Д-р Айлин Фейзулова: Местата за специализация в големите градове са ограничени и това е проблем
Айлин Фейзулова, притежател на премия " Златен Хипократ ", випуск 2022 МУ-София в изявление за предаването " Добър ден, България " на Радио " Фокус "
На тържествена гала младите лекари от Випуск 2022 година на Медицинския университет в София получиха своите дипломи на вчерашния си ден. На събитието участва и президентът Румен Радев. Двама са цялостните отличници на този випуск. А през днешния ден с нас е един от тях Айлин Фейзулова. Здравей.
Здравейте. Много ми е прелестно.
На първо място желая да ти кажа честито! Какво значи тази премия за теб " Златен Хипократ “?
Благодаря. Това е най-голямата премия, която съм получава досега, и е знак на това, че всички старания са си коствали, и на това, че когато човек поставя непримиримост и поредност в дейностите си, неговите цели ще бъдат осъществени.
Какво беше чувството на церемонията през вчерашния ден? Аз съм имала удоволствието да участвам на такава гала заради персонални аргументи и си припомням какъв брой вълнуващо беше единствено за човек, който стои в публиката, а въобразявам си за теб какво е било...
Беше най-вълнуващият миг в живота ми, както за мен, по този начин и за моите близки. Имах щастието да бъда с тях на тази гала и да им доставя тази наслада. За мен това беше извънредно значимо, държах родителите ми, баба ми, дядо ми да участват. Това не може да се опише с думи. Наистина в този миг човек осъзнава, че всички минали години, които са значително, са си коствали. Трепетът е голям. Преди да изляза, с цел да изкажа своята тирада, бях доста обезпокоена, само че сега, в който към този момент излязох на сцената и ми връчиха премията, всяко терзание си отиде и остана единствено насладата.
Защо медицина, преди всичко? Какви са персоналните ти претекстове въобще да запишеш да учиш медицина?
Винаги съм желала да оказвам помощ на хората. Още от напълно дребна по един или различен метод съм пособия на своите другари, близки, даже на инцидентни хора и това ми е доставяло доста огромно вътрешно задоволство и е изпълвало душата ми с обич. Разбира се, има и друга причина – това е, че съм израснала в семейство на лекари, които са доста отдадени на специалността си, доста са стимулирани да лекуват хора и виждам благодарността в очите на всичките им пациенти, и то години наред, което ми демонстрира, че са извървели един стойностен път. И желая да продължа този път.
Според мен и за мен да завършиш Медицинския университет значи да положиш извънредно доста старания. Какво ти костваше това и имаше ли въобще свободно време или беше единствено учене, учене, учене?
Много е забавно, че не беше единствено учене, учене, учене. Напротив, постаравам се постоянно да отстранявам време за себе си и за околните ми, като това време обричам главно на физическа интензивност, на спорт. Гледам всеки ден да спортувам най-малко по един час, интензивна физическа интензивност или по-умерена. Също по този начин вземам участие на доста маратони, на полудистанции, на 21 км, отивам на национални танци два пъти седмично и най-много – уча непознати езици.
И това го споделя човек, който е приключил медицина!
Да, с горделивост, че имах време и за тези неща.
Направо аз съм в потрес! Ти в действителност си човекът-всичко. Кога ти беше най-трудно и кое най-вече ти харесваше по време на образованието?
Най-трудни са два момента и това може би ще ви го кажат всички. Първият миг е преходът сред ученическите години и студентството – това е първи курс. Първата, а точно зимна сесия, идва незабавно, човек още не е осъзнал, че е в университета. Да не приказваме за първия колоквиум по анатомия, който пристигна две седмици след първия ни образователен ден. Тогава изобщо не осъзнавахме същината на това да се посвещаваш толкоз на ученето в една съответна тенденция – в тази ситуация медицина. Но минаха и тези моменти. И вторият сложен миг беше най-после – държавните изпити. Не тъй като материалът е по-труден, в противен случай – той си минава за повторно, само че тъй като човек малко или доста към този момент е привършен, няма самообладание да приключи, към този момент е почнал да доброволства в дадени лечебни заведения и всичко идва от ден на ден и повече. Но когато човек се успокои от тази мисъл, че последният изпит следва и даде всичко от себе си, с цел да се оправи, както до момента, се получава.
А в този момент накъде? Вие завършвате " Обща медицина “, нали по този начин?
Точно по този начин.
Към какво си се ориентирала? Тук, в България, ли ще продължиш или в чужбина, каква компетентност?
Категорично в България. Не съм се и замисляла за чужбина, макар многото стажове, които организирах там. Винаги съм избирала България, тъй като считам, че българските пациенти имат потребност от отдадени лекари и такива лекари са всички мои сътрудници, които познавам. Аз се гордея с тях и с техните триумфи, тъй като и те имат доста триумфи. И през вчерашния ден бях доста горда на дипломирането на всички ни, освен при приемането на моята премия. Избрала съм специалността " Ендокринология “.
Защо тъкмо нея?
Тя е най-интересна за мен. Тя е всеобхватна просвета, защото може би знаете, че има доста ендокринни жлези, които имат напълно друго деяние в организма на човек. Тепърва ще се развива и науката " Невроендокринология “, която също съставлява интерес за мен, и сега, към този момент близо половин година доброволствам в Клиника по ендокринология към Научния институт.
Какво ти дава доброволстването?
Доброволстването ми даде най-много сигурността, че това, което съм избрала, е моето нещо и че това място също избра мен, защото сътрудниците са невероятни, ръководителите – още повече. В такава хубава среда човек може да се развива, може да е спокоен и да прави работата си качествено.
Вие всички, които завършихте през вчерашния ден и хвърлихте шапките, сте млади лекари. Вие сте бъдещето на медицината в България. Как го виждаш ти, къде са пробойните в нашето опазване на здравето и върху какво би трябвало да се акцентира?
Много хубаво казахте пробойни, доста ми хареса тази дума, да. Местата за специализация са мощно лимитирани, изключително в огромните обитаеми места, каквито са София, Пловдив.
Варна.
Варна, Стара Загора – имам предвид градовете съответно, в които има медицински университет, към този момент и в Бургас имаме филиал и в Плевен. Така че това са едни огромни градове, в които ние сме израснали, в които ние сме се обучавали, получили сме нашето висше обучение, за нас ще е освен привилегия, само че и чест да останем в тези градове. Само че не се дава такава опция, заради повода, че лимитират строго местата за специализация в университетските лечебни заведения и насочват младите лекари да отидат в дребните обитаеми места. Не мога да кажа, че не одобрявам тази политика, в противен случай, аз я одобрявам, само че познавайки сътрудниците си, знам, че за нас ще е доста мъчно ние да се преустановим и да живеем в един напълно различен град или по-малко обитаемо място, в което в никакъв случай не сме живели, нямаме родственици и най-много не можем да вземем половинките си с нас и да градим семейство. Така че първата пробойна, това са лимитираните места за специализация в по-големите градове. А също по този начин на второ място е заплащането. Това е една неведнъж обсъждана тематика. За страдание, тя не е доста позитивна, защото разновидностите за възнаграждение също са мощно лимитирани и даже да се отворят места, те не са заплатени и човек е задължен даже да работи на друго място.
За да може да се устоя, да .
За да може да се устоя, тъкмо по този начин. Можете да си визиите за какъв безчовечен труд става въпрос. Въобще човек по този начин да се раздира сред две места не е елементарно, а пък доколкото ми е известно, за дадени видове специализация даже специализантът заплаща за своето обучение. Така че говорейки за разновидностите за специализация, те в действителност са лимитирани. Разбира се, най-хубавият вид, това е държавната специализация, само че точно тези неща са в недостиг. Друг прекрасен вид за младите е докторантурата. Това е към този момент научното израстване на човек в рамките и на университета. Тогава са планувани стипендии за докторанти, които избавят ситуацията.
Горе-долу да. И това всичкото, като го наложиш на шест години непосилен труд, бих могла да кажа аз, тъй като допускам, че през тези шест години, до момента в който ти си учила, не си работила на друго място, то просто не разрешава.
Да, не съм работила на друго място, обвързвано с медицината. Имах различен вид студентска работа – преподавах британски език на възпитаници.
Все отново си успявала.
Да, да, съумях.
Защото някои твои сътрудници – от това, което за съм чувала, чисто като другарски диалози – не могат просто да смогнат.
Не могат да смогнат, да. Тук, в София, е доста известно доброволстването и то стартира още след трети курс.
Да.
Като това също е голям труд и аз се удивлявам на всички сътрудници, които са го правили, защото аз започнах едвам откакто приключих образованието си. Това се случи ноември, ноември беше последният ми изпит и аз тогава се отдадох на доброволстването. Но другите ми сътрудници, в действителност с удивление го споделям, от години наред доброволстват, и то точно с цел да се харесат взаимно с мястото на възможната им бъдеща специализация. Но все пак, не се отпускат тези места. Т.е. макар едни многогодишни старания, това остава в последна сметка неоценено.
За жал.
Да.
Ами ето, аз споделих – вие сте бъдещето на България от страна на лекари, медицина, вие би трябвало да го измененията това. Надявам се да стане.
И аз по този начин считам, защото с всичките ми сътрудници сме на едно мнение, и считам, че в случай че всички дружно упражним тази мощ, ще се получат едни прелестни резултати. Вярвам в нас.
Дано! И като за край – какво искаш да пожелаеш на всички тези студенти, които учат медицина, следва им довеждане докрай, може би сега са някъде и карат и си споделят " Олеле, имам да изучавам по това, имам да изучавам по еди-какво си “. Малко кураж да им дадеш.
Огромен кураж дори. Аз доста обичам да споделям с сътрудниците от по-долните курсове. Тук ще загатна, че преди се образовах и в Медицински университет – Пловдив, тъй че и от там имам доста обичани сътрудници, които и до ден сегашен взимат препоръки от мен и аз с наслада им давам. На първо място, да не се тормозят, да имат вяра повече в себе си и най-много – да отделят малко повече време за подготовка, тъй като дребните стъпки водят към огромен триумф, а не едни големи старания в последния миг. Това е моят максимален съвет към тях. И най-много – да се любуват на тези студентски години, да имат доста необятен другарски кръг и да се грижат за тяхното психологично здраве.
На тържествена гала младите лекари от Випуск 2022 година на Медицинския университет в София получиха своите дипломи на вчерашния си ден. На събитието участва и президентът Румен Радев. Двама са цялостните отличници на този випуск. А през днешния ден с нас е един от тях Айлин Фейзулова. Здравей.
Здравейте. Много ми е прелестно.
На първо място желая да ти кажа честито! Какво значи тази премия за теб " Златен Хипократ “?
Благодаря. Това е най-голямата премия, която съм получава досега, и е знак на това, че всички старания са си коствали, и на това, че когато човек поставя непримиримост и поредност в дейностите си, неговите цели ще бъдат осъществени.
Какво беше чувството на церемонията през вчерашния ден? Аз съм имала удоволствието да участвам на такава гала заради персонални аргументи и си припомням какъв брой вълнуващо беше единствено за човек, който стои в публиката, а въобразявам си за теб какво е било...
Беше най-вълнуващият миг в живота ми, както за мен, по този начин и за моите близки. Имах щастието да бъда с тях на тази гала и да им доставя тази наслада. За мен това беше извънредно значимо, държах родителите ми, баба ми, дядо ми да участват. Това не може да се опише с думи. Наистина в този миг човек осъзнава, че всички минали години, които са значително, са си коствали. Трепетът е голям. Преди да изляза, с цел да изкажа своята тирада, бях доста обезпокоена, само че сега, в който към този момент излязох на сцената и ми връчиха премията, всяко терзание си отиде и остана единствено насладата.
Защо медицина, преди всичко? Какви са персоналните ти претекстове въобще да запишеш да учиш медицина?
Винаги съм желала да оказвам помощ на хората. Още от напълно дребна по един или различен метод съм пособия на своите другари, близки, даже на инцидентни хора и това ми е доставяло доста огромно вътрешно задоволство и е изпълвало душата ми с обич. Разбира се, има и друга причина – това е, че съм израснала в семейство на лекари, които са доста отдадени на специалността си, доста са стимулирани да лекуват хора и виждам благодарността в очите на всичките им пациенти, и то години наред, което ми демонстрира, че са извървели един стойностен път. И желая да продължа този път.
Според мен и за мен да завършиш Медицинския университет значи да положиш извънредно доста старания. Какво ти костваше това и имаше ли въобще свободно време или беше единствено учене, учене, учене?
Много е забавно, че не беше единствено учене, учене, учене. Напротив, постаравам се постоянно да отстранявам време за себе си и за околните ми, като това време обричам главно на физическа интензивност, на спорт. Гледам всеки ден да спортувам най-малко по един час, интензивна физическа интензивност или по-умерена. Също по този начин вземам участие на доста маратони, на полудистанции, на 21 км, отивам на национални танци два пъти седмично и най-много – уча непознати езици.
И това го споделя човек, който е приключил медицина!
Да, с горделивост, че имах време и за тези неща.
Направо аз съм в потрес! Ти в действителност си човекът-всичко. Кога ти беше най-трудно и кое най-вече ти харесваше по време на образованието?
Най-трудни са два момента и това може би ще ви го кажат всички. Първият миг е преходът сред ученическите години и студентството – това е първи курс. Първата, а точно зимна сесия, идва незабавно, човек още не е осъзнал, че е в университета. Да не приказваме за първия колоквиум по анатомия, който пристигна две седмици след първия ни образователен ден. Тогава изобщо не осъзнавахме същината на това да се посвещаваш толкоз на ученето в една съответна тенденция – в тази ситуация медицина. Но минаха и тези моменти. И вторият сложен миг беше най-после – държавните изпити. Не тъй като материалът е по-труден, в противен случай – той си минава за повторно, само че тъй като човек малко или доста към този момент е привършен, няма самообладание да приключи, към този момент е почнал да доброволства в дадени лечебни заведения и всичко идва от ден на ден и повече. Но когато човек се успокои от тази мисъл, че последният изпит следва и даде всичко от себе си, с цел да се оправи, както до момента, се получава.
А в този момент накъде? Вие завършвате " Обща медицина “, нали по този начин?
Точно по този начин.
Към какво си се ориентирала? Тук, в България, ли ще продължиш или в чужбина, каква компетентност?
Категорично в България. Не съм се и замисляла за чужбина, макар многото стажове, които организирах там. Винаги съм избирала България, тъй като считам, че българските пациенти имат потребност от отдадени лекари и такива лекари са всички мои сътрудници, които познавам. Аз се гордея с тях и с техните триумфи, тъй като и те имат доста триумфи. И през вчерашния ден бях доста горда на дипломирането на всички ни, освен при приемането на моята премия. Избрала съм специалността " Ендокринология “.
Защо тъкмо нея?
Тя е най-интересна за мен. Тя е всеобхватна просвета, защото може би знаете, че има доста ендокринни жлези, които имат напълно друго деяние в организма на човек. Тепърва ще се развива и науката " Невроендокринология “, която също съставлява интерес за мен, и сега, към този момент близо половин година доброволствам в Клиника по ендокринология към Научния институт.
Какво ти дава доброволстването?
Доброволстването ми даде най-много сигурността, че това, което съм избрала, е моето нещо и че това място също избра мен, защото сътрудниците са невероятни, ръководителите – още повече. В такава хубава среда човек може да се развива, може да е спокоен и да прави работата си качествено.
Вие всички, които завършихте през вчерашния ден и хвърлихте шапките, сте млади лекари. Вие сте бъдещето на медицината в България. Как го виждаш ти, къде са пробойните в нашето опазване на здравето и върху какво би трябвало да се акцентира?
Много хубаво казахте пробойни, доста ми хареса тази дума, да. Местата за специализация са мощно лимитирани, изключително в огромните обитаеми места, каквито са София, Пловдив.
Варна.
Варна, Стара Загора – имам предвид градовете съответно, в които има медицински университет, към този момент и в Бургас имаме филиал и в Плевен. Така че това са едни огромни градове, в които ние сме израснали, в които ние сме се обучавали, получили сме нашето висше обучение, за нас ще е освен привилегия, само че и чест да останем в тези градове. Само че не се дава такава опция, заради повода, че лимитират строго местата за специализация в университетските лечебни заведения и насочват младите лекари да отидат в дребните обитаеми места. Не мога да кажа, че не одобрявам тази политика, в противен случай, аз я одобрявам, само че познавайки сътрудниците си, знам, че за нас ще е доста мъчно ние да се преустановим и да живеем в един напълно различен град или по-малко обитаемо място, в което в никакъв случай не сме живели, нямаме родственици и най-много не можем да вземем половинките си с нас и да градим семейство. Така че първата пробойна, това са лимитираните места за специализация в по-големите градове. А също по този начин на второ място е заплащането. Това е една неведнъж обсъждана тематика. За страдание, тя не е доста позитивна, защото разновидностите за възнаграждение също са мощно лимитирани и даже да се отворят места, те не са заплатени и човек е задължен даже да работи на друго място.
За да може да се устоя, да .
За да може да се устоя, тъкмо по този начин. Можете да си визиите за какъв безчовечен труд става въпрос. Въобще човек по този начин да се раздира сред две места не е елементарно, а пък доколкото ми е известно, за дадени видове специализация даже специализантът заплаща за своето обучение. Така че говорейки за разновидностите за специализация, те в действителност са лимитирани. Разбира се, най-хубавият вид, това е държавната специализация, само че точно тези неща са в недостиг. Друг прекрасен вид за младите е докторантурата. Това е към този момент научното израстване на човек в рамките и на университета. Тогава са планувани стипендии за докторанти, които избавят ситуацията.
Горе-долу да. И това всичкото, като го наложиш на шест години непосилен труд, бих могла да кажа аз, тъй като допускам, че през тези шест години, до момента в който ти си учила, не си работила на друго място, то просто не разрешава.
Да, не съм работила на друго място, обвързвано с медицината. Имах различен вид студентска работа – преподавах британски език на възпитаници.
Все отново си успявала.
Да, да, съумях.
Защото някои твои сътрудници – от това, което за съм чувала, чисто като другарски диалози – не могат просто да смогнат.
Не могат да смогнат, да. Тук, в София, е доста известно доброволстването и то стартира още след трети курс.
Да.
Като това също е голям труд и аз се удивлявам на всички сътрудници, които са го правили, защото аз започнах едвам откакто приключих образованието си. Това се случи ноември, ноември беше последният ми изпит и аз тогава се отдадох на доброволстването. Но другите ми сътрудници, в действителност с удивление го споделям, от години наред доброволстват, и то точно с цел да се харесат взаимно с мястото на възможната им бъдеща специализация. Но все пак, не се отпускат тези места. Т.е. макар едни многогодишни старания, това остава в последна сметка неоценено.
За жал.
Да.
Ами ето, аз споделих – вие сте бъдещето на България от страна на лекари, медицина, вие би трябвало да го измененията това. Надявам се да стане.
И аз по този начин считам, защото с всичките ми сътрудници сме на едно мнение, и считам, че в случай че всички дружно упражним тази мощ, ще се получат едни прелестни резултати. Вярвам в нас.
Дано! И като за край – какво искаш да пожелаеш на всички тези студенти, които учат медицина, следва им довеждане докрай, може би сега са някъде и карат и си споделят " Олеле, имам да изучавам по това, имам да изучавам по еди-какво си “. Малко кураж да им дадеш.
Огромен кураж дори. Аз доста обичам да споделям с сътрудниците от по-долните курсове. Тук ще загатна, че преди се образовах и в Медицински университет – Пловдив, тъй че и от там имам доста обичани сътрудници, които и до ден сегашен взимат препоръки от мен и аз с наслада им давам. На първо място, да не се тормозят, да имат вяра повече в себе си и най-много – да отделят малко повече време за подготовка, тъй като дребните стъпки водят към огромен триумф, а не едни големи старания в последния миг. Това е моят максимален съвет към тях. И най-много – да се любуват на тези студентски години, да имат доста необятен другарски кръг и да се грижат за тяхното психологично здраве.
Източник: varna24.bg
КОМЕНТАРИ