Баща ми търгуваше с пощенски марки

Откъс от Амстердамски блус, Арнон Грюнберг

Баща ми търгуваше с пощенски марки – или най-малко двамата с майка ми си мислехме по този начин. От нея знаех, че дядо ми по бащина линия имал дрогерия. Дрогерия на колела. И че по през целия ден обикалял Берлин с количката си.
– Един ден го намерили прострян върху количката – ми сподели тя един път, – погубен не от „ кафявите ризи “, а от домашната ракия.
После доуточни:
– А пък моите родители имаха магазин за мебели, по-късно даже два. Не видяхме от тях нито цент, пукната пара не взехме.
Живеехме в Дюселдорф, в хотел, на чиято фасада беше окачена спонтанна паметна плоча: „ Тук младият стихотворец Хайне прекара няколко щастливи години “. Разбира се, изключено бе да не ме снимат пред плочата. Младият стихотворец Хайне можеше да докара всекиго до полуда.
Докато бях в главното учебно заведение, понякога татко ми ме взимаше на пътуванията си. Никога не отсъстваше дълго – най-вече ден или два. Във влака ядяхме хлебчета с кашерни кренвирши, които татко ми приготвяше собственоръчно. Ядяхме обаче и некашерни кренвирши, бухтички и банички. Според татко ми те бяха не по-малко потребни от топлата храна. Той си уреждаше срещи по кафенета. Беше горещо. Носех пай панталон.
Баща ми беше плешив. Хората го вземаха за мой дядо. Питаха:
– На разходка с дядо, а? Влизахме в кафенето, където го чакаха тези, с които имаше среща – също остарели и плешиви. Мъжете обръщаха по няколко водки, а на мен ми поръчваха сладолед. Бъбреха с часове. Баща ми в никакъв случай не се издаваше защо си е приказвал с плешивковците. Приключехме ли с кафенето, отивахме на панаира. Ядяхме наденички на скара. Според татко ми Бог не ни броял хапките. Бог може би не, но майка ми ги броеше. Вечерта отново се отправяхме към някое кафене, където се срещахме с други побелели мъже. Мъже, които можеха да играят Господ във второкласен филм. Изпиваше се още водка. Баща ми се палеше. Косата му приличаше на плява. Беше я пуснал по-дълга, с цел да прикрие с нея плешивината на главата си. Като се разпалеше, кичурите падаха пред очите му. Вдигаха се шумни тостове: „ Auf bessere Zeiten! “. Баща ми удряше по масата. Никой не му обръщаше внимание. Така или другояче, всички удряха по масата. Обсъждаше се процесът „ Майданек “. Или пък младият стихотворец Хайне. Все същото. Майка ми си мислеше, че оказвам помощ на татко си да продава пощенски марки, единствено че аз не бях зървал и една пощенска марка. Питах го дали не ги е продал към този момент. Той не споделяше. И пред майка ми мълчеше. Отвръщаше единствено:
– Всеки си има загадка, даже простаците и невежите. На закуска получавах мляко с какао; у дома в никакъв случай не ми даваха мляко с какао. Един път на комерсиалната улица останахме цялостен час, заслушани в мъж, който свиреше на хармоника.
Веднъж отидохме и в Брюксел. Там станахме очевидци на злополука. На един светофар камион прегази възрастен мъж с бастун. Случи се като на занимателен каданс. Шофьорът не видя пешеходеца, който таман тръгваше да пресича. Баща ми размаха ръце и закрещя:
– Ей, ей!
Но водачът не гледаше насам и камионът мина право през старика. Нямаше по какъв начин да останем да позяпаме, тъй като бързахме за следващото кафене, където следващият прошарен мъж очакваше татко ми. Кафенетата бяха все такива, в които се събираха единствено мъже на възраст, даже келнерите бяха с прошарени коси; нямаше навалици. Вентилаторите се въртяха мудно, без да внасят прохлада.
В Брюксел си нямаха панаир. Впрочем татко ми не ми позволяваше да се качвам на влакчето, тъй като самият той се опасяваше. Даваше ми да изстрелвам, само че аз всякога го разочаровах. Баща ми стреляше тъкмо. Веднъж ми завоюва плюшено мече, единствено че за какъв демон ми беше плюшена играчка? Когато ходехме по кафенетата, татко ми постоянно си носеше найлонова торбичка на „ Албърт Хайн “. Повтаряше, че умните хора държат значимите неща в найлонови торбички. Понякога се постановяваше да чакаме старите мъже, които тъкмо като татко ми миришеха на чесън. Не желаех да им сядам в скута, тъй като ходех с пай панталон и крачолите им – също като бузите им – ме дращеха извънредно. Веднъж един от татковите сътрудници от Дюселдорф ни заръча да му донесем херинга. Станахме рано, с цел да купим 10 херинги от обичания риболовен дюкян на татко ми, който се намираше близо до борсата.
Беше ден единствено за пиянство на студена бира. Баща ми носеше слънчеви очила; по-късно взе да се задява с две девойки, които пътуваха в нашето купе. Малко след Оберхаузен купето ни залъха на риба. Баща ми беше оставил херингата в мрежата над главите ни. Когато тръгваше на път, той постоянно си носеше черно шишенце със златиста капачка. В него имаше одеколон или нещо сходно. Той извади черното шишенце от вътрешния си джоб и напръска стените на купето. Момичетата се развеселиха, запляскаха се по бедрата, а татко ми, види се, също се въодушеви. Освен това шишенце постоянно си вземаше и книга – всякога все същия учебник по британски език. Тоя учебник бе най-мръсното нещо, което бе попадало пред очите ми. И до ден сегашен за мен си остава мистерия по какъв начин не го изгуби, тъй като на тези пътувания татко ми губеше всевъзможни неща. И мен ме е губил нееднократно. Малко преди Дюселдорф миризмата в купето стана нетърпима макар одеколона. Баща ми извади от чантата лука, туршията и херингата. Поднесе ги към лицата на девойките, с цел да ги помиришат, вдъхна от аромата и той, след това изхвърли херингата през прозореца на движещия се трен. Купето ще да е миришело на риба дни наред сходно на вътрешността на буренцата с херинга, които могат да се купят от пазара.
Баща ми обичаше да споделя:
– Едно време в моето семейство ядяхме напряко от тенджерата. Преди това гасяхме светлината, с цел да има всеки еднакъв късмет. Понякога готвехме чорба от миризмата на месото предходната седмица.
Когато навърших дванайсет, пътуванията ненадейно секнаха. Или просто татко ми спря да ме взима със себе си.

След гибелта му в действителност открихме долап с пощенски марки, само че броят им не оправда упованията ни. От друга страна, имахме задоволително марки, с цел да пращаме писма до края на дните си, без значение в коя страна се намираме. Майка ми ми забрани да ги докосвам. Може като нищо да са ценни; би трябвало да ги ревизира. Оказа се още, че татко ми има и двайсет коня. В Берлин. Училище по езда за инвалиди, купено през 1965 година. Мислех си, че татко ми е взел всичките тези коне, с цел да яздим дружно. Странно начинание, защото не можех да си показва на кон нито татко си, нито майка си, нито себе си или сестра си. Майка ми беше унищожена.
– Какво да ги върша в този момент тези двайсет коня? Сякаш марките не ми стигаха! – вайкаше се тя.
Продадохме учебното заведение по езда. Нотариусът уреди всичко.
– Всяка година учебното заведение поглъщаше от ден на ден пари – изясни той, – а нямаше гости, пукнат човек не влизаше. Недоумявам за какво не го продаде по-рано.
От продажбата не получихме съвсем нищо. Впоследствие се оказа, че измежду животните имало и понита. Навярно с цел да могат инвалидите да се качват по-лесно. На майка си споделих:
– Трябва да изпееш някой път: „ Двайсет кончета имам в Берлин “.
Не ѝ стана смешно.
По-рано постоянно ходехме в Берлин. Имахме там вуйна, която живееше в старешки дом. Посещавахме я съвсем всяко лято. Нанасяхме се при нея. Цяло лято в старческия дом. Берлинските лета могат да са горещи. Обитателите на старческия дом мряха като мухи. Следобед всички се отправяхме към сладкарницата. Ядяхме пасти като невидели. Особено аз. Ако питат мен, умерено можехме да се преместим в Берлин. Дори единствено поради пастите. От време на време ходехме и на плажа на Ванзее. Когато майка ми се отплеснеше по нещо, двамата с татко ми тичахме към сергията с форма на бъчва и си взимахме наденица и картофена салата. Мазни донемайкъде, само че най-вкусното нещо, което съм опитвал в миналото. И лелята идваше с нас. Криеше се от слънцето под чадърчето си.
За погребението се наложи да отидем чак до Израел, където живее сестра ми. Нямаше по какъв начин да го погребем в Амстердам, тъй като на сестра ми не ѝ позволяваха да лети. Беше бременна в деветия месец. Бебето можеше да се появи всеки миг. Затова грабнахме натрупа и отидохме при нея. С прехвърляне в Рим, тъй като не биваше да губим време, а оня ден нямаше директни полети.

Накрая пристигнахме на летище „ Бен-Гурион “; бяхме пътували през целия ден.
Майка ми не спираше да повтаря:
– Аз го убих, аз го убих.
Накрая ѝ рекох:
– Спри към този момент, другояче аз теб ще убия!
Стояхме в салона за идващи.
– Къде е ковчегът на мъжа ми? – попита майка ми по едно време.
– Ще си го получите всеки миг – ѝ отвърнаха. – Нямаше по какъв начин да го пуснем с елементарния багаж.
Зачакахме. Заедно със сестра ми. Един час, два. Донесоха ни кафе. Още един час. Летището се изпразни. Позвъниха в Рим. Ковчегът още бил там.
– Без суматоха, нищо не се е случило, просто се е позабавил. Стават такива неща. С тези прекачвания. Ще дойде със идващия полет.
Майка ми се разплака. Мина ми през мозъка, че сестра ми ще роди на „ Бен-Гурион “. Провикнах се:
– Всички отиваме в Рим, ще го погребем в Рим! Rome, here we come!
Ревът на майка ми ме изнервяше. Контракциите на сестра ми – и те.
На идната заран той дойде. Погребахме го незабавно. Транспортирахме го бързешката до Йерусалим. Понеже беше петък, а в събота не разрешават да погребваш.
След това изкарахме цяла седмица на бобена супа в пластмасови кутии. Очевидно приятелите на сестра ми бяха решили, че сме луди по бобената супа. Докато си в печал, не ти се разрешава да готвиш. Предпочитах да заставам гладен, вместо да хапвам фасул всеки ден.
Седем дни по-късно хванах самолета за Амстердам и се отървах от конете с пълномощното, което ми беше дала майка ми.

Етикети:

Предишна Случайна вест Следваща

ОЩЕ ОТ Литспот

Откъс от " Каин " от Жозе Сарамаго

Откъс от " Кварталът ", Йоаким Зандер

XV Световен конкурс за детско хайку 2017-2018

Откъс от " Тъмно, съвсем нощ ”, Йоанна Батор

Цитати от романа " Лице " на Блага Димитрова Интервю Още

коментара 0 Коментара Кафене добави коментар добави коментар Име: Всички Мъж Жена Защита: Избери типаж

Избери страст

Стари аватари

Вашият коментар Затвори Коментирай
Екипът на actualno.com ви благодари, че употребявате кирилица за вашите мнения. В случай, че коментарът Ви съдържа нецензурни квалификации и персонални нападки, или обиди на расова, полова, етническа или верска основа, той ще бъде заличен от модератора на уеб страницата.
Най-стари Най-нови Най- Най-

НАЙ-СПОДЕЛЯНИ

В Царево трансформират наредби, с цел да санкционира...
Скандален случай в Царево – петокласник удря пестник на учителката си, а брат му атакува защитата в учебно заведение „ Никола Вапцаров&r...
Григор към този момент е номер 4 в света, Федерер е с... Англия взела най-вече европейски... Захариева ръководи съвещание на Съв... Учени направиха значимо изобретение, обвързвано с... НАЙ-ЧЕТЕНИ

Дневен хороскоп за 30 януари
Овен Този вторник няма да може да редуцирате служебните си отговорности. Възможно е да получите разочароваща информация, което ще наложи...
Тригодишно дете бе раздрано до гибел от п... Вижте новородения наследник на Мария Илиева (СНИ... Истанбулският Рубикон на Борисов Цветан Василев: Пеевски е носил на Цацаров... НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Симеонов предлага лифтове да се строят б...
" През тази седмица ще се внесе предложение за смяна в Закона за горите, които ще разрешат да се построяват всевъзможни спортни уреди...
Международни специалисти оферират нов проект з... Румен Радев: Нашата външна политика би трябвало... Прокуратурата, Национална агенция за приходите и Министерство на вътрешните работи погват българите... Вие четохте ли Истанбулската спогодба? По...