Иван Гранитски: Драмата на мислещия дух в поезията на Надя Попова
Автор: Иван Гранитски
1.
Вече посочихме, че при започване на 80-те години на предишния век се появи група млади поетеси – Валентина Радинска, Надя Попова, Милена Лилова, Зоя Василева, Маргарита Петкова, Роза Боянова, които впечатлиха рецензията със зрелите си дебюти и с яркия си поетически тембър. В тази група изключително мощно се открои Надя Попова. Още в първата ѝ книга “Линия на живота “ (1981) тя показва омъдрена тъга и издръжливост пред екзистенциалните трагични и нерешими проблеми на битието. В стихотворението “Песен “, което имаше програмен темперамент, тя заявяваше:
В скръбта ти – като в клетка – те затворят,
Отнемат ти слънцата и звездите.
О, безсърдечна славеева участ –
пей, щом ти притъмнее пред очите.
Тогава проницателната рецензия видя образната и идейната непосредственост в стихотворенията на Надя Попова с могъщите поетически послания на съветските поетеси Анна Ахматова и Марина Цветаева – просветлена тъга, умерено приемане на непредотвратимия смут от гибелта и преходността на човешкия живот, неизбежностите на страданието и предопределението на Съдбата. Големият български стихотворец Петър Караангов проницателно означи, че в стиховете на Надя Попова господства болката от разрушената реципрочност или естетика, че това е поезия, която изобразява нравствената биография на лишеното от полезности време, в което ни е отсъдено да живеем: „ Чрез творчеството на поети като Надя Попова нашата лирика е на своето място – да бъде психическа и нравствена биография на една ера, лишена от последователност, лишена от ценностна ориентировка.
Стиховете на Надя Попова приказват за една съхранена морална резистентност в този драматичен и като че ли безконечен преход, който се трансформира за народа ни в злополучие. Оказахме се в ролята на миманс в този спектакъл, режисиран и стартиран като цивилизационен модел, който в действителност е модел на разрухата и изпепеляването. “
2.
Надя Попова е от поетесите, които имат извънредно самовзискателно отношение към личното творчество. Може би за това тя по този начин спестовно и рядко издава нови стихосбирки. През годините те са единствено няколко. След “Линия на живота “ още и “Къщи за срутване “ (1993), “Безславни празници “ (1996) и малко по-късно томче с определени стихове със заглавие “Рисунки по памет “ (2003) В едно от знаковите си стихотворения Надя Попова прави поразително съпоставяне сред индивида и фонтана. Край празния шадраван някой е плюл с равнодушие. Човекът на днешното време наподобява на празен шадраван, оголил е уязвимата си и наранима душа, а край него циничното общество нехае и се подхилква.
В друго свое стихотворение поетесата възкликва:
„ От писане
до неприличие протрих си лактите “
А в действителност писането за поетесата е форма на мечтаене. Тя мечтае да срещне споделеност, а получава единствено експанзия и ненавист, недоумение и изменничество. За това в друго стихотворение възкликва:
Колко илюзии
прегазени на пешеходната пътека;
какъв брой екскурзии
из джунглата непредсказуема –
Човека;
какво затъване
из маларичните пространства
на омразата…
И за съживяване
остана ли душа –
tabula rasa
Страшно и стряскащо е наблюдението на поетесата, че злата воля в днешното общество е систематизирана и че думите са осквернени. Те единствено плуват нагоре с коремите/ в незамръзващата ненавист.
3.
Надя Попова усеща нравствената сила на думите. Тя ги възприема като одухотворени същества, които са заредени с вътрешна светлина, могат да се обичат, само че могат и да се ненавиждат, или което е най-страшно да бъдат безразлични едни към други. Тогава текстът губи своята живителна мощ и способността си да превзема съзнанието на читателя, тъй като в действителност е мъртво роден. Докато същински надареният стихотворец постоянно усеща пулсациите на думите, техният вътрешен темп и неповторимата им дарба да бъдат мостове от едно към друго положение, въодушевление, афект или нирванно успокоение. Тъкмо подобен е казусът с Надя Попова.
Поетесата през годините носи мъжествено своята безсърдечна славеева участ и както сама възкликва – пее, когато ѝ притъмнее пред очите. Редки са случаите в актуалната българска лирика на толкоз рано узряла заложба, както е при Надя Попова. Още в първите ѝ работи бяхме впечатлени от оригиналността на поетическата идея, от превъзходния лирически рисунък, който съчетаваше просветленото съзерцаване с трагическите исблъсъци на духа. При това поезията на Надя Попова макар благосъстоянието на екзистенциалните проблеми, които носи, не губи и своята остра обществена сензитивност. Всъщност може да се каже, че съвсем всички лирически произведения на Надя Попова съставляват трагични, а от време на време и трагични вътрешни монолози. Лириката на Надя Попова е белязана от многопластови древен, исторически и културни асоциации, скрити цитати или смислови позовавания на претекстове и хрумвания от международната лирика (разбира се, най-вече от представители на сребърния век в съветската поезия).
Готова съм да се преборя с мъртвите безредици
само
в солените въртопи на кръвта си,
в дълбокото, където са потъналите ми гемии,
само че и най-фантастичните, най-пъстроцветни риби
на въображението –
с опашки феерични,
с гласове на сладкопойни чучулиги…
Това е тя – избавителната работа,
когато би трябвало да опазиш и духа и тялото
от вчерашните правилни телохранители,
които знаят всяко твое едва място;
от днешните спасители на плажа,
разкършващи
напомпаните си по пехливански бицепси
пред възхитената слаботелесна публика;
от псетата на самосъжалението,
подготвени състрадателно да те заръфат…
Това е твоето море.
То няма дъно.
Но ти си самоуверен плувец.
Не се заслушвай
в пеенето на сирените!
(„ Спасителна работа “)
Поезията на Надя Попова е лирика на безпощадните прочувствени и психически дисекции, на суровия самоанализ и самосъд. Тя отразява драмата на всекидневието, което убива светлите поетични пориви. С това се изяснява и мощната двигателна сила и сантимент към облика на дребния човек, индивидът в ъгъла, несретника, клетника като емблематичен воин на нашето време. И по какъв начин да не си спомним тук, че и поети като Борис Христов, Паруш Парушев, Деньо Денев, Таньо Клисуров и други също биваха привлечени от облика на дребния човек в ъгъла, който въженце стиска в джоба и е унизен и засегнат.
4.
Поетичното мислене на надя Попова е във висшия смисъл на думата антиномично – съзнанието ѝ е разкъсвано в алтернативите положително – зло, светлина – здрач, възвишено и серафически извисено – адово и инфернално. Авторката познава тъмните бездни на болката, само че в това време и светлите пориви на екстаза, любовното томление и неудържимия екстаз.
В друго свое знаково стихотворение поетесата покрусено възкликва:
Няма къде да отида.
Всеки излаз е единствено вход за нова пещера.
Всяко преливане – от пусто в празно,
с нищо не се запълва такава кухина…
И незабавно се сещаме за трагичната имитация на героя на Достоевски Мармеладов, който споделя: “Разбирате ли вие, господине, че човек няма къде да отиде? “ Усещането за вселенска студенина, за галактическа самотност, за изоставеността на обособената човешка душа, вибрира в редица от стихотворенията на Надя Попова. Но, незабавно би трябвало да отбележим, че при цялата трагичност на внушенията тази поезия впечатлява и със самобитната си мечтателност, съзерцателна извисеност над жестоко материалното и плебейските шумотевици на делника.
Още по-категорично показва Надя Попова вселенското обезсърчение на мислещата и сензитивната натура в поразителния си “Прощален триптих “:
Съдба,
за какво наказа ме да треперя в този мрак,
в който нахлуват мравките всеядни,
и късат хищно,
и разнасят из подземните си къщи
зрънце по зрънце дните ми,
очите ми,
духа?
Надя Попова е от най-талантливите, най-оригинални и най-самобитни модерни български поетеси, които развиват и тласкат напред традицията на класическата отечествена поезия. Тя гледа на своето творчество със суровост и грубост, тъй като знае, че към словото би трябвало да се подхожда като богослужение и че същинският създател е жертван на служение, коленопреклонно служение в храма на българското Слово. Когато той е безвъзмезден, безхитростен и жертвоготовен, Словото го възнаграждава с гений и достолепие.
А Надя Попова е таман от този вид създатели.
5.
След книгата с определени лирически произведения „ Всичко се сбъдна “ Надя Попова сервира на българския четец „ Носталгичен триптих “, който поразява със своя драматизъм, и даже трагизъм на внушенията. В първото стихотворение от триптиха „ Мираж “ поетесата гради лирическото изложение на правилото на жестоката антитеза.
Магически я притегля невъзможния живот на загатна. Лирическата героиня е стигнала до края на живота си и вижда, че всички илюзии – за безоблачното детство, за младите родители, за зеленото дърво на живота, за сантименталните зими с топло шалче, шейни и пързалки, даже за парковете, в които ромолят симпатични чешмички, а бюста на Пейо Яворов не е откраднат за цветни метали, са изцяло продадени. Бляна по засипвания от цвят на вишни комфортен двор – фамилното огнище и книгите, които са крепостта на героинята – всичко внезапно се разпада и разсипва като картонена кула. Носталгичните мемоари плуват като мираж измежду пустиня, а напред следва безконечната зима, безконечното мълчание, безконечната пустош.
Второто стихотворение от триптиха „ Немузикално “ задълбочава трагичните ударения. Героинята е толкоз натоварена с знания, а затова и с горест, скептицизъм и болежка, че като че ли чува в ушите си апокалиптичния възклик на ужаса, изобразен от художника Едвард Мунк в фамозната му картина.
Този поплак късен, този хрип безумен, отразява цялостното обезсърчение на лирическата героиня, която вижда, че към този момент е смляно житото на битието и тя е изгубила своя гальовен тембър из пресъхналите дерета на живота.
Немотата набира сили,
стиска гърлото с пръсти потни.
Думите като заболели животни
от света и от мен са се скрили –
да умрат…
В стихотворението откриваме разтърсващ облик, който въплъщава цялото обезсърчение, болежка, страдалчество и съзнанието за невъзможността те да бъдат избегнати и преодолени в мрачното ежедневие. Героинята вижда себе си по какъв начин разпъва до разкъсване мях на акордеон „ Weltmeister “, чиито черни басове са хлътнали злокобно, а по белите клавиши „ тичат сълзи със стъпчици миши “…
Основанията за разтърсващия трагизъм на тези стихове са освен обществени, само че и екзистенциални. Не се вижда излаз от разпадащото се съществуване, не се усеща вяра за изтерзаната и свръхчувствителна душа и напълно тихичко чуваме тъжната молба, поплака да възкръсне музиката на молитвата, на фантазията, на бляна.
Третата част на триптиха „ Нощен полет “ е като сънуване нескрито. В стиховидението виждаме реещите се души на Скот Фицджералд и Виктор Пасков, говорещи за дами и за Господ и запленяващи лирическата героиня с изгревното зарево на нежната нощ:
Всички пасажери спяха,
само аз будувах,
запленена от изгревното зарево
когато от пяната млечна различен аероплан изплува
и размина се с нашия
на една багра разстояние
И за част от секундата
налудничаво рискова,
в осветения илюминатор привидение се очерта:
раменете си по роднински допрели,
Скот Фицджералд с Виктор Пасков
си говореха за дами и за Господ.
И беше нежна нощта.
„ Нощен полет “
6.
Надя Попова е от най-интелигентните български поетеси и виртуозна преводачка (главно от съветски език) през последния половин век. В нейното поетическо съзнание си дават среща голямо количество облици, реминисценции, културни намеци, претекстове и внушения освен от българската класическа, а и модерна поезия, само че и от великите съветски поети Александър Пушкин, Александър Блок, Ана Ахматова, Марина Цветаева, Константин Балмонт, Андрей Белий, Владимир Маяковски, Велимир Хлебников, Зинаида Гипиус, Мария Петровых, Максимилиян Волошин и прочие велики поети от съветския сребърен век. Това голямо благосъстояние от информация и сгъстени метафорично образни послания и нашепвания разрешава на Надя Попова да построява по един удивителен метод своите истински облици, да тъче елегантно лирическия си рисунък, в който се вплитат истинските нейни стиховидения, както и благосъстоянието на плодотворните непознати въздействия.
Ето по какъв начин се ражда прелестната лирическа миниатюра, в която виждаме реещите се сенки на Скот Фицджералд и Виктор Пасков да се допират, обвеяни от нежния лъх на интелектуалното приятелство и да приказват за дами и за Оня, чието име не трябва да се произнася. Надя Попова извънредно добре познава творчеството и на Скот Фицджералд, и на Виктор Пасков. И по тази причина извежда като поанта на този лирически откъс (трета част от „ Носталгичен триптих “) точно облика за нежната нощ.
И други модерни български поети търсят допирни точки сред духовните аури на международни и отечествени създатели. Но метафората на Надя Попова за другарски бъбрещите си Скот Фицджералд и Виктор Пасков със по роднински допрени рамена, насочва мощно подстрекателство за безсмъртието на Словото, за всесъздаващата се мощ на творчеството, за силата на духовното роднинство, което надмогва гибелта.
Късните лирически произведения на Надя Попова и изключително поразителния „ Носталгичен триптих “ ни убеждават, че тя основава поезия с огромна символно-образна натовареност, с многопластови интелектуални асоциации, архетипни структури и продуктивни реминисценции от редица международни и български огромни поети.
1.
Вече посочихме, че при започване на 80-те години на предишния век се появи група млади поетеси – Валентина Радинска, Надя Попова, Милена Лилова, Зоя Василева, Маргарита Петкова, Роза Боянова, които впечатлиха рецензията със зрелите си дебюти и с яркия си поетически тембър. В тази група изключително мощно се открои Надя Попова. Още в първата ѝ книга “Линия на живота “ (1981) тя показва омъдрена тъга и издръжливост пред екзистенциалните трагични и нерешими проблеми на битието. В стихотворението “Песен “, което имаше програмен темперамент, тя заявяваше:
В скръбта ти – като в клетка – те затворят,
Отнемат ти слънцата и звездите.
О, безсърдечна славеева участ –
пей, щом ти притъмнее пред очите.
Тогава проницателната рецензия видя образната и идейната непосредственост в стихотворенията на Надя Попова с могъщите поетически послания на съветските поетеси Анна Ахматова и Марина Цветаева – просветлена тъга, умерено приемане на непредотвратимия смут от гибелта и преходността на човешкия живот, неизбежностите на страданието и предопределението на Съдбата. Големият български стихотворец Петър Караангов проницателно означи, че в стиховете на Надя Попова господства болката от разрушената реципрочност или естетика, че това е поезия, която изобразява нравствената биография на лишеното от полезности време, в което ни е отсъдено да живеем: „ Чрез творчеството на поети като Надя Попова нашата лирика е на своето място – да бъде психическа и нравствена биография на една ера, лишена от последователност, лишена от ценностна ориентировка.
Стиховете на Надя Попова приказват за една съхранена морална резистентност в този драматичен и като че ли безконечен преход, който се трансформира за народа ни в злополучие. Оказахме се в ролята на миманс в този спектакъл, режисиран и стартиран като цивилизационен модел, който в действителност е модел на разрухата и изпепеляването. “
2.
Надя Попова е от поетесите, които имат извънредно самовзискателно отношение към личното творчество. Може би за това тя по този начин спестовно и рядко издава нови стихосбирки. През годините те са единствено няколко. След “Линия на живота “ още и “Къщи за срутване “ (1993), “Безславни празници “ (1996) и малко по-късно томче с определени стихове със заглавие “Рисунки по памет “ (2003) В едно от знаковите си стихотворения Надя Попова прави поразително съпоставяне сред индивида и фонтана. Край празния шадраван някой е плюл с равнодушие. Човекът на днешното време наподобява на празен шадраван, оголил е уязвимата си и наранима душа, а край него циничното общество нехае и се подхилква.
В друго свое стихотворение поетесата възкликва:
„ От писане
до неприличие протрих си лактите “
А в действителност писането за поетесата е форма на мечтаене. Тя мечтае да срещне споделеност, а получава единствено експанзия и ненавист, недоумение и изменничество. За това в друго стихотворение възкликва:
Колко илюзии
прегазени на пешеходната пътека;
какъв брой екскурзии
из джунглата непредсказуема –
Човека;
какво затъване
из маларичните пространства
на омразата…
И за съживяване
остана ли душа –
tabula rasa
Страшно и стряскащо е наблюдението на поетесата, че злата воля в днешното общество е систематизирана и че думите са осквернени. Те единствено плуват нагоре с коремите/ в незамръзващата ненавист.
3.
Надя Попова усеща нравствената сила на думите. Тя ги възприема като одухотворени същества, които са заредени с вътрешна светлина, могат да се обичат, само че могат и да се ненавиждат, или което е най-страшно да бъдат безразлични едни към други. Тогава текстът губи своята живителна мощ и способността си да превзема съзнанието на читателя, тъй като в действителност е мъртво роден. Докато същински надареният стихотворец постоянно усеща пулсациите на думите, техният вътрешен темп и неповторимата им дарба да бъдат мостове от едно към друго положение, въодушевление, афект или нирванно успокоение. Тъкмо подобен е казусът с Надя Попова.
Поетесата през годините носи мъжествено своята безсърдечна славеева участ и както сама възкликва – пее, когато ѝ притъмнее пред очите. Редки са случаите в актуалната българска лирика на толкоз рано узряла заложба, както е при Надя Попова. Още в първите ѝ работи бяхме впечатлени от оригиналността на поетическата идея, от превъзходния лирически рисунък, който съчетаваше просветленото съзерцаване с трагическите исблъсъци на духа. При това поезията на Надя Попова макар благосъстоянието на екзистенциалните проблеми, които носи, не губи и своята остра обществена сензитивност. Всъщност може да се каже, че съвсем всички лирически произведения на Надя Попова съставляват трагични, а от време на време и трагични вътрешни монолози. Лириката на Надя Попова е белязана от многопластови древен, исторически и културни асоциации, скрити цитати или смислови позовавания на претекстове и хрумвания от международната лирика (разбира се, най-вече от представители на сребърния век в съветската поезия).
Готова съм да се преборя с мъртвите безредици
само
в солените въртопи на кръвта си,
в дълбокото, където са потъналите ми гемии,
само че и най-фантастичните, най-пъстроцветни риби
на въображението –
с опашки феерични,
с гласове на сладкопойни чучулиги…
Това е тя – избавителната работа,
когато би трябвало да опазиш и духа и тялото
от вчерашните правилни телохранители,
които знаят всяко твое едва място;
от днешните спасители на плажа,
разкършващи
напомпаните си по пехливански бицепси
пред възхитената слаботелесна публика;
от псетата на самосъжалението,
подготвени състрадателно да те заръфат…
Това е твоето море.
То няма дъно.
Но ти си самоуверен плувец.
Не се заслушвай
в пеенето на сирените!
(„ Спасителна работа “)
Поезията на Надя Попова е лирика на безпощадните прочувствени и психически дисекции, на суровия самоанализ и самосъд. Тя отразява драмата на всекидневието, което убива светлите поетични пориви. С това се изяснява и мощната двигателна сила и сантимент към облика на дребния човек, индивидът в ъгъла, несретника, клетника като емблематичен воин на нашето време. И по какъв начин да не си спомним тук, че и поети като Борис Христов, Паруш Парушев, Деньо Денев, Таньо Клисуров и други също биваха привлечени от облика на дребния човек в ъгъла, който въженце стиска в джоба и е унизен и засегнат.
4.
Поетичното мислене на надя Попова е във висшия смисъл на думата антиномично – съзнанието ѝ е разкъсвано в алтернативите положително – зло, светлина – здрач, възвишено и серафически извисено – адово и инфернално. Авторката познава тъмните бездни на болката, само че в това време и светлите пориви на екстаза, любовното томление и неудържимия екстаз.
В друго свое знаково стихотворение поетесата покрусено възкликва:
Няма къде да отида.
Всеки излаз е единствено вход за нова пещера.
Всяко преливане – от пусто в празно,
с нищо не се запълва такава кухина…
И незабавно се сещаме за трагичната имитация на героя на Достоевски Мармеладов, който споделя: “Разбирате ли вие, господине, че човек няма къде да отиде? “ Усещането за вселенска студенина, за галактическа самотност, за изоставеността на обособената човешка душа, вибрира в редица от стихотворенията на Надя Попова. Но, незабавно би трябвало да отбележим, че при цялата трагичност на внушенията тази поезия впечатлява и със самобитната си мечтателност, съзерцателна извисеност над жестоко материалното и плебейските шумотевици на делника.
Още по-категорично показва Надя Попова вселенското обезсърчение на мислещата и сензитивната натура в поразителния си “Прощален триптих “:
Съдба,
за какво наказа ме да треперя в този мрак,
в който нахлуват мравките всеядни,
и късат хищно,
и разнасят из подземните си къщи
зрънце по зрънце дните ми,
очите ми,
духа?
Надя Попова е от най-талантливите, най-оригинални и най-самобитни модерни български поетеси, които развиват и тласкат напред традицията на класическата отечествена поезия. Тя гледа на своето творчество със суровост и грубост, тъй като знае, че към словото би трябвало да се подхожда като богослужение и че същинският създател е жертван на служение, коленопреклонно служение в храма на българското Слово. Когато той е безвъзмезден, безхитростен и жертвоготовен, Словото го възнаграждава с гений и достолепие.
А Надя Попова е таман от този вид създатели.
5.
След книгата с определени лирически произведения „ Всичко се сбъдна “ Надя Попова сервира на българския четец „ Носталгичен триптих “, който поразява със своя драматизъм, и даже трагизъм на внушенията. В първото стихотворение от триптиха „ Мираж “ поетесата гради лирическото изложение на правилото на жестоката антитеза.
Магически я притегля невъзможния живот на загатна. Лирическата героиня е стигнала до края на живота си и вижда, че всички илюзии – за безоблачното детство, за младите родители, за зеленото дърво на живота, за сантименталните зими с топло шалче, шейни и пързалки, даже за парковете, в които ромолят симпатични чешмички, а бюста на Пейо Яворов не е откраднат за цветни метали, са изцяло продадени. Бляна по засипвания от цвят на вишни комфортен двор – фамилното огнище и книгите, които са крепостта на героинята – всичко внезапно се разпада и разсипва като картонена кула. Носталгичните мемоари плуват като мираж измежду пустиня, а напред следва безконечната зима, безконечното мълчание, безконечната пустош.
Второто стихотворение от триптиха „ Немузикално “ задълбочава трагичните ударения. Героинята е толкоз натоварена с знания, а затова и с горест, скептицизъм и болежка, че като че ли чува в ушите си апокалиптичния възклик на ужаса, изобразен от художника Едвард Мунк в фамозната му картина.
Този поплак късен, този хрип безумен, отразява цялостното обезсърчение на лирическата героиня, която вижда, че към този момент е смляно житото на битието и тя е изгубила своя гальовен тембър из пресъхналите дерета на живота.
Немотата набира сили,
стиска гърлото с пръсти потни.
Думите като заболели животни
от света и от мен са се скрили –
да умрат…
В стихотворението откриваме разтърсващ облик, който въплъщава цялото обезсърчение, болежка, страдалчество и съзнанието за невъзможността те да бъдат избегнати и преодолени в мрачното ежедневие. Героинята вижда себе си по какъв начин разпъва до разкъсване мях на акордеон „ Weltmeister “, чиито черни басове са хлътнали злокобно, а по белите клавиши „ тичат сълзи със стъпчици миши “…
Основанията за разтърсващия трагизъм на тези стихове са освен обществени, само че и екзистенциални. Не се вижда излаз от разпадащото се съществуване, не се усеща вяра за изтерзаната и свръхчувствителна душа и напълно тихичко чуваме тъжната молба, поплака да възкръсне музиката на молитвата, на фантазията, на бляна.
Третата част на триптиха „ Нощен полет “ е като сънуване нескрито. В стиховидението виждаме реещите се души на Скот Фицджералд и Виктор Пасков, говорещи за дами и за Господ и запленяващи лирическата героиня с изгревното зарево на нежната нощ:
Всички пасажери спяха,
само аз будувах,
запленена от изгревното зарево
когато от пяната млечна различен аероплан изплува
и размина се с нашия
на една багра разстояние
И за част от секундата
налудничаво рискова,
в осветения илюминатор привидение се очерта:
раменете си по роднински допрели,
Скот Фицджералд с Виктор Пасков
си говореха за дами и за Господ.
И беше нежна нощта.
„ Нощен полет “
6.
Надя Попова е от най-интелигентните български поетеси и виртуозна преводачка (главно от съветски език) през последния половин век. В нейното поетическо съзнание си дават среща голямо количество облици, реминисценции, културни намеци, претекстове и внушения освен от българската класическа, а и модерна поезия, само че и от великите съветски поети Александър Пушкин, Александър Блок, Ана Ахматова, Марина Цветаева, Константин Балмонт, Андрей Белий, Владимир Маяковски, Велимир Хлебников, Зинаида Гипиус, Мария Петровых, Максимилиян Волошин и прочие велики поети от съветския сребърен век. Това голямо благосъстояние от информация и сгъстени метафорично образни послания и нашепвания разрешава на Надя Попова да построява по един удивителен метод своите истински облици, да тъче елегантно лирическия си рисунък, в който се вплитат истинските нейни стиховидения, както и благосъстоянието на плодотворните непознати въздействия.
Ето по какъв начин се ражда прелестната лирическа миниатюра, в която виждаме реещите се сенки на Скот Фицджералд и Виктор Пасков да се допират, обвеяни от нежния лъх на интелектуалното приятелство и да приказват за дами и за Оня, чието име не трябва да се произнася. Надя Попова извънредно добре познава творчеството и на Скот Фицджералд, и на Виктор Пасков. И по тази причина извежда като поанта на този лирически откъс (трета част от „ Носталгичен триптих “) точно облика за нежната нощ.
И други модерни български поети търсят допирни точки сред духовните аури на международни и отечествени създатели. Но метафората на Надя Попова за другарски бъбрещите си Скот Фицджералд и Виктор Пасков със по роднински допрени рамена, насочва мощно подстрекателство за безсмъртието на Словото, за всесъздаващата се мощ на творчеството, за силата на духовното роднинство, което надмогва гибелта.
Късните лирически произведения на Надя Попова и изключително поразителния „ Носталгичен триптих “ ни убеждават, че тя основава поезия с огромна символно-образна натовареност, с многопластови интелектуални асоциации, архетипни структури и продуктивни реминисценции от редица международни и български огромни поети.
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ