България е единствената държава в Европа, която през Втората световна

България е единствената страна в Европа, която през Втората международна война (1939-1945 г.) съумява да избави своето еврейско население. Става дума за към 50 хиляди души, които с помощта на застъпничеството на българското общество и Българската православна черква не са изпратени в лагерите на гибелта. За да оцелеят и да не се набиват на очи на немските хитлеристи, огромна част от тях са разселени от огромните градски центрове в по-малките градчета на страната. Хиляди истории могат да бъдат разказани за българската приемливост и гостолюбие, оказани на нашите съграждани евреи. Две от тях са на Ребека Узиел и Шабтай Леви, които през днешния ден са семейство. Двамата са още деца, когато настъпват мрачните години на нацистко владичество над Европа.

Ребека или Ривка, както я назовават на галено нейните близки, е родена в Ямбол през 1938 година, и живее със фамилията си в града до 1942 година, когато дружно с майка си получават повиквателна. Първоначално отпътуват за Кърджали, където остават няколко дни, след което се откриват в Поморие, където прекарват 3 години до края на войната. Баща й, който в началото е в трудов лагер, се причислява към фамилията и също живее и работи по специалността си в Поморие. Той е фармацевт, получил образованието си в Страсбург, и чудесно приказва немски. Работи в аптека, която се намира в непосредствена непосредственост до дома, където е настанено фамилията.

„ Хората в Поморие бяха доста доброжелателни към нас. Живеехме като едно семейство. Понеже там нямаха деца, аз бяха детето на всички. Всички доста ми се радваха, глезеха ме и ме милваха “, спомня си Ривка. Семейството българи, в което са били настанени, се отнася доста благосклонно и благожелателно към нея и нейните близки. Впоследствие след края на войната тя и родителите и всяка години вървят на море в Поморие и отсядат в тях.

50 години по-късно Ривка още веднъж посещава Поморие и се среща с наследниците на фамилията, което ги е приютило. „ Бях призната доста добре, даже направиха репортаж. През последните десетина години постоянно посещаваме Поморие и се усещаме там като царе “, сподели тя.

Баща й, който е бил в лагер в Пирин, й споделя история, че там е имало и към двайсетина момчета от Македония. Когато влаковете с техните близки, пътуващи за лагерите на гибелта, са минали от там, те са желали да се причислят към тях. Българите не им разрешиха и принудително ги смъкнаха от влаковете, като по този начин ги избавиха, показа Ривка.

В лагерите, в които българските евреи са били разпределени по време на Втората международна война, хората не са били бити. Баща ми в никакъв случай не е разправял нещо неприятно за отношението на хората към него в лагера, добави тя.

Ривка е доста обвързвана и с родния Ямбол. В синагогата, в която са се венчали нейните родители, ще открие галерия на 15 април.

„ Само положителни думи мога да кажа за българите, за Ямбол и Поморие… “, заключи тя.

Шабтай Леви е роден в еврейската махала в центъра на София. „ Имах доста сладки мемоари от града, като малко дете. На 4 години трябваше да се изселим в София. Отидохме в града на майка ми – Провадия. Там изкарахме цялата война. Към нас се причисли и татко ми, който през лятото работеше в Горна Оряховица, а зимата не работеха. Това си беше работно време разкош “, смее се той. По време на престоя на татко му в Горна Оряховица и от фотосите, които са непокътнати до през днешния ден, се вижда, че той е „ мощен и огромен човек “ и не наподобява като подобен, който е търпял някаква изключителни ограничения.

След 9 септември Шабтай се завръща в София, където фамилията му дели с още три фамилии един апартамент. „ Живеехме в една стая на ул. „ Екзарх Йосиф “ №81. Там отидох на учебно заведение, бях доста добър възпитаник, имах другари българи. С тях продължих да си кореспондирам и след 1949 година, когато заминахме за Израел, и през идващите 40 години комунистически режим “, сподели той. Шабтай си написа със своя другар и на британски, и на български. „ И двамата бяхме инженери, той беше основен инженер на „ Балканкар “. През 1988 година за пръв път се върнах в България и се срещнахме, по-късно те ми гостуваха един месец в Съединени американски щати, където живеех по това време “, показа той.

Шабтай прави със фамилията си и обиколка на цяла България – посещава Русе, Провадия, Варна, Видин… „ Навсякъде, на всички места беше доста прелестно. Тогава не можех да приказвам добър български, само че тази добра жена /обръща се към брачната половинка си Ривка/ ми сподели, че би трябвало да приказвам и аз приказвам, приказвам. Аз приказвам малко, само че чета и пиша. Тя приказва доста, само че не чете и написа. Ние дружно вършим едно “, смеят се Шабтай и Ривка.

Тя прибавя, че дружно са почнали да превеждат Христо Ботев от български на иврит. „ Това беше първият ни взаимен план. Да преведем на иврит „ Жив е той, жив е “. Това е прелестна поема, която не може да се съпостави с никоя друга “, сподели Шабтай. Ривка си спомни, че като дете татко й не е давал да й се приказва на испански, с цел да не се „ скапе българското на детето “.

И двамата пазят един доста добър спомен от България по време на тежките военни години.

„ Истината е, че единствените евреи, които оцеляха, са единствено българите. Това не е нещо, което може да се скрие и да се каже, че не е правилно. Ние постоянно си приказваме по този начин. Само българите оцеляха по време международната война “, акцентира Ривка.

По време на престоя си в Съединени американски щати, Шабтай прави дребна студия, в която паралелно показва обстоятелствата от българската и еврейската история. Представя го пред синагогите в Америка, където обстоятелствата от българската история са малко известни. „ Те не знаеха нищо за България. Когато приказвах за българските евреи, приказвах за България и беше доста забавно “.

Ривка и Шабтай се срещат през 1956 година Тя е изпратена през лятото при роднините на своята майка в Хайфа. „ Съпругата на брата на майка ми един ден ми сподели: синът на съседката е тук, хайде да ти покаже Хайфа. Гледам синът на съседката чисти фасул с майка си. Заедно прекарахме две седмици в Хайфа. След като се завърнах в родното Рамле, той отиде в непосредствен кибуц и се виждахме още веднъж постоянно. По едно време ме предложения да се оженим в кибуца. Българите са познати като доста интелигентни хора, не може да не си завършат междинното обучение и по-късно да не постъпят в университет. Тогава бях още ученичка в горен курс. Казах не. И когато споделих не, този господин сподели благодаря, обърна си гърба и си отиде. 60 години нито съм го чула, нито съм го виждала “, сподели тя, а Шабтай добави: „ Не съм мислил за нея, нито тя за мен “.

За тези 6 десетилетия Ривка съумява да се омъжи за българин, става майка на четири деца /сред които професори и доктори на науките от MIT/ и баба на 13 внука, а скоро ще стане и прабаба. „ Мъжът ми беше специфичен, умря след 50-годишен брак. Един ден моя другарка ми даде телефонен номер, аз се обадих и той ми сподели: Аз съм Шабтай. Аз: Кой е този Шабтай! Той: Ривка, желаех да се оженя за теб. Аз откликвам: не си единственият! И тогава той ми сподели, твоят цвят е оранжевото. Имах огромна галерия в Израел, той пристигна и още веднъж си отпътува. Три години по-късно имах галерия в София и тази история той ще доразкаже “, съобщи Ривка.

Шабтай е имал доста добър другар, който е умрял и идва за панихида в София, тъкмо по времето, когато и Ривка е в столицата ни. „ Тогава помолих Снежана, брачната половинка на починалия ми другар, да отиде на изложбата и да му опише за Ривка “, сподели той, до момента в който тя го прекъсваше с усмивка: „ Шпионаж “. Снежана му дава отговор, че е прелестна и тогава Шабтай телефонира на Рифка и споделя, че ще дойде за панихидата. „ Така пристигнах в София, направих панихидата. Попитаме къде ще отседна, аз не знаех и тя ме предложения в хотела си. Оттогава сме дружно … от септември 2015 година! “, показа той, а тя добави, смеейки се: „ Той в никакъв случай няма стая в хотела! Все аз отивам в хотела и по едно време и той идва “. „ Ние сме доста близки духовно “, сподели Шабтай. Ривка се съгласява и прецизира, че те имат идентична просвета: „ Езикът ни е един – български, храната – също, същите характери и обичаи. Всичко това доста ни оказва помощ да бъдем близки. Много съм удовлетворена, че за повторно взимам българин, макар че не желаех българин. Българите са доста готованци, но хайде! “, смеят се двамата.

„ Живяхме един пълностоен живот, и в този момент продължаваме. Когато се срещнахме, бяхме на 18 години. Сега сме дружно към този момент 9 години. Общо 27. Сега сме 27-годишни. Чувстваме се млади и доста си обичаме. Връщаме се по два-три пъти годишно в България “, обобщават двамата.

„ В България се усещаме у дома. Радваме се да дойдем. Ние се връщаме в нашето детинство с хората, с езика “, обявиха те.

Шабтай отбелязва: „ През последните години има една наклонност. Казват " българите взеха македонските евреи ". Аз запитвам: Къде беше Тито? Те саботираха влаковете. Защо не саботираха нито един от тези влакове, които пътуваха за Аушвиц. Не се интересуваха. Това не беше неговата концепция, той искаше друго нещо да направи. Ако той не можеше, тогава какво искаш да създадат другите, които бяха под игото на германците? Да, имаше хора като Белев, само че това не е българският народ. Народът ни обичаше и бяхме едно с него. Ние сме жители с юдейска вяра, както останалите са жители с християнска вяра. Живеехме дружно “.

Ривка напомня делото на Димитър Пешев в Кюстендил. „ Този човек през какво е минал, с цел да избави евреите “. Двамата акцентират, че българските евреи са били изселени по време на войната, с цел да бъдат избавени по този метод: „ Така ни избавиха! “

„ Всички приказват, че цар Борис III е избавител на евреите. Той, горкият, умря. Лесно е да се каже, той е избавител, оня е избавител. Това не е един човек. Това беше народът “, обобщават Шабтай и Ривка. /БГНЕС