Автор: Андрю Бацевич, професор по Международни отношения и история в

Автор: Андрю Бацевич, професор по Международни връзки и история в Бостънския университет и член на борда на Института за отговорно държавничество " Куинси ", както и един от създателите му. Текстът е оповестен във. Следвайте " Гласове " в 
Неслучилата се равносметка

В течение на доста вечери през 1952 и 1953 година, когато бях в детската градина, фамилията ми се събираше и ме усмиряваше пред тв приемника в жилищния квартал в Чикаго, където живеехме, с цел да гледаме " Victory at Sea " ( " Морска победа " – б.пр.) С вълнуваща музика и церемониален роман, този 26-сериен документален филм, продуциран от NBC, оферираше вдъхновяваща равносметка за Втората международна война като обективен спор, в който свободата беше триумфирала над злото, в огромна степен с помощта на напъните на Съединените щати. Страната беше водила национална война, бяха се сражавали милиони елементарни жители, отзовали се на повика на дълга. Резултатът от войната свидетелстваше за силата на американската народна власт.
Там имаше история, в цялото ѝ прелъстително и ужасяващо величие. Там имаше също и истина, непосредствена, уместна и безапелационна, въпреки и от строго американска позиция. Ако поредицата имаше изцяло обръщение, то беше това: изходът от този непоносим спор беше поставил начало на нова епоха, в която Съединените щати бяха предопределени да бъдат висш заповедник.
Поредицата имаше надълбоко влияние върху мен, засилено от обстоятелството, че и двамата ми родители бяха служили във войната. За тях и за други от тяхното потомство великият поход против Германия и Япония щеше да остане определящото събитие в живота им и наподобява щеше да предопредели живота и на бъдещите генерации.

Но " Victory at Sea " подсказваше за идни компликации. Заключителният епизод беше озаглавен „ Проект за мир “, само че не оферираше нищо сходно. По-скоро предаваше нещо доста сходно на предизвестие. „ Една бомба от един аероплан – и 78 000 човешки същества умират “, съобщаваше разказвачът, до момента в който камерата показваше картини от опустошената Хирошима. „ Две бомби – и Втората международна война е завършена “. Зърнисти фрагменти от освободените концентрационни лагери и мигащи фрагменти на прибиращите се вкъщи бойци. След това, със загадъчна отпратка към „ свободният свят в поход към утрешния ден “ и откъс от английския министър-председател Уинстън Чърчил, който възхвалява смисъла на решителността, непокорството, великодушието и положителната воля, сериалът просто свърши. За да узнаят какво е означавал най-унищожителният спор за всички времена в политическо и морално отношение, феновете трябваше да гледат нещо друго.
Внезапният край имаше прочут смисъл. Все отново, по времето, когато " Victory at Sea " се излъчваше, някои съдружници на Съединените щати от войната бяха станали техни огорчени противници, беше почнало съревнование за основаване на още по-смъртоносни нуклеарни оръжия, от тези, които Съединени американски щати бяха хвърлили над Япония, а американски войски бяха още веднъж ангажирани в сражения, този път в Корея, в спор, който нямаше да приключи с нещо даже близо до победа. Ако някой е имал план за мир, той е бил отсрочен. Едно нещо беше несъмнено – американското световно предимство нямаше да бъде неоспорвано.
Въпреки това, за множеството американци Втората международна война остана влиятелен извор на тези мемоари, а Студената война беше нейно самобитно продължение. Точно както американското командване беше победило Третия райх и имперска Япония през Втората международна война, по този начин Вашингтон също ще отблъсне Съветската опасност и ще обезпечи оцеляването на свободата. Тези две събития се сливат в груповото въображение на страната и заради това съставляват каноничен урок: световното владичество на Съединените щати, подкрепено от превъзхождаща военна мощ, се бе трансформирало в безапелационен императив.
Всъщност, мъчно извоюваната победа през 1945 година нямаше да бъде нито удостоверение, нито предвестител. Щеше да бъде извор на илюзии. През 1960-те години скъпоструващата и разединяваща война във Виетнам като че ли унищожи тези илюзии. Колапсът на комунизма в края на 1980-те години за миг ги съживи. Злополучните завършения, които Вашингтон предприе след 9/11, преследвайки своята световна „ война против тероризма “, още един път демонстрираха, че военното предимство на Съединените щати е лъжливо.
Разочароващите резултати от проточените войни в Афганистан и Ирак трябваше да послужат като сигнал за пробуждане, сходно на този, който Англия получи в 1956 година, когато английското държавно управление устрои намеса, с цел да си върне контрола над Суецкия канал и най-общо казано, да сложи египетския президент Гамал Абдел Насер на мястото му. Последвалият неуспех докара до извънредно оскърбление, което костваше на английския министър председател Антъни Идън поста му. Съперникът на Идън, водачът на лейбъристите Хю Гейтскел, разказа суецката интервенция като „ акт на пагубна нелепост “, който нанесе „ непоправими вреди на престижа и репутацията на нашата страна “. Малцина наблюдаващи оспориха тази оценка. Кризата задължи британците да признаят, че техният имперски план е стигнал задънена улица. Старият метод на правене на нещата – строяване на по-слабите нации в редичка – към този момент нямаше да проработи.
Последните двайсет години като че ли протекоха като нескончаем „ суецки миг “ за Съединените щати. Но ръководителите на американската външна политика отхвърлиха да продължат напред, вкопчвайки се в мита, че това, от което светът се нуждае, е повече американска военна мощ. Провалът в Ирак не попречи на Вашингтон да удвои залога за своята „ добра война “ в Афганистан – акт на прибързаност, чиято кулминационна точка беше безредното и унизително евакуиране през 2021 година.
Този театър можеше да послужи като мотив да се разгласи завършек на ерата, дефинирана от Втората международна война и Студената война, ведно с аспирациите, които те породиха. Но посредством в не дребна степен и на съветския президент Владимир Путин, моментът бързо отмина. Инвазията на Русия в Украйна съживи следвоенната традиция на Америка да се фука с мускулите си.
Афганистанската война, най-дългата в американската история, съвсем е изчезнала от спомените, както и пагубната война, която Вашингтон си избра да стартира преди 20 година в Ирак. В резултат ненапълно и на това, страната наподобява склонна да продължи да прави същите неточности, които доведоха до тези провали, като всичко се оправдава с мнимите отговорности за световно водачество.
Войната в Украйна може би предлага един финален късмет на Вашингтон да научи суецкия урок, без освен това да преживее проваляне. Дотук американската политика по отношение на Украйна беше прагматична и евентуално сдържана. Но президентът Джо Байдън и екипът му непрекъснато приказват за войната по метод, който допуска остаряла, назидателна и неразумно грандиозна визия за американската мощност. Съгласуването на реторичните изяви на администрацията с оценката на действителния залог, който има в Украйна, може да разреши на Байдън и компания да се отклонят от манията си за надмощие. Ако им се изясни, че американците нямат потребност страната им да играе роля в международните каузи, както се споделя детска приказка за лека нощ, би било бонус.
Опасността е, че може да се случи противоположното: в случай че Байдън реши да очертае в Украйна шев за нова епоха от военно подкрепена американска доминация, това може да го заключи там и деликатно премерената политика на администрацията му досега може да се окаже по-близка до неговата високопарна и недомислена изразителност. Това, от своя страна, ще докара до напълно друга и по-унищожителна равносметка.
С нас или срещу нас
Най-авторитетният израз на поствоенния светоглед – Розетския камък на американската държавност от веремето на Студената война – е NSC-68, строгосекретен документ, направен през 1950 година от екипа по обмисляне на политиката на Държавния департамент, воден тогава от Пол Нитце. Свидетелстващ за „ превъзходното многообразие, дълбоката приемливост, законността на свободното общество “, този идеологически претрупан документ открива параметрите на американската политика по времето на Студената война. Противопоставено на това свободно общество е „ робското общество “ на Съветския съюз, който изисква „ тотална власт над всеки човек в Съветската страна, без никакво изключение “, наред с „ тотална власт над всички комунистически партии и всички страни под руска доминация “.
Предоставените от NSC-68 причини за американска надмощие имат безапелационна изясненост. Той рисува ярки линии и трие неяснотите. „ В стесняващия се свят “, утвърждава документът, „ неналичието на ред сред народите става все по-малко търпима “. Този факт постанова на Съединените щати да поемат „ отговорността за международно водачество “, наред със задължението „ да вкарат ред и правдивост по метод, подобаващ на правилата на свободата и демокрацията “. Само ограничение на руската опасност няма да е задоволително. Нито пък изхранване на гладуващите по света или подкрепяне на страдащите. Това, което желаеха Съединените щати, беше способността и готовността да подчиняват. С тези планове Вашингтон се ангажира да откри преобладаваща войска, конфигурирана като световна полицейска мощ. Държавността се трансформира в придатък на военната мощност.
Непреходен във времето, манихейският вътък в NSC-68 е жив и през днешния ден, десетилетия след Студената война, която го въодушеви. Байдън непрекъснато упорства, че ориста на човечеството зависи от изхода на галактическата борба сред демокрацията и автокрацията и актуализира централната концепция на Нитце. Необходимостта от военно предимство – без значение дали се мери в разноски на Пентагона, брой ситуирани в чужбина бази или податливост да се употребява мощ – се е трансформирала в знак на вярата. И до момента в който светът продължава да се „ свива “ с помощта на глобализацията и софтуерния напредък (както и да се уголемява в космоса и киберпространството), обсегът на американските военни сили пораства съразмерно и този развой не провокира особени разногласия.
Но в случай че задачата на американската надмощие беше установяването на световен ред и правдивост посредством внимателно потребление на груба мощ, резултатите бяха смесени, в най-хубавия случай. От 1950 година насам хората в англоговорящия свят и живеещите в относителна непосредственост до Париж и Токио се оправят осносително добре. В съпоставяне с тях, изгодите за хората от световния Юг са незначителни. Невинаги опцията за по-дълъг и здравословен живот се трансформира в персонална независимост и сигурност. Правителства, които зачитат самостоятелните права и върховенството на закона, си остават по-скоро вяра, в сравнение с действителност.
Нещата можеше да са и по-лоши, несъмнено. Представете си, да вземем за пример, че по време на Студената война Съединените щати бяха употребявали някои от хилядите нуклеарни оръжия, добити на голяма цена. Това, което в реалност се случи обаче беше задоволително неприятно. Ако размислим за водените американски войни (и разнообразни секрети интервенции) от 1950 година насам и техните последствия, ще се сблъскаме с ужасяваща история за неблагоразумие, злоупотреби и загуби.

Американски бойци напредват в Багдад
Иракската война, която стартира преди 20 година, съставлява върхът на американското военно безумство – превъзхождана единствено от войната във Виетнам. Започната с упованието да отприщи приливна вълна от избавление, която да трансформира Близкия Изток, Операция иракска независимост създаде печално завещание от гибел и съсипия, които дестабилизираха района. За известно време поддръжниците на войната се успокояваха с мисълта, че отстраняването на иракския деспот Саддам Хюсеин е направило света едно по-добро място. Днес никакво количество спекулации не може да поддържа това изказване.
Повечето елементарни американци може би считат за прекомерно жестоко заключението, че всички жертви, дадени от американските войски след Втората международна война насам, са били безсмислени. Но е мъчно да се избегне заключението, че резултатът от Ирак е по-скоро предписание, в сравнение с изключение. Решението на президента Хари Труман да изпрати войски на север от 38мия паралел, на Корейския полуостров, в 1950 година беше епична неточност, която беше засенчена 15 години по-късно от решението на президента Линдън Джонсън да изпрати американски бойни елементи във Виетнам. Войната в Афганистан, почнала през 2001 година, даде нов смисъл на понятието „ тресавище “. Колкото до Ирак, невероятно е да се опровергаят думите на Барак Обама от 2002 година, когато той беше към момента сенатор от Илинойс, с които той разказа идната американска инвазия като „ малоумен “, „ припрян “ и „ безсрамен опит “ на „ неделни военни “ „ да натъпчат личните си идеологически стратегии в гърлата ни “.
Във всеки един от изброените случаи обаче тези избори бяха израз на това, което американското световно водачество наподобява изискваше все още. Според логиката, заложена в NSC-68, да се пропусне опцията за сливане на двете Кореи, или да се разреши Република Виетнам да попадне в комунизма, би било връх на безотговорността. Както и да се допусне талибаните да си върнат властта в Кабул. Сериозното приемане на изказванието, че Саддам има оръжия за всеобщо заличаване (и има желание да създаде още такива), и свалянето му от власт, могат да бъдат обсъждани като политически и честен императив.
Във всеки от тези случаи обаче извънредно неправилната преценка пропиля – няма друга дума – големи количества американско благосъстояние и хиляди американски животи (без да загатваме милионите неамерикански животи). Проектът на университета Браун по отношение на военните разноски прави оценка, че американските военни дейности от офанзивите на 9/11 насам са коствали 8 трилиона $ – сума, която надвишава няколко десетки пъти отпуснатата на администрацията на Байдън сума за мощно рекламираната инфраструктурна самодейност „ Да изградим по-добра Америка “. При това е мъчно да се види по какъв начин изгодите от тези военни интервенции надвишават разноските.
Но главната логичност, която е одобрила всичките тези интервенции остава незасегната. Дори и Байдън, който като вицепрезидент се опълчи на огромно увеличение на американските сили в Афганистан и който, като президент, в последна сметка изтегли войските, не се е разделил с фундаменталната религия в дълготрайната резултатност на американската военна мощ. Като отговор на провалянето в Афганистан той предложи увеличение на бюджета на Пентагона. Конгресът освен се съгласи, само че отпусна и бонус.
Кой е обичаният ви несломим воин?
Мощта, с която разполага големият уред за национална сигурност на Съединени американски щати, частично изяснява за какво тези настройки не престават. В тази връзка, прословутото предизвестие от прощалната тирада на президента Дуайт Айзенхауер от януари 1961 година не е изгубило своята новост. В тази тирада Айзенхауер предизвестява за „ пагубното повишаване на неуместна власт “ в ръцете на „ военно-индустриалния комплекс “. Той предлага и решение: „ внимателно и осведомено поданство “, което да държи „ голямата индустриална и военно-отбранителна машина “ на страната под надзор, „ тъй че сигурността и свободата да могат дружно да процъфтяват “. Но вярата му беше неуместна. Американците са потвърдили, че са по-скоро безразлични, в сравнение с бдителни по въпросите на националната сигурност. Много американци към момента почитат Айзенхауер. Но когато се нуждаят от ентусиазъм, не гледат към президента от 1961 година, а към генерала от 1945 година, който реализира безусловната капитулация на Третия райх.
Победата във Втората международна война подари ново чувство за смисъл на американската политика, което беше след това кодирано в NSC-68. Но то също по този начин наложи и усмирителна риза. Както писа неотдавна ученият Дейвид Бромуич, „ Втората международна война е обликът, който ни държи в плен “. В най-важните връзки историята на американската политика за сигурност през последните 70 години е обединена в усилието да съхранява и опреснява този облик. Общата цел от самото начало е да се създаде нова такава победа и по този метод да се обезпечи сигурност, разцвет, почитание и привилегия или най-общо казано – ръководство на света по американските условия, владичество, целесъобразно от независимо предоставената задача за разпространение на независимост и народна власт.
Падането на Берлинската стена, последвано от колапс на комунизма, както и успеха на Съединени американски щати през 1990-91 година във войната в Залива, наподобява за един къс миг направиха подобен свят изпълним. Това бяха победи, които взети дружно, биха могли да се сравнят по обсег с тази от 1945 година. Прокламираният „ завършек на историята “ имаше за резултат еднополярен свят, над който единствената суперсила властваше в качеството си на „ международната незаменима страна “. Днес сходни изречения попадат в категорията на „ бремето на белия човек “ и „ войната, която ще постави завършек на всички войни “ – те могат да бъдат използвани единствено иронично. Но те доста тъкмо отразяват интоксикацията, която е превзела политическите елити след 1989 година. Никога страна, сякаш отдадена на благородни дела, не е създавала или подклаждала по-голям безпорядък от Съединените щати след Студената война, когато потеглиха да унищожават злодеите навсякъде.
Идеологическите заклинания в пътя на Вашингтон продължиха до 2016 година, когато Доналд Тръмп прекатурна американската политика. Като претендент за президент Тръмп даде обещание да начертае друг курс, който ще сложи „ Америка преди всичко “. Тази видимо доброжелателна фраза имаше избухливи конотации, препращайки назад към времето, когато опозицията против възможна интервенция на Съединени американски щати на страната на Англия против нацистката експанзия е била необятно публикувана измежду американците. Тръмп не просто даде обещание по-малко войнствена външна политика. Съзнателно или не, той заплаши да отхвърли моралните устои на следвоенната американска държавност.
Страните от НАТО „ не заплащат обективен дял “ и „ ограбват Съединени американски щати “ – това беше една от присъщите словоизлияния на Тръмп по време на акцията му през 2016 година. „ И знаете ли какво вършим ние? Нищо. Те или би трябвало да платят предишните си отговорности, или да излязат. Дори и това да унищожи НАТО. “ Той се връщаше към тази тематика още веднъж и още веднъж, в това число и във встъпителното си послание като президент. „ Ние защитавахме границите на други страни, до момента в който отказвахме да защитим нашите лични и изхарчихме трилиони и трилиони долари на открито, до момента в който американската инфраструктура е в положение на съсипия и разпад “, съобщи Тръмп. „ Ние направихме други страни богати, до момента в който благосъстоянието, силата и увереността в нашата страна се разсея над хоризонта. “ Край на това, даде обещание той: „ От през днешния ден нататък преди всичко ще бъде единствено Америка. “
Подобни еретични възгледи провокираха нервозен срив, от който външната политика на Съединени американски щати към момента не се е възстановила изцяло. Разбира се, навикът на Тръмп да лъже и неговата историческа неначетеност пречат да се каже сигурно дали той въобще е схващал какво значи фразата „ Америка преди всичко “. Но даже и да е схващал, неговата поразителна непросветеност и късият обсег на вниманието му разрешиха на статуквото да оцелее. По време на мандата на Тръмп войната, стартирана след 9/11 зацикли. Съюзите останаха непокътнати. Както и военното наличие на страната в чужбина, с някои дребни корекции. Вътре в страната военно-промишленият комплекс просперираше. Скъпата рационализация на нуклеарните качества на Съединени американски щати продължаваше, привличайки минимално внимание. Като цяло, главните парадигми на NSC-68 оцеляваха, дружно с убеждението, че по някакъв метод Втората международна война остава в смисъла си на политически ориентир. „ Изолационист “ си остана епитет, употребен за всеки, който не поддържа твърдата приложимост на американска мощ за лечение на международното зло отвън страната.
Но даже и формалното мислене на управлението по отношение на ролята на Съединени американски щати в света да оставаше вгледано в предишното, самият свят преминаваше през дълбоки промени. И тъкмо в това е централният абсурд на президентството на Тръмп: обещанието на Тръмп да изостави следвоенната парадигма накара институцията да се сплоти и да провежда енергична отбрана на рамката на NSC-68 – без значение, че Съединените щати се сблъскаха с възходяща вълна от проблеми, към които тази рамка беше изцяло неотносима. Списъкът им е дълъг: възходът на Китай, задълбочаващата се климатична рецесия, загубата на контрола по южната граница на Съединени американски щати, изпаряването на опциите на работническата класа, стремглавото увеличение на смъртността от дрога, бруталната пандемия, вътрешните вълнения, подбудени от крайната поляризация по линия на расовата, етническата, социоикономическата, партийната и религиозната принадлежност. Тези разделения подхраниха избирането на Тръмп през 2016 година, разрешиха му да завоюва още по-голям брой гласове в акцията за преизбирането му, която той загуби, и направиха вероятни напъните му да попречи на мирното предаване на властта и отхвърлянето на конституционния ред след неговото проваляне.
Създателите на легенди
Тази каскада от провали и дефекти и неспособността на следвоенната визия на Съединени американски щати да се оправи с тях, като че ли бяха предвестници на суецкия миг. Но вместо това, президентството на Байдън бележи в историята на американската държавност поврат, при който нещата не се обърнаха. В средата на мандата на Байдън огромната американска тактика е затънала в кълбо от неосъзнати несъгласия. Водеща измежду тях е настойчивостта на Вашингтон, че Съединени американски щати би трябвало да поддържат настоящия заветен модел на милитаризирано световно водачество, макар че адекватността на този модел отслабва, наличните запаси за продължаването му понижават, а вероятността за опазване на привилегированото място на страната в международния ред запада. Но формалната външна политика упорства, че няма мислима опция на милитаризираното американско водачество, базирайки се най-много на съветската инвазия в Украйна като мотив в своя изгода.
В този смисъл войната в Украйна ревалидизира NSC-68. Но съветската войска не е Червената войска, нито нещо близо до нейно сходство. Освен в случай че Путин не реши да употребява нуклеарно оръжие – малко евентуален сюжет – Русия слага пренебрежима опасност за сигурността и добруването на Съединените щати. Руска войска, която не може да стигне дори до Киев, не съставлява огромна заплаха за Берлин, Лондон или Париж, още по-малко за Ню Йорк. Неспособността, демонстрирана от съветската войска, укрепва аргумента, че европейските демокрации са повече от способни да обезпечат личната си сигурност, стига да създадат това изпитание. В резюме, войната трябваше да поддържа причините на Вашингтон за установяване на Русия като непознат проблем. Ако Съединените щати имат непотребни 50 милиарда $ (сумата, която Конгресът отпусна за отбрана на Украйна сред февруари 2022 и ноември 2022), трябваше да употребяват тези пари за облекчение на климатичната рецесия, за справяне с граничната рецесия или за облекчение тежестта на американците от работническата класа – жизненоважни задания, които администрацията на Байдън третира с доста по-малка неотложност, в сравнение с въоръжаването на Украйна.
Байдън приказва за войната в Украйна с необятни термини, преповтарящи реториката на отминали столетия. „ Сега е часът, нашият миг на отговорност, тестването за нашата увереност и съвест от самата история “, сподели той в речта си за положението на Съюза, произнесена няма и седмица откакто Русия атакува Украйна през февруари 2022 година. „ И ние ще спасим демокрацията. “ Подобен миг и сходна задача би трябвало да допускат освен проява на ангажимент и увереност, само че също и правенето на жертви и сложни избори. Но американското изпитание в Украйна не изисква тези неща. Това е прокси война и Байдън умно даде обещание, че макар посочения екзистенциален залог за демокрацията, американски войски няма да се бият в отбрана на Украйна. Връщайки се още веднъж към NSC-68 административната изразителност, допълвана от безконечен поток от медийни мнения, сътвори усещането, че украинската война е призовала Съединените щати още веднъж да сграбчен кормилото на историята и да насочат човечеството към неговото предопределение. Но това е тъкмо този тип горделивост, който нееднократно е заблуждавал страната.
Трудно е да си представим по-добър късмет да преодолеем това самодоволно държание и да намерим по-отговорен метод да приказваме и да разберем ролята на Съединени американски щати в света. Но Байдън наподобява решен да пропусне опцията. Разгледайте този откъс от Националната тактика за сигурност за 2022 на администрацията:
„ Нуждата от американско водачество в целия свят е огормна, каквато постоянно е била. Ние сме в средата на стратегическо съревнование за оформяне бъдещето на интернационалния ред. Междувременно, общите провокации, които засягат хората на всички места, изискват засилено световно съдействие и осъществяване на отговорностите на страните в миг, когато това е все по-трудно. В отговор, Съединените щати ще поведат с нашите полезности, ще работим в крайник с нашите съдружници и сътрудници и всички тези, които споделят нашите ползи. Ние няма да оставим бъдещето си уязвимо за прищявките на тези, които не споделят нашата визия за свят, който е свободен, отворен, проспериращ и сигурен. “
Тази международна салата предлага по нещо за всеки, само че е лишена от специфичност и не може да послужи за основа на поредна политика. Представена като ревю на тактика, тя в действителност свидетелства за неналичието на тактика.
Начинът на Кенан
Това, което е нужно на Съединените щати през днешния ден, е ясно изложена стратегическа цел, която да размени зомбиращата парадигма на NSC-68. Подобна опция е налична, въпреки и съвсем незабелязана, още от опияняващите дни след американската победа във Втората международна война. В 1948 година, по времето на установяването на Студената война, Джордж Кенан, предходник на Нитце като шеф на политическото обмисляне, предлага метод за имерване триумфа на американската политика, който е лишен от идеологически мечти. Отбелязвайки, че към оня миг Съединените щати „ имат 50% от международното благосъстояние, само че нацията съставлява единствено 6,3% от международното население “, той предлага като идна задача „ да се създаде модел на взаимоотношения, който да ни разреши да запазим това положение на неравнопоставеност, без това да навреди на националната ни сигурност. “
Целта е американците да си останат в сигурност, като в същото време се резервира и даже се ускори материалното обилие, което трансформира Съединените щати в обект на злоба от целия свят. Според Кенан постигането на тази цел ще изисква Съединените щати „ да изоставят всякаква прочувственост и мечтателност “ и да се концентрират „ върху нашите непосредствени национални цели “. Страната не може да си разреши „ лукса на алтруизма и международната щедрост “, написа Кенан.
Дългият меморандум на Кенан обрисува в обилни елементи методът, по който Съединените щати би трябвало да се оправят с проблемите на следвоенния свят. Този свят към този момент не съществува. Затова вниманието през днешния ден не би трябвало да се води от детайлностите на неговия разбор, а от духа, който ги изпълва – натурализъм, трезвеност и оценяване на рестриктивните мерки, наред с акцент върху целенасочеността, дисциплината и това, което Кенан назовава „ спестовност на напъните “. През 1948 година Кенан се безпокои, че Америка може да се поддаде на „ сантиментални и универсалистки хрумвания “, избуяли по време на скоро отминалата война. Бил е прав да се безпокои.
От 1948 година икономическото неравноправие, за което Кенан приказва, е намаляло. То обаче не е изчезнало – през днешния ден Съединените щати съставляват малко над 4% от международното население, само че към момента държат към 30% от международното благосъстояние. А вътре в страната разпределението на това благосъстояние се е трансформирало трагично. През 1950 година най-богатият 0,1 % американци е направлявал към 10% от благосъстоянието на страната. Днес те управляват близо 20% от него. Междувременно данъчното здравословно положение на страната се е влошило – общият народен дълг в този момент надвишава 31 трилиона, като от 2010 година насам федералният недостиг е приблизително над един трилион $ годишно.

Тръмп в Брюксле, Юли, 2018
Такава композиция от гротескно неравноправие и безсистемно разсипничество значително изяснява за какво толкоз огромна и богата страна се оказва неспособна да се оправи с дисфункциите вкъщи и рецесиите в чужбина.
Военната мощност не може да компенсира неналичието вътрешно единение и държавна самодисциплина. Ако Съединените щати не сложат ред в дома си, има доста дребна вяра за практикуване на международно водачество, още по-малко пък е евентуално да наделеят в едно най-вече мислено съревнование сред народна власт и автокрация.
Вашингтон незабавно би трябвало да последва съвета, който Кенан предлага през 1948 година, а това потомство политици пренебрегва – отбягване на ненужни войни, извършване на обещанията от основополагащите документи на страната и обезпечаване на вероятности за заслужен живот на елементарните жители. Едно място, от което може да се стартира, е преконфигурирането на американските военни сили в такива, които са предопределени да пазят американския народ, вместо да служат като инструмент за планиране на световна мощност. Съединените щати би трябвало да упорстват Департамента по защитата да отбранява.
Как би изглеждало това на процедура? За начало това ще значи да се огледа съществено на задължението, заложено в Договора за нуклеарно неразпространение, да се отстраняват нуклеарните оръжия. Да се затворят някои районни военни щабове, от които Централното командване на Съединени американски щати е преди всичко в листата. Намаляване размера на американското военно наличие в чужбина. Забраняване на заплащанията на военни подизпълнители при превишаване на разноските. Заключване на въртящата се врата, която поддържа военно-промишления комплекс. Подновяване на военните пълномощия на Конгреса, както е посочено в конституцията на Съединените щати. И, отвън случаите на оповестяване на война, ограничение на военните разноски до 2% от Брутният вътрешен продукт, което ще разреши на Пентагона да резервира първото място в света по военни разноски.
През 1947 година в може би най-известното есе, появявало се в миналото във, употребявайки поредицата „ Х “: „ За да избегне съсипия, Съединени американски щати има потребност да се води само от личните си най-хубави обичаи и да потвърди, че заслужава да се запази като велика нация. “ Днес тези обичаи може и да са парчета, само че съветът на Кенан не е изгубил нищо от своята значимост. Химерата за нов обективен боен успех не може да оправи това, което мъчи Съединените щати. Единствено „ бдителното и осведомено поданство “, за което Айзенхауер призоваваше, може да запълни потребностите на момента: политика, която отхвърля да толерира бъдеща корист с американската власт и бъдещо малтретиране на американския боец, които са се трансформирали в запазена марка на нашето време.
Андрю Бацевич е професор по Международни връзки и история в Бостънския университет и член на борда на Института за отговорно държавничество Куинси, както и един от създателите му.
Източник: 
Превод за " Гласове ": Екатерина Грънчарова
 
 
 
 
02 Март 2023201501 Март 2023412028 Фев 2023584427 Фев 2023340126 Фев 2023225124 Фев 20237845КоментариЕфектът на огледалото02 Март 2023 20:04ч.
Хванаха се на личната си агитация.
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати ЗИП02 Март 2023 20:10ч.
Че американците от 30 години са безспорен хегемон, какви фантазии, какви 5 лв.?
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати Помнещ02 Март 2023 20:11ч.
Хубаво е човек да си спомня детските години. Аз си припомням, по какъв начин ни учиха, че историята е най-обективната просвета. После се оказа, че " историята се написа от спечелилите ". А съгласно създателя, Съединени американски щати са победили Германия и Япония, само че пък аз не съм виждал знамето на Съединени американски щати над Райстага в исторически документи. Стигнаха единствено до р. Елба. От всичкото това " бла, бла.. " разбрах, че в Съединени американски щати не би трябвало да се мислят за богове и да ръководят света, само че задоволително е да бъдат полубогове и отново да диктуват по какъв начин да се рзавива човешката цивилизация.
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати Заблудени02 Март 2023 20:33ч.
Тия в действителност си мислят, че те са победили Хитлер след злополучния си десант в Нормандия. Наивници! Няма война, в която Съединени американски щати може да се похвалят като победител. Няма такава война! Били са ги на всички места и са се прибирали вкъщи с подвита опашка.
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати Много съм удовлетворен от развиването на събитията02 Март 2023 22:36ч.
Можеше и по–добре, само че и по този начин не е зле. Ще живеем в свят без Запад.
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати Анамнеза02 Март 2023 23:34ч.
Той хубаво си проучва обстойно и нашироко, само че даже самият факт, че приказва напълно съществено какво " Байдън " бил направил или решил, значително дискредитира разбора му и въобще връзката му с действителността. Да не приказваме, че очевидно приема за даденост, че ония, които откъм гърба са яхнали властта над американското население (а и освен в Америка е така) се занимават с благоденствието на американския народ. Той да не би да е гледал CNN или Fox за лека нощ или за положително утро...
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати ЧетениКоментирани23 Фев 2023169828 Фев 202380226 Фев 2023788618 Фев 20231585
Ние и нашите сътрудници използваме технологии като за персонализиране на наличието и рекламите, които виждате, както и с цел да проучваме трафика на уеб страницата. Изберете “Приемам ”, с цел да приемете потреблението на тези технологии. За повече информация, апелирам запознайте се с обновените и на Гласове.ком ЕООД