(Андрей Гуляшки, 1914 ~ 1995) ♥ Писма от Тихия град

(Андрей Гуляшки, 1914 ~ 1995)

♥ Писма от Тихия град

Природата… Хилядолетия човек е живял в едно неотлъчно физическо и духовно единение с природата. Гората му е давала дивеча и жилището, ранината – хляба, реките – рибата и прохладата. Гората го е научила да се вслушва в тишината й, в усамотението й да се размисля за битието си. В гората за първи път се е зарадвал на птичите песни и за първи път се е помъчил да ги имитира. Нейните дълбоки и тъмни сенки, мрачевината й са пробудили в душата му блян към светлината. Човек се е развивал и физически, и духовно в непрестанен контакт с природата, природата е взела участие в извайването на неговия нравствен, прочувствен мир.

Цветята… Цветята – това е усмивката на природата. Най-добре схваща тази усмивка индивидът, тръгнал към залеза си. Мъчно му е да се раздели с нея, по тази причина желае да е все пред очите му. Усмивката, на която не се е насищал в никакъв случай.

Кога на Вазов „ замирисва лиляка “? На остарели години. Кога великият импресионист Моне рисува най-вглъбено и най-съвършено своите водни лилии? На зрели години.

Но да оставим поетите и художниците, нали са сякаш омесени от по-особено тесто. Кой в този момент сади и отглежда мушкато и здравец по градски балкони и прозорци? Възрастните дами, същите, дето се редят по опашки и извеждат внучетата си на разходка из градинките. Нито ще видите, нито ще чуете млада градска жена да прави тази поетична работа. Не от липса на време, какъв брой му е да засадиш едно мушкато – пет минути най-вече, а от липса на предпочитание – от залисията й по безчет други ежедневни неща. Тази залисия изсушава душата, а изсушената душа не се сеща за цветя. Кой поливаше в миналото на село лехичките, засадени с босилек, невенчета, латинки и прочие селски скромни цветя? Възрастните дами, бабите. Ако са ги поливали момите или младите невести – било е, тъй като са ги карали майките им, свекървите. Роденият на село или живелият в миналото на село знаят чудесно кой обичаше от душа цветята, кой ги отглеждаше, кой им се радваше и от време на време ги росеше със сълзите си.

Тука в този момент, в Тихия град, през прозорците на моята къща пъстреят картинно две лехи, засадени с петунии, маргаритки, невенчета и с други цветя, чиито имена не познавам. Маргаритките гледат да надминат по височина съседите си и със засмяната си красота ми припомнят ония тогавашни прелестно-наивни времена, когато влюбените девойки са гадаели по листенцата им дали са обичани от своите избраници. „ Обича ме “ – едно листенце е откъснато. „ Не ме обича “ – друго листенце е изскубнато. И по този начин – до последното листо. То има последната дума по въпроса „ обичана ли съм или не съм обичана “. И когато наближи редът му – бузите на момичето ту бледнеят печално, ту ги покрива обнадеждаваща розовина… Блажени, невъзвратими времена за любовта!... Невъзвратими и за любовната лирика, тъй като от този момент до днешни времена никой не е написал по-хубави стихове от стиховете, които Яворов и Дебелянов са сътворили, тия ненадминати чародейци на нашата любовна поезия.

Работя ли половин час, час – взирам се в моите пъстри скромни цветя и простата естетика на цветовете им обветря душата ми като ария – като ония песни, които в миналото е пяла майка ми, които съм слушал в ранните си детски години. Изскачат пред очите ми благи картини и от най-милото време на моя живот. А плъзне ли се погледът ми по зелената поляна, където на места аленеят със съблазнителна красота луксозни карловски рози – други видения изскачат, от младостта – ту гореща с поривите си, ту унесена в фантазиите си и прелестно-наивна с визията си, морето е единствено до  колене.

Избрано от: „ Писма от Тихия град “, Андрей Гуляшки, ДИ „ Христо Г. Данов “, Пловдив, 1983 година
Снимка: Андрей Гуляшки; Държател: Институт за литература, dictionarylit-bg.eu