съществуване назоваваме психиатрична страна.
Могат ли цели общности да „ полудяват “? Доказано е, че могат – изумени от когнитивни и прочувствени разстройства, завличани в ямата от маниакални водачи и зли условия... Двуглавата хидра, поискала да ръководи страната, е следващото доказателство за мъчителен промискуитет, за цялостен крах на политическите идентичности . Главите не могат да се понасят, само че са наложително дружно върху политическото туловище. Така е тъй като шизоидът е величествен и „ национално виновен “, той дочува гласовете на отвъдни действителности и чете послания, недостъпни за нас, елементарните хора.
Всяко позоваване на „ лудостта “ е прекалено резюме. В него са напъхани легион нюансирани болки, осъзнати, само че най-много неосъзнати вреди. За част от тези болки приказваме. За йероглифите на упадъка.
٭٭٭
Когато живееш в мрака е мъчно да го видиш.
Българският народ не разполага с език, на който да изговори своята болежка, да я разпознае и да върви към лекуване. С примирението на погиващ той търкаля възходящо кълбо от неврози и психози, от мъчителни фиксации и фрустрации...
Никой болен не си избира заболяването. Тя го намира.
Но дали болният към момента може да си откри врач?
Истинският екзистенциален въпрос не е кой ще бъде определен за следващия шеф на психиатричната страна, а кой и по кое време ще се наеме да диагностицира и лекува огромния психопатичен кризис на днешното българско общество.
В сивия дом
Опитът на лудостта има значение.
„ Аз е някой Друг “ е споделил в миналото Рембо. Но и „ ние, българите “ сме някакви Други. Другият е тайнствената вътрешност на депресията.
Вървим понесли тайните си по пътя на Прехода. Яхнали остаряла и куца кобила. Кобилата не знае коя е, а ние не сме наясно къде отиваме.
Пътят към Ханаан е античен фантазъм, възвишен заряд на пустотата.
Преходът свърши не тъй като сме запълнили пустотата, а тъй като трайно сме се настанили в клиниката. Клиниката е нашият Ханаан, скръбното ни заричане.
Милата ни Родина, психиатричната България, е разлагащият се мъртвец на едно квазиполитическо страшилище. Чудовището се прави на европейска страна, учредена върху цивилен полезности и правни стандарти. Но не е страна, имитативно страшилище е.
Милата ни Родина се дефинира като република, само че си е царство на архаичния фалос. Фалосът е подчиняващ, несъзнателен и фасциниращ. Няма по какъв начин да бъде затулен, ежедневно разполагаем е.
Милата ни Родина е самата остаряла и грозна „ лудница “ – пандизът с насилствените лечения, с целия набор от клинични психопатии – поразили водачи и водени.
Лудостта е недостиг на действителност. Или е изобилие на квазиреалност.
В психиатричната страна действителността е анулирана в името на илюзията и делюзията. Нейните жители са ветерани от войните на фантазиите с действителността, с непоносимата й тежест. Те са разграничени на леви и десни, на фили и фоби, на невротици и психотици... Невротиците са със Закона, психотиците са против него. Но всички се подозират и ненавиждат едни други. Принудително настанени дружно в сивия дом на лунните паники.
Народът
Някога лудостта била карнавална, вплетена в площадния живот. Докато не я подгонили към усамотението на клиниката. Карнавалната и истерическата стилистика са родствени, твърди Ренате Лахман. Но към този момент няма карнавал, има единствено клиника.
Видимата полуда приижда с отпуснати ръце и с възходящ хаос. Невидимата полуда, меката патология, крие симтомите си, само че не ги анулира.
В сюблимните часове на историята съществува един романтически величествен Народ. Той е „ вманиачен “ по експресивно въздействащ метод. Това е народът на Вазов и Захари Стоянов, който трагично минава от еуфория към меланхолия.
В дългите часове на неуспеха и отчаянието целокупната държавна територия се заема от унила психиатрична общественост. Когато ясно се осъзнае какви слепи водачи и беснуващи надзиратели си е избрала психиатричната общественост, елементарно ще се отсъди що за народ е останало от Народа. Лесно ще се разбере, че за него е настъпило времето на лунните часове.
Народни маси трайно предадени на съществуване без наслада. Народ заседнал в делириуми, разпънат от шизофрении, разломен от истерични припадъци, от неосъществени любови и трагични раздели...
٭٭٭
„ Народът “ е фундаментален идеологически фантазъм.
„ Народът “ е набор от спекулативни използва.
Чрез Народа се държи контролът върху символния универсум. Затова той е обект на непрестанни аспирации, отвличания, вълшебен заключвания.
В психиатрията всеки желае да е откъм Народа, да приказва и съди от негово име. Редом с него тук трескаво се крадат понятия като „ Европа “, „ евроатлантически полезности “, „ народна власт “, както и носталгични политически абревиатури. Болните все по-слабо разпознават смисловия обсег на тези понятия, само че знаят, че имат цена. Затова крадат, не простят.
Отвъд възвишения фантазматичен Народ съществува един дребен душевен притеснен народ – неосезаем, необичайно замислен в себе си. Изоставен в маргиналията, кръстен в купела на недоимъка, изложен на експанзията.
Там където няма символни сглобки, има мъчителна обществена фрагментация, непримиримо воюващи афективни популации. Малкият народ не има нито единение, ни политическа успеваемост, нито независимост. Една принудително инфантилизирана общественост, заградена от надзиратели, предвождана от психопати.
Езикът
Битието е вкоренено в езика, само че там е вкоренена и лудостта.
Докато търсим какво да кажем, мълчанието става нашият непрекъснат отговор.
За душевен болния народ езикът ускорено губи отзивчивия си капацитет. Превръща се в тюрма, която бележи неуспехите в акомодацията.
В психиатричната страна снагата на света към този момент не може да бъде вдигната и понесена от езика. Там всеки смисъл се разлага и се трансформира в нелепост. Всеки престиж бива опозорен, а словото му оспорено.
Никой не е Наполеон в личната си клиника – ежедневно ни убеждават в това. И множеството пациенти го имат вяра. Затова гледат да преживеят в убежището на някоя по-скромна идентичност. Да се откажат от последната наслада на високомерното име, на присвоената еднаквост, на френетичната тирада – нали насладите на душевен болния са подарък от дявола! И са извор на групови беди.
Истината ни провокира и ни приканва като морални и верови същества. Истината се нуждае от доказателства, лъжата – не. Да напомним това оскърбление на Иисус, запаметено от евангелието на свети Йоан – „ А тъй като Аз приказвам истината не ми вярвате. “
Лъжата е поле на диаболично подвижничество Тя е семантичен капан, хлъзгава осведомителна рампа, на която работят користно повратливи мозъци. Лъжата мачка самия живот и го прави неспособен за живеене.
Сивият дом не е време и място на истината. Нито на щастието – разбрали сме го.
٭٭٭
Клиниката е загадка, която езикът ревностно пази.
В клиниката надълбоко и основателно имат вяра, че който държи речта, той господства и конфигурира обстановката. Слушателят е безалтернативно зависещ и неподвижен.
Обсценната (мръсната) тирада, всекидневно присъща на маргиналията, е умишлено официализирана в клиниката. За да се потвърди, че няма нищо чисто, че светът е клоака, в която всички с наслада се плискат.
Езикът в психиатрията от дълго време не е дом на битието, а обиталище на клишето. Клишето е печатница за мисловни стандарти . То е признак за отмалялост, апотеоз на едно-и-същото, групова склероза.
В груповата речева мизерия с наслада поминуват полуграмотни ексцентрици, нападателни фанатици, изцяло безсловесни „ национални избраници “... Там дебнат и безсънните господари на публичността – съдбовно умислените и „ значимо “ споделящи прозренията си „ аналитици “. Внимателно селектирани и протежирани, те употребяват езика, с цел да прикриват вулгарните слабини на властта.
Миналото
Миналото боли.
Подозрението на множеството пациенти е, че тази болежка е резултат от активността на трансисторични проведени незаконни групи.
Миналото не е друго, а съизвършител на Злото.
Миналото е тъмно гробище на закоравели нарушители.
Миналото е неизбежно отговорно пред нечие мъдро и свръхпочтено Настояще. Затова в параноичните отдели на психиатричната страна се води неспирна война с последствията от Миналото. С незаконната му природа.
Обитателите на клиниката са се разделили на непримиримо враждуващи лагери. Всеки разравя и заравя своя имот от мрачното гробище. И се радва на изровеното.
Истинският приоритет на клиниката не е херменевтиката на предишното, а екстатиката на душите. Важно е не да разберем по-добре исторически далечното, а да намразим по-дълбоко и буйно жертвите и тъгите на Другия.
Жаждата да се мъсти господства над способността да се скърби. Скръбта е прекомерно комплициран душевен товар за пациентите, по тази причина целесъобразно се заобикаля. Докато отмъщението е архаична лечебна процедура, изпитан механизъм за разтоварване.
Големият брат
Европа е проклинание и лечебна ключова дума за управителните фактори в клиниката.
Европа носи името на жена, само че е конструирана в името на Отца. Спрямо тежкия живот в клиниката тя е нормативна рекламация, нарцистично изнемогване, фантазмено обезчестяване...
Европа е антична вътрешност, люлка на мечтани и нежелани рожби. Големият брат е нежелано заченат в тази вътрешност.
Големият брат е фигура на доминация. Инстанция на принуда, само че и вложение на очаквания. Той ни следи, с цел да ни плаши. Той ни не помни, с цел да ни тревожи. Неясни контракти го обвързват с началниците на клиниката. С нас, елементарните пациенти, наподобява не го обвързва нищо значително.
Големият брат е невротизиращ небосвод. Отчаяно се стремим към любовта му, с блян да ни хареса и признае. Да ни отреди някое друго, по-спокойно поделение в клиниката. Не го прави!
Малко прелъстени, доста изоставени... – по този начин живеем.
Всички затворени в общата клиника, всеки „ пренебрегнат в своята нощ “ (Мишел Фуко).
Страдаме от обстоятелството, че не можем да се потвърдим пред Големия брат – този античен и мистериозен вълк, лежащ „ на прага на бляновете ни “.
Поради тази фундаментална изнемога от дълго време сме не запомнили, че същинският живот не е прицелен в канцеларията и в трапезарията на Големия брат, а в хоризонта на мъдростта и в скромната наслада на творчеството.
Началникът
Всяка психиатрична страна си има шеф.
Някой считат, че е наместник на Разума, само че той е част от лудостта.
Обща загадка е, че Началника има идентификационни проблеми. Той си е пренаписал биографията и от дълго време е някой Друг. Дълбоко има вяра, че отглежда „ вишнева градина “, само че в реалност я изсича. Убедено твърди, че е воин от Съпротивата против злото. Повечето от невротиците също поддържат сходни тези.
Когато се случи да го подгонят и няма къде да избяга, той регресивно се сгушва в изначалието на детската си непорочност.
Началникът не злоупотребява с властта, той самият е инструмент на нейната зловредност. Този инструмент се задейства от комплицирана психическа примес от гняв и гняв, от надменност, боязън и злоба...
Началникът е непоколебим към подчинените, само че е общително подчинен към по-големите началници. Истинската тактичност за оцеляване в огромната лудница на света планува ранно прихващане на непознатото предпочитание. Когато отдалеко прихванеш желанието на Големия брат, можеш по-лесно и сластно да го удовлетвориш.
٭٭٭
За нас, елементарните луди, Началника е поле за душевен вложения.
По линия на страховете той е индивидът, който пази лудницата. Фундаментален фантазъм е сюжетът, съгласно който лудницата всеки миг ще бъде нападната от подли и страшни праидеологически същества.
По линия на интимните идентификации Началника е съкровена част от сплотената ни простолюдна и налудна общественост.
По линия на речевите разстройства е реализирана още по-обнадеждаваща непосредственост.
Езикът е доминиран от разпоредбите, речта е поле на импровизациите – като грамотен езиковед Началника добре знае това. Неговата тирада е коренно спешна – разбъркване на обстоятелства и мечти, трескаво производство на субективно килнат свят. Речта тече възбудимо, скокообразно, тавтологично. Отличава се със характерна нарцистична граматика, с фиксация върху Аз-конструкциите. Синтактичните пропадания сполучливо партнират на неразбираемата мисъл – въздигат говорещия в сан на пророк.
Словесният делириум на Началника е автоеротичен – той владее способността да накара даже личната си тирада да му благодари и да го целува .
Енигматичната тирада и магическото наличие на Началника основават контрадепресивни убежища. Места, където пациентите се скупчват като митично стадо с умислено наведени глави. Това е самата лъжлива визия за осенение – небесен проблясък, сигнализиращ съществуването на умен проект, на правилен път и бездънен смисъл.
Не всички в клиниката обичат Началника. Още по-малко му имат вяра. Знаят, че е безсрамен, лишен от емпатия.
Но любознанието продължава да надвива – какво към момента желае той от нас? Тази епистемологична рецесия го прави неминуем, повторим, второстепенен. „ Вече забелязан, само че все пак още веднъж поискан “.
Грандиозният Аз
Самохвалкото е персонаж от каталога на нарцистичните разстройства.
Самохвалството е съдбовна взаимозависимост от обезщетително основан облик. Не просто огромно Его, а величествен Аз. Сам си създаваш облика, самичък си го разнасяш из психиатрията. В блян да бъдеш харесван, ласкан, приет, обичан... Винаги подготвен да се снимаш със самия себе си.
Неосъзнатата цел на Самохвалкото е да пренапише груповата меланхолия като персонален успех. Той непрекъснато подканя психиатричната общественост да съпреживее неговата драма и да не помни за личната. Това е самоотричане, към което клиниката е трайно приучена.
٭٭٭
Самоизмислянето (фантазирането на себе си като различен и различен) е невротичен резултат. То е обезверен опит за обезумялост, по тази причина всекидневно граничи с опиянението, с делириума, с прогресираща загуба на възприятието за действителност.
Самохвалството е ориентирано на открито, само че и във вътрешността. То е борба с Нежелания-в-мен, с несполучливо прогонения Друг.
Нарцистичните разстройства са събудените гласове на дълбинния боязън. Субектът на фантазирането подозира кой е той в реалност и се опасява от това познание. Затова се стреми да го изтласка, да го скрие най-много от себе си.
Страхът
Психиатрията не ни принадлежи.
Ние принадлежим на нея.
С души надълбоко разцепени от действителни беди и надценени фантазми.
Клиниката е свят, който се ръководи от възбраната и страха. Тя е окото, което ни следи, кракът, който ни преследва, ръката, която ни дава хапчета.
Там където няма небосвод на вярата има Министерство на страха. Министерството на страха блокира насладата, размесва я с нерешителност, конфигурира паники и нагнетява фрустрации.
Страхът е фундаментален афект. Той е авангардно изнесен пред всяко хипотетично катастрофично събитие. Управлението на страха включва набор от сугестивни потоци, силови структури и репресивни техники.
Страхът се нуждае от облик, а обликът се нуждае от логистика. Така се е родила Инквизицията – институцията, която превежда спазмите на груповия невротизъм на езика на пречисващото принуждение.
Вещицата е групова небивалица, патогенен проектив на неосъзнати страхове. В лудницата стандартите на гонене работят повече от дейно – има написан необятен набор от „ вещици “ и белези за тяхното различаване. Тези стигматизирани персонажи биват назидателно изобличавани, поругавани и пращани на специфична терапия.
Вещицата има и тази значима диаболична роля – да възбужда и разтоварва похотта на патологичния колектив. Патологичният колектив скрито мечтае да отлети, качен на някоя метла, към върха Брокен – в нощта на всички ексцеси.
٭٭٭
Репресивните разкази са поръчител за просперитета на клиниката.
Някъде в подземията на нашия печален дом дебнат пълчища „ тролове “ – грозни сквернословни същества. Когато някой си разреши да се усъмни в легитимността на лудницата или в успеваемостта на лечението, те изпълзяват от дълбините и обезобразяват нахалниците. В психиатрията няма място за подозрения, тук насилието е пределната форма на отговорност и откровеност.
Има директна болежка, има и подражателна болежка. Болката и страхът са миметични (подражателни), в психиатричната страна това е аксиоматика.
На особена респект тук е оня остарял психолог Едуард Торндайк. Възползвайки се от неналичието на сдружение за отбрана на животните, безмилостният Торндайк правил опити с плъхове. В центъра на опита били два нещастни плъха, сложени в съседство. На единия пускали ток и той реагирал в сходство с породената болежка. Плъхът, върху който нямало директна намеса усещал ставащото със съседа му и реагирал по подобен метод. Разигравал версията, че е обект на същата нападателна процедура. Това подражателно реагиране на непознатата болежка е наречено „ индуциран болеви потрес “. Използва се постоянно и дава положителни резултати.
Плъховете на Торндайк ни споделят, че страхът и болката извират от страданията и мъката на Другия.
Боли ме Другия, това е пиедестал на психическата реактивност в клиниката. Ето за какво сме научили добре урока си – постоянно някъде някой плъх бива зареждан с ток. А ние сме неговите миметиращи събратя по орис.
Фундаменталният боязън
Болестите имат общи признаци, само че болките се отличават с индивидуализиран синтаксис. В клиниката живеем и умираме, с цел да придадем самостоятелен искра на заболяванията.
Повечето от пациентите са пропуснали да прочетат за тъгите и суетите на Еклесиаст. Затова се уповават на известни наръчници от вида „ Как да успеем в клиниката! “
Според водещите специалисти в сивия дом индивидът към този момент няма душа, а конфигурирана осведомителна платформа. В тази платформа няма място за полярността на душата, за смирението, за паметта, за спасението... Това са остарели антропологични формати, които би трябвало да бъдат прочистени.
Затова специфичен корпус от „ специалисти “- наемници се е заел да трие дисковете на груповата памет и да ги подменя с нови. Всички разкази ще бъдат редактирани и пренаписани. Всички остарели герои и мрачни спорове ще бъдат отдадени на политкоректно оскърбление. Ни мъж, нито жена... Ни черно, нито бяло... Ни Страшен вълк, нито Червена шапчица...
Светът на митовете, на приказките и на историческите разкази е съединен от фундаментални опозиции. Именно тях настървено и сполучливо разгражда постмодерният мутант – по пътя към гладкото нищо.
В изискванията на възходяща неустановеност и линееща еднаквост жителите на клиниката ще стават все по-подозрителни, стероидно „ красиви “, политкоректно страхливи, обезщетително крадливи... Началниците ще продължат да натрупат ресурси като невротизирани катерици, неправилно тълкувайки благосъстоянието като синоним на възвишеното и път към спасението.
Жадно поглъщаща паст е гротескна, истерична е. Тя въплъщава целия набор от мъчителни пристрастености и конвулсии, раздрусал клиничната общественост.
Малцина от пациентите проумяват, че фундаменталният боязън извира не толкоз от пресата на властта и гибелта, а от живота – от екзистенциалната пустота, от изтритите дискове, от изтъняването на смисъла...
Илюзии
Реалността също може да боледува. Изкривена до неразбираемост, принудително въдворявана в клиниката.
Обитателите на психиатричната страна пишат високопарни визии за бъдещето, само че живеят с подръчни илюзии в сегашното. Всеки желае да построи Бъдещето, до момента в който същинското предизвикателство е да се построи Настоящето.
Когато не си кадърен да твориш и градиш в действителното, си създаваш илюзорни светове и автомитологии. Фиксираш се в мними персонални триумфи и в вреди, чиито причинители постоянно са някакви неприятни други.
Фигурата на Лошия различен ни избавя от личната незначителност и трайно ни закотвя в архаични наследства. В магическата галактика заклинанието сполучливо ще се оправи със злото, ще блокира вредоносната й природа. Но в обществения свят не става по този начин, там антидепресантите не доближават, клиничната мафия просперира, санитарите дебнат настървено зад ъгъла.
Болните по тази причина са заболели, тъй като не могат да вдървен разликата сред лекотата на магическата галактика и тежестта на обществения свят.
Поради тази съдбовна пролука в душeвността те избират магическата галактика. Сплотяват се като архаична племенна общественост, предвождана от шамани с лечебни барабани.
Барабаните бият, пациентите маршируват на път към клетките... Едни вървят към бъдещето, други към предишното. Важно е да не се задържаме в сегашното!
Началника и по-малките началници приветливо махат с ръка от прозореца на небитието... От прозореца се вижда, че родната клиника е приютила странни, девиантни форми на патоса.
Бог отминава всички с възприятие, което ни е познато.
Бог продължава да има вяра, че е основал парадайса, а не клиниката.
А ние продължаваме да имаме вяра в Него! И не стопираме да го търсим на пазара на психотерапевтичните услуги.
Историческото заричане
Слепотата на стадото е пиедестал, върху който седи пастирът. Пастирът си има своите демони и напълно не му е до стадото. Но стадото в никакъв случай не схваща това, то е подчинено на патологична фиксация.
Основният въпрос пред психиатричната страна е задоволително остарял – „ Какво е нашето здравно бъдеще, историческото ни заричане? “
Какво чакаме от историята, от нас самите, от света, от децата ни...?
Клиниката се нуждае от явен отговор на тези въпроси, тъй като безцелността и празнотата са в основата на депресивните положения.
Блокираното от Закона предпочитание е контузия, само че още по-травматична е самата липса на предпочитание. Депресията ни връхлита, тъй като желанието е умряло и хоризонтът на чудото се е слегнал. Чудото беше наоколо, само че към този момент го няма...
Приличаме на куриерите на Кафка, които към този момент нямат известия, само че не престават да тичат по всички страни заради ролята, която са поели и клетвата, която са положили. За да не сложат завършек на живота си, те си подвикват безсмислени фрази и се вършат, че към момента има потребност от тях.
Така и ние, подвикваме си по табиет опустели пароли и обикаляме слепите улички на нашата безизходност...
Няма врач за душата на болния български народ.
Някой като оня лекар, който бдял над болната душа на Сабина Шпилрайн.
Няма към този момент и историческо заричане.
Няма кой да мисли пристрастно ориста на болните. Но и на насилниците, тези нещастници изгубени в иронията на света...
٭٭٭
Тази врата беше само за вас, само че към този момент е време да я затворим... (по Франц Кафка, отново).
„ Но ние...! “
„ Не може ли, въпреки всичко...! “
Стоенето пред вратата не съответствува с смяната на ориста.
Поради това значимо разминаване ще продължим да чакаме „ пустотата на нашата илюзия “ (Мишел Фуко) все в миналото да отстъпи под натиска на Истината и Разума, на Светлината и Свободата.
Абонирайте се за нашия Ютуб канал:
и за канала ни в Телеграм:
Влизайте непосредствено в сайта https:// . Споделяйте в профилите си, с другари, в групите и в страниците. По този метод ще преодолеем рестриктивните мерки, а хората ще могат да доближат до различната позиция за събитията!?
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ