Богомил Райнов е автор е на двадесет и два романа

Богомил Райнов е създател е на двадесет и два романа и повести, девет стихосбирки и голям брой книги в региона на есеистиката, издавани неведнъж и в огромни тиражи. По тринадесет негови книги са основани филми, трансформирали се в шедьоври на българското кино, измежду които: „ Денят не си проличава по заранта “, „ Черните лебеди “, „ Голямата досада “, „ Господин Никой “, „ Няма нищо по-хубаво от неприятното време “ и други

Нарежда се измежду огромните майстори на престъпни и шпионски романи. В девет от тях – основен воин е Емил Боев.

Недей ми споделя за безоблачни дни, не ми обещавай лазури и слънце. Аз си имам сивото на мъглата и дъжда, аз съм притежател на неприятното време. Нека вятърът плиска в лицето ми дъжд. Няма нищо по-хубаво от неприятното време.

Всички ние на млади години си фантазираме, че живота е съревнование по експедитивност. И едвам по късно разбираме, че е съревнование по устойчивост.

Животът е огън. Може да е избухлив или едвам да тлее, само че додето е живот, той е огън. И в случай че първите ти срещи с огъня се свеждат до изгаряния, нищо чудно до дъно да се дърпаш настрана и по този начин да си умреш, без да схванеш, че огънят освен гори, а може и да топли!

Общуването – първото изискване за взаимното схващане. А взаимното схващане е първата крачка към взаимното единодушие.

Животът нерядко ни изправя пред сложни положения, само че в никакъв случай – пред безизходни. Което напълно не значи, че изходът без друго е в мечтаната от нас посока и безусловно настрана от гробищата. Макар че наше човешко право е да търсим изхода таман в мечтаната посока и – съгласно личния ми лозунг – да умираме единствено в краен случай.

Когато няма никакъв смисъл да живееш, тогава нормално живееш до дълбока напреднала възраст.

А това е самата истина: дамата е буря, вихър. И напълно не е инцидентно, че тайфуните постоянно носят женски имена – Клео, Фифи, Флора… Тая Флора!… Тайфуни с нежни имена… Нахлуват и обръщат всичко наобратно.

Това е казусът при красивите дами. Около тях постоянно има тълпа.

Не знам по какъв начин е по другите етажи на този живот, само че от дълго време съм се убедил, че на нашия етаж историите, които почват добре, са много повече от ония, които приключват добре. Изобщо на нашия етаж поговорката, че денят се познава от заранта, не е доста на респект.

Щастливата случайност не е въпрос на шанс, а на очакване: тя постоянно идва, умееш задоволително дълго да чакаш.

Има време за очакване. И има време за деяние. Важното е да не се объркат времената.

Това е положителната страна на скептицизма, че и дребните триумфи ти носят наслада.

Равностойния съперник постоянно се усеща, тъй като на часа забелязваш някои общи черти на мисъл и деяние сред себе си и другия.

Това е неприятното на дългата връзка с един човек, че с течение на времето стартира да ти чете мислите. Такива като нас би трябвало да заобикалят дългите връзки.

Известно е, че и орех да речеш да счупиш, отново е нужна сръчност. А в случай че си го счупил така, че да си го смачкал, ще би трябвало да вадиш ядката парче по парче, додето ти призлее, вместо да я измъкнеш цялата и едновременно. Така беше и с тая история. Някой беше натиснал прекомерно мощно и в този момент се постановяваше да забележим историята парченце по парченце и да се опитваме да я възвръщаме. Само че за разлика от ядката човек в никакъв случай не може да знае по какъв начин е изглеждала една история, преди да бъде смачкана. Така че възобновяване е мъчно и нестабилно. Като оставим настрани събитието, че в това време някои детайли може дефинитивно и вечно да са затрити.

Самата същина на живота е заграбване и асимилиране, заграбване и преправка на присвоеното: цветето с корените си ограбва и изсмуква почвата, животното опустошава растителността или умъртвява други животни, а човекът… индивидът още като зародиш смуче виталните ресурси на майчиния организъм, с цел да смуче по-късно млякото от майчината гръд, а още по-късно, с цел да присвоява всичко, което е по силите и опциите му да присвои. И в случай че примерно ние с вас сме още живи и близките не са ни раздрали, то е тъй като единствено силите и опциите на множеството хора са прекомерно жалки.

Та може би чака нещо. Или може би аз очаквам. Или и двамата чакаме. Но, както постоянно, когато и двамата чакат нещо, не става нищо.

Вие тичате, аз мирувам. Не е ли това също една рецепта, като всяка друга, тъй като мечтаното е непостижимо, отказваш се в точния момент от него. Понеже огромните упоритости са свързани с опасности и водят до банкрут, пращаш ги по дявола. Защо ми е лична вила, когато мога да пребивавам чартърен? Защо ми са 10 стаи, когато две ми стигат? Защо да ламтя за повече пари, когато изкарвам без необикновен труд нужното?

Не мислиш ли, че е прекомерно да се ровим в мръсотията, полемизираме с нея, подлагаме на критика, затъваме в детайлности. Когато почнеш прекомерно да се занимаваш с мръсника, ти влизаш в неговата орбита, той те завладява, настанява се в мислите и прекарванията ти, значи реализира своето. Да не му доставяме наслада, като му обръщаме прекомерно внимание. Да покажем, че той не е могъщ да управлява желанията и дейностите ни. Това ще го вбесява. А вбесяването е форма на раздробяване, на самоизтребление.

Кадър от кино лентата „ Няма нищо по-хубаво от неприятното време “ (1971) по едноименния разказ на Богомил Райнов

На хората би трябвало да се даде една мисъл, разбираш ли? Една мисъл мощна, елементарна и безапелационна. Една избавителна мисъл, която да обсеби съзнанието им. А щом обсеби съзнанието им, те непрекъснато ще я повтарят и непрекъснато ще насищат с нея пространството. Една идея-светкавица, предавана по едно и също време от милиони хора, един вихър, който да очисти пространството и да опустоши силите на мрака. Но въпросът е огромното наличие да бъде сведено до нещо извънредно сбито и пределно могъщо, малко и мощно като светкавицата, една идея-мълния, разбираш ли?

Талантът, братче, е главоболна работа. Талантът нервира и оскърбява посредствеността, към него се вият отровните изпарения на завистта, кръжат лешоядите на озлобението, неуютно е. Талантът не е лавров венец, както си мислят говедата, а изкупителен кръст. Но всички мечтаят за него, а не за дребната роля на дребните хорица. И там е грешката. Желание за нещо, което не ти е обещано.

И когато късно вечерта се въртя в леглото в очакване пред мен да се разкрие гората, и когато, с цел да я видя по-бързо, се старая да се измъкна от лабиринта на паразитните мисли, това несъзнателно цапване още ми пари и аз си споделям, че може би тук е цялата моя прословута и глупава драма, драмата на дребния, дето се е надявал да стане огромен. И не тъй като е бил уверен в гения си, а тъй като е вярвал в шанса си. Знаел си, че не те бива за огромното, само че си отглеждал една загадка вяра, че въпреки всичко ще го постигнеш, че щом всичко друго така елементарно ти се е отдавало, за какво да не ти се отдаде и огромното. Законът на вероятностите, настоящ напълно в твоя изгода.

Щом им завиждаш, мисля си, значи при тях всичко е наред. Ако не беше наред, нямаше да завиждаш. И за какво в действителност изпитвам завист? Може би бедата стартира от едно калпаво разбиране. Убеждение, за което даже не си даваш сметка, само че което мъкнеш нейде надълбоко у себе си, още откогато се помниш. Убеждението, че другите са ти длъжни нещо – въпреки да повтаряш на глас, че не са ти длъжни. Длъжни са да ти дават мястото, което самичък смяташ, че ти се поставя. Длъжни са да те оценят тъкмо така, както самичък се оценяваш. Длъжни са да отговорят почти на идеала ти, тъй като другояче може да загубиш религия в идеала си. Те обаче напълно не те правят оценка, както очакваш, при положение, че въобще те виждат. Нито се сместват, с цел да ти отворят място. Нито се равняват на идеала ти. И ето, че ти им теглиш присъдата, като се ръководиш от идеала си, а по-късно пращаш по дяволите и идеала, тъй като той е бил опроверган от живота. Изобщо слагаш кръст на всичко, разчистваш си генерално сметките и внезапно ти става леко, като след всяко почистване на сметки. Но това е единствено първоначално, додето не си схванал, че си поставил кръст на себе си. Колкото да се ровиш в паметта си, не можеш да изровиш повече от две-три положителни каузи. Но има и по-неприятно – че си ги направил неумишлено. Не си имал време да помислиш, че може и да не ги извършиш, по тази причина си ги направил.

Съчувствието е това напълно дребно и на ниска цена благодеяние, с което си измиваме ръцете от грижите на близките. Умиляваме се до сълзи и отминаваме удовлетворени от добротата си, без да помисляме дали на другия му е станало по-леко от нашето състрадание. Нека самичък се оправя в батака си – това си е негова работа. Важното е, че ние му съчувстваме, без да сме задължени да го вършим.

Нямам черни мисли. А още по-малко бели. И тъй като напълно без мисли не може, остават сивите. Без ненавист и без любов. Без вяра и без обезсърчение. Сиви. Сивички. Като мишленца. И съвсем толкоз привлекателни.

Бедата е, че имам прекалено много мисли, а единствено две ръце. Как искаш да протоколирам толкоз мисли. Додето стартира да показвам една, тя към този момент се е изменила или е минала в друга, или е избягала толкоз напред, че е изключено да я догоня с химикалката. Спохождат ме най-различни хрумвания, без да съм ги викал, а основната, дето от толкоз време я диря, все не идва. Как да обединя всички тези мисли в едно? по какъв начин да кажа основното и то да проникне като гръмотевица в главите на хората, с цел да очистят пространството, да очистят себе си да се изтръгнат от тая ужасна мигрена, дето им притиска главите… Ако ми пристигна такава концепция, може и да пропиша.

Хората са измислили бога заради некадърност да дефинират по различен метод неопределеното. И с цялата си дивотия са го сътворили по собствен облик и сходство. Един дъртак с бяла брада, тъй като по какъв начин няма да е дъртак, щом вселената му е остаряла, и който населява парадайса, тъй като в случай че не населява парадайса ще остане без местопребиваване.

Някой си беше споделил, че в случай че се движиш дружно с останалите, в никакъв случай няма да ги изпревариш. Мене обаче друго ме е вълнувало: какво да направя, че да не се движа с останалите, без да се трепя да ги задминавам. Отговорът на пръв взор е напълно елементарен: да се тътриш обратно. Да, само че по този начин е единствено на пръв взор. Понеже обратно също се мъкне сума народ. И още по-назад – също. Изобщо обратно е надалеч по-оживено, в сравнение с напред.

Мислил съм много по въпроса. Въртял съм го и оттук, и отвъд. И, единственото, което съм намислил е, че би трябвало просто да кривнеш настрана от пътя. Да се забиеш в буренака. Да се изтегнеш там в тихото и безлюдното и да ги оставиш ония да се догонват, да се задминават или да тъпчат на място, едвам се види, че и те навиват километраж.

От опит знам, че на мрачно се мисли по-добре. Тъмното те изолира от всички дреболии, по които може да скача погледът ти и да те разсейва. Тъмното те оставя уединено с теб самия, доколкото човек въобще може да бъде уединено измежду лудницата на виденията и на страховете.

Не обичам да неистина, когато истината не ми отърва, единствено я замлъквам.

Човек постоянно среща хора, извънредно интелигентни и опитни в специалността си, които щом излязат от нейните рамки, внезапно се оказват посредствени до неспособност.

Лошото е, че един най-малък риск, когато стартира да се поема неведнъж, престава да бъде най-малък.

Но изкуството да чакаш, не е автомат за облага. Можеш да чакаш самоотвержено и търпеливо някой трен, обаче в случай че го чакаш там, където влакът не минава, надали ще го дочакаш.

И въпреки всичко, коства ми се, че съм наказан да очаквам до безконечност един трен, който или не съществува, или минава на стотици километри отсам.