Антон Касабов пред в. "Шоу": Отнема 10 години да станеш звезда за 1 ден!
Антон Касабов е визията за сбъднатата американска фантазия! Световен първенец по таекуондо. Българин, който покорява един след различен хълмовете на Холивуд. Антон е единствено на 21 години, когато си потегля от България, след което му се случват поредност от сложни тествания, с помощта на които, както споделя и самият той, през днешния ден е това, което е. Касабов се снима с асовете на международното кино, само че твърди, че към момента има път към задачата си. - Тони, мнозина не престават да виждат в твое лице сбъднатата американска фантазия – с цялата тежест, която съдържа сходно нарицателно в себе си.
- Ще се веселя доста, в случай че мога да вдъхновя младежите с това, което съм постигнал до в този момент, само че за мен никога ситуацията не е такова, че да си кажа, че съм сбъднал детската си фантазия, а тя е и американската. Още не съм непрекъснато работещ холивудски артист в мощни филми.
- В Щатите, където живееш, непрекъснато си на ръка разстояние от огромните имена в киното, шоубизнеса – съумя ли да те промени това като настройки и показа за живота?
- Борбата продължава, конкуренцията е голяма тук, само че това не значи, че тя е непобедима. Не се отхвърлям в никакъв случай от задачите си. През последните две години започнах да се занимавам с продуцентство и се надявам двата кино лентата, над които работя – и като продуцент, и като артист, да станат действителност доста скоро.
- А по какъв начин реагират хората там, когато схванат, че си българин? Какво знаят за България?
- Повечето американци не са чували за България. Имат пъклен ниска обща просвета и постоянно бъркат страната ни с Белгия и Боливия. Имах опцията да опиша и науча хората, с които съм общувал обаче, за историята и културата на България. Реших да хвана ориста си в свои ръце, както направиха Мат Деймън и Бен Афлек, Силвестър Сталоун. Вече 21 години съм в Лос Анджелис и по един или различен метод във филмовото изкуство тук. И разбрах, че с цел да успееш, би трябвало да си необикновено непрекъснат, стъпил крепко на земята, твърдоглав и квалифициран. Тук постоянно споделят, че лишава най-малко 10 години, с цел да станеш нова звезда за един ден.
- Преди време, когато си говорихме за международните звезди, ми беше дал като образец за невзискателност и земно държание Дейвид Бекъм. Ти си упражнявал и децата му… Разкажи ми малко за тази връзка.
- Работил съм с децата на няколко звезди и познавам други. Най-скоро с детето на Мел Гибсън. Много от тях са положителни, земни хора без огромно его и в същото време пъклен несигурни в себе си – това е чертата, която най-често чувствам и виждам в звездите, които съм срещал. Всички тези хора освен са били, само че и не престават да ми служат като ентусиазъм и религия, че всичко е допустимо, в случай че го искаш задоволително мощно. Граници мога да си слага само и единствено аз. Давид е прелестен татко. Обича и се грижи персонално за децата си. Много е готино да се види това в профил. Освен това е доста земен и непретенциозен човек. А Мел Гибсън е неповторим като човек и онлайн. Никълъс Кейдж пък бе извънредно оправдателен към мен и към бойните изкуства по принцип. Джеки Чан е супер добър и без капка его към снимачния екип и сътрудниците си. Научавам от всеки по нещо, а техните деца научават от мен.
- А по какъв начин си обясняваш, че у нас положителният остарял нрав все е в основната роля – като че ли мъчно бягаме от народопсихологията си?! Какво липсва като осъзнаване съгласно теб? Ти имаш челни конфликти от първите си години в Америка с това…
- Когато с неспокойствие се връщам в България, страстта постоянно е доста мощна. В началото се усещах горделив и необикновено благополучен. След известно време обаче към този момент не мислех по същия метод. И доста от отрицателните неща взимам прекомерно персонално. Защото в случай че виждах същите проблеми, каквито има у нас, в Мексико, да вземем за пример, нямаше да ми дреме толкоз. Но ми се къса душата всякога, когато съм в родината си и виждам мизерията, упадъка и разрушената стопанска система инфраструктурата, морала… Корупцията! Виждам и връзкарския нрав. Всичко това доста ме наранява, доста надълбоко и се усещам изключително безпомощен.
- Когато се връщаш в България, повече като българин, който се връща в родината си ли се чувстваш, или като бежанец, който не одобряват тъкмо като собствен, само че не и като напълно чужд… някаква странна комбинация?
- Много добър въпрос, напряко удари в десетката, тъй като влезе в най-дълбоката част от душата ми с него! Чувството ми в действителност е доста странно… В Америка не съм американец, макар че пребивавам от години и все пак не съм част от тях. А в България, като се върна, не се усещам към този момент част от манталитета на българите. Просто последвам сърцето си! Предпочитам го хиляди пъти пред това да бъда някъде признат и някъде да имам корени в този смисъл. Може би избирам да нямам корени... Макар че постоянно ще си бъда и ще си остана българин и ще пребивавам с това. Аз съм като един посланик на България в Лос Анджелис. Американците са научили доста за България от мен. И по тази причина виждам да се представям в най-хубавата си светлина, тъй като усещам, че представям освен себе си, само че и цялата си татковина.
- Всъщност даже Ванга преди години е предрекла твоя необикновен триумф зад граница, нали по този начин?
- Нашите бяха близки с баба Ванга и постоянно я виждаха, също така са и от един край. Тя беше споделила да ходя в Америка, тъй като там ми бил шансът. Гордея се, че съм я срещал персонално, изключително когато последната година в Америка и Западна Европа почнала да пишат огромните публикации за нейните сбъднати предсказания и умения да оказва помощ на хората в потребност. Руснаците я боготворят, а единствено в България постоянно виждам, че я отхвърлят, което е както постоянно огромен потрес – и единствено приказва за незнанието на тези хора.
- Кога до този миг ти беше най-трудно да преодолееш възприятията, обстановката, даже себе си? Преди няколко години откровено те шокира признанието, че си бил осиновен… Как мина през това?
- Разбрах, че съм осиновен не изключително от дълго време – беше огромна стъпка към това да опозная себе си и да израсна като човек. Но също даде още по-голяма мощ на вярата ми в Господ, усили и любовта ми към индивида, който ме е отгледал като личен наследник. Този, който с право назовавам и собствен татко – Любомир Касабов!
- Теб сложното не те плаши, в това съм се убедила! Дори в противен случай – трансформира се в трамплин за триумфи! Права ли съм?
- Абсолютно си права (смее се). Това, което не ни убива, ни прави по-силни, нали по този начин. Това е известна американска сентенция, с която съм много склонен.
- Кое определяш през днешния ден като най-големия си триумф?
- Най-големият си триумф до момента дефинирам това, че съм повлиял положително в живота на доста деца. Занимавам се с корейското бойно изкуство таекуондо към този момент 30 години, в 25 от които упражнявам деца и възрастни, само че любовта на децата и това, че съм бил значим в живота им, както и тяхното самопризнание, ми е в действителност най-големият триумф.
- Раздал си доста плесници с крайник през живота си – само че това е в спортния свят, там, където мъчно откриваш секрети за себе си. А в действителна обстановка какво се случва? Участвал ли си да вземем за пример в улична борба?
- Реалната обстановка е много по-различна от подготвителната в бойните изкуства, тъй като е доста по-лесна. Изправен си против мощен съперник, който може или по-скоро е квалифициран в изкуството на ръкопашния пердах. Това прави една обстановка с нетрениран съперник доста по-лесна като осъществяване в съпоставяне със надпреварите или елементарния дуел с равносилен, квалифициран войник. Това наслаждение ми се е случвало два пъти в живота и беше много занимателно, върша си в този момент тази ретроспекция (усмихва се).
- Когато си тръгваш от България са били тъкмо мътните мутренски години у нас. Вероятно имаш тежки мемоари за този интервал?!
- Заминах от България през януари 1995 година, в деня след 21-вия ми рожден ден. Времената тук бяха пъклен мътни, престъпни и несигурни. Аз бях в националния тим по таекуондо и бях в центъра на играта. Много от тогавашните босове, пионки и кукловоди, идваха да ни гледат по какъв начин се бием по откритите шампионати, доста преди ММА и UFC да станат известни. Беше време на оцеляване, безвластие и жестокост. Много научих през първите си 21 години в България, а и в идващите 21 – в Америка. Израснах в комунизма и по-късно възмъжах в капитализма, само че е пъклен необичайно, че най-голямото промиване на масите става при капитализма, огромния избор и „ свобода”. Оказа се, че либерализмът е мозъчна болест, която е по-близо до фашизма. Оказа се, че в Америка корупцията е тъкмо толкоз, колкото и в България, единствено че на по-високи равнища на финансовата и политическата подчиненост. И че тук хората са доста по-промити, в сравнение с ние в миналото при комунизма. Хубавото обаче е, че хората към този момент се осъзнават и стартират да взимат новините и информацията си от различни източници, а не от огромните медийни корпорации.
Интервю на Анелия ПОПОВА
- Ще се веселя доста, в случай че мога да вдъхновя младежите с това, което съм постигнал до в този момент, само че за мен никога ситуацията не е такова, че да си кажа, че съм сбъднал детската си фантазия, а тя е и американската. Още не съм непрекъснато работещ холивудски артист в мощни филми.
- В Щатите, където живееш, непрекъснато си на ръка разстояние от огромните имена в киното, шоубизнеса – съумя ли да те промени това като настройки и показа за живота?
- Борбата продължава, конкуренцията е голяма тук, само че това не значи, че тя е непобедима. Не се отхвърлям в никакъв случай от задачите си. През последните две години започнах да се занимавам с продуцентство и се надявам двата кино лентата, над които работя – и като продуцент, и като артист, да станат действителност доста скоро.
- А по какъв начин реагират хората там, когато схванат, че си българин? Какво знаят за България?
- Повечето американци не са чували за България. Имат пъклен ниска обща просвета и постоянно бъркат страната ни с Белгия и Боливия. Имах опцията да опиша и науча хората, с които съм общувал обаче, за историята и културата на България. Реших да хвана ориста си в свои ръце, както направиха Мат Деймън и Бен Афлек, Силвестър Сталоун. Вече 21 години съм в Лос Анджелис и по един или различен метод във филмовото изкуство тук. И разбрах, че с цел да успееш, би трябвало да си необикновено непрекъснат, стъпил крепко на земята, твърдоглав и квалифициран. Тук постоянно споделят, че лишава най-малко 10 години, с цел да станеш нова звезда за един ден.
- Преди време, когато си говорихме за международните звезди, ми беше дал като образец за невзискателност и земно държание Дейвид Бекъм. Ти си упражнявал и децата му… Разкажи ми малко за тази връзка.
- Работил съм с децата на няколко звезди и познавам други. Най-скоро с детето на Мел Гибсън. Много от тях са положителни, земни хора без огромно его и в същото време пъклен несигурни в себе си – това е чертата, която най-често чувствам и виждам в звездите, които съм срещал. Всички тези хора освен са били, само че и не престават да ми служат като ентусиазъм и религия, че всичко е допустимо, в случай че го искаш задоволително мощно. Граници мога да си слага само и единствено аз. Давид е прелестен татко. Обича и се грижи персонално за децата си. Много е готино да се види това в профил. Освен това е доста земен и непретенциозен човек. А Мел Гибсън е неповторим като човек и онлайн. Никълъс Кейдж пък бе извънредно оправдателен към мен и към бойните изкуства по принцип. Джеки Чан е супер добър и без капка его към снимачния екип и сътрудниците си. Научавам от всеки по нещо, а техните деца научават от мен.
- А по какъв начин си обясняваш, че у нас положителният остарял нрав все е в основната роля – като че ли мъчно бягаме от народопсихологията си?! Какво липсва като осъзнаване съгласно теб? Ти имаш челни конфликти от първите си години в Америка с това…
- Когато с неспокойствие се връщам в България, страстта постоянно е доста мощна. В началото се усещах горделив и необикновено благополучен. След известно време обаче към този момент не мислех по същия метод. И доста от отрицателните неща взимам прекомерно персонално. Защото в случай че виждах същите проблеми, каквито има у нас, в Мексико, да вземем за пример, нямаше да ми дреме толкоз. Но ми се къса душата всякога, когато съм в родината си и виждам мизерията, упадъка и разрушената стопанска система инфраструктурата, морала… Корупцията! Виждам и връзкарския нрав. Всичко това доста ме наранява, доста надълбоко и се усещам изключително безпомощен.
- Когато се връщаш в България, повече като българин, който се връща в родината си ли се чувстваш, или като бежанец, който не одобряват тъкмо като собствен, само че не и като напълно чужд… някаква странна комбинация?
- Много добър въпрос, напряко удари в десетката, тъй като влезе в най-дълбоката част от душата ми с него! Чувството ми в действителност е доста странно… В Америка не съм американец, макар че пребивавам от години и все пак не съм част от тях. А в България, като се върна, не се усещам към този момент част от манталитета на българите. Просто последвам сърцето си! Предпочитам го хиляди пъти пред това да бъда някъде признат и някъде да имам корени в този смисъл. Може би избирам да нямам корени... Макар че постоянно ще си бъда и ще си остана българин и ще пребивавам с това. Аз съм като един посланик на България в Лос Анджелис. Американците са научили доста за България от мен. И по тази причина виждам да се представям в най-хубавата си светлина, тъй като усещам, че представям освен себе си, само че и цялата си татковина.
- Всъщност даже Ванга преди години е предрекла твоя необикновен триумф зад граница, нали по този начин?
- Нашите бяха близки с баба Ванга и постоянно я виждаха, също така са и от един край. Тя беше споделила да ходя в Америка, тъй като там ми бил шансът. Гордея се, че съм я срещал персонално, изключително когато последната година в Америка и Западна Европа почнала да пишат огромните публикации за нейните сбъднати предсказания и умения да оказва помощ на хората в потребност. Руснаците я боготворят, а единствено в България постоянно виждам, че я отхвърлят, което е както постоянно огромен потрес – и единствено приказва за незнанието на тези хора.
- Кога до този миг ти беше най-трудно да преодолееш възприятията, обстановката, даже себе си? Преди няколко години откровено те шокира признанието, че си бил осиновен… Как мина през това?
- Разбрах, че съм осиновен не изключително от дълго време – беше огромна стъпка към това да опозная себе си и да израсна като човек. Но също даде още по-голяма мощ на вярата ми в Господ, усили и любовта ми към индивида, който ме е отгледал като личен наследник. Този, който с право назовавам и собствен татко – Любомир Касабов!
- Теб сложното не те плаши, в това съм се убедила! Дори в противен случай – трансформира се в трамплин за триумфи! Права ли съм?
- Абсолютно си права (смее се). Това, което не ни убива, ни прави по-силни, нали по този начин. Това е известна американска сентенция, с която съм много склонен.
- Кое определяш през днешния ден като най-големия си триумф?
- Най-големият си триумф до момента дефинирам това, че съм повлиял положително в живота на доста деца. Занимавам се с корейското бойно изкуство таекуондо към този момент 30 години, в 25 от които упражнявам деца и възрастни, само че любовта на децата и това, че съм бил значим в живота им, както и тяхното самопризнание, ми е в действителност най-големият триумф.
- Раздал си доста плесници с крайник през живота си – само че това е в спортния свят, там, където мъчно откриваш секрети за себе си. А в действителна обстановка какво се случва? Участвал ли си да вземем за пример в улична борба?
- Реалната обстановка е много по-различна от подготвителната в бойните изкуства, тъй като е доста по-лесна. Изправен си против мощен съперник, който може или по-скоро е квалифициран в изкуството на ръкопашния пердах. Това прави една обстановка с нетрениран съперник доста по-лесна като осъществяване в съпоставяне със надпреварите или елементарния дуел с равносилен, квалифициран войник. Това наслаждение ми се е случвало два пъти в живота и беше много занимателно, върша си в този момент тази ретроспекция (усмихва се).
- Когато си тръгваш от България са били тъкмо мътните мутренски години у нас. Вероятно имаш тежки мемоари за този интервал?!
- Заминах от България през януари 1995 година, в деня след 21-вия ми рожден ден. Времената тук бяха пъклен мътни, престъпни и несигурни. Аз бях в националния тим по таекуондо и бях в центъра на играта. Много от тогавашните босове, пионки и кукловоди, идваха да ни гледат по какъв начин се бием по откритите шампионати, доста преди ММА и UFC да станат известни. Беше време на оцеляване, безвластие и жестокост. Много научих през първите си 21 години в България, а и в идващите 21 – в Америка. Израснах в комунизма и по-късно възмъжах в капитализма, само че е пъклен необичайно, че най-голямото промиване на масите става при капитализма, огромния избор и „ свобода”. Оказа се, че либерализмът е мозъчна болест, която е по-близо до фашизма. Оказа се, че в Америка корупцията е тъкмо толкоз, колкото и в България, единствено че на по-високи равнища на финансовата и политическата подчиненост. И че тук хората са доста по-промити, в сравнение с ние в миналото при комунизма. Хубавото обаче е, че хората към този момент се осъзнават и стартират да взимат новините и информацията си от различни източници, а не от огромните медийни корпорации.
Интервю на Анелия ПОПОВА
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ