Пропуснатият шанс - най-голямата болка
Ако младостта знаеше, в случай че старостта можеше…
Във всеки стадий от живота си евентуално има какво да научим, с какво да се гордеем и защо да съжаляваме.
Когато сме дребни, не си даваме ясна сметка за времето, което следва, нито за това, което ни чака.
Когато сме млади, не мислим за времето, когато ще остареем. Често повтаряме едни и същи неточности, макар че си споделяме по какъв начин сме си поставили обеца на ухото.
Огромна е болката от разочарованието, от обидата, само че най-голяма е тази от пропуснатия и съзнателен късмет.
Когато сме можели да бъдем щастливи, само че не сме създали стъпката към щастието си. Когато е можело да реализираме освен това в живота, само че ни е било боязън да рискуваме.
Всички бъркаме. Но когато се обърнем обратно, е значимо да знаем, че от грешките сме израснали, грешките са ни научили на нещо, пробвали сме.
Време е да променим нещо в този момент. Да не се задоволяваме с работа, която просто е ОК. Да не се задоволяваме с другари, които просто са ОК. Да не се задоволяваме с сътрудник, който е ОК.
Не заслужаваме ли освен това от ОК?
Как постъпваме с фантазиите си? Губим времето си за хора и среда, които не ни вършат щастливи. Но не си тръгваме, тъй като нямаме волята да тръгнем в нова посока.
Най-страшното е един ден да се обърнем обратно и да си кажем:
Можеше да пребивавам.
Трябваше да живя.
Почти живях.
