42 са оцелели по чудо – спасяване от жителите на

42 са оживели по знамение – избавяне от жителите на село Соколово, откакто чартър с 82 немски туристи се разрушава при неизяснени условия

„ Ето там в полето, където тогава имаше салкъми, бе паднала опашката на самолета. А тук, чак до нас се бе дотътрила предната му част. Долу до реката пък стоеше откъсналият се колесник “. Иван Чуков пази избистрен спомен за покруса, разиграла се преди 55 години край неговото родно село Соколово. В обитаемо място, където с десетилетия не се случва съвсем нищо, такова събитие се помни дълго, а от време на време белязва и живота на човек.
„ Ето там, където в миналото имаше салкъмена горичка, се бе разцепил самолетът… “
На 3 септември 1968 година в гориста околност сред Карнобат и Соколово катастрофира аероплан Ил-18 на българската самолетна компания „ Бул ер “. Машината транспортира в под наем полет от Дрезден (град в тогавашната комунистическа Германска демократична република) до Бургас 82-ма немски туристи. Те са съвсем последната лятна група за годината, която би трябвало да почива в Слънчев бряг. Източна България посреща полета със мощна гръмотевична стихия. Екипажът е посъветван от наземния надзор да не рискува и да потърси аварийна писта за кацане.
Архивна фотография на авариралия самолет
Според част от отчетите за полета водачът фактически е изискал спешно кацане във военното летище Безмер. Такова обаче му е отказано, поради особения статут на авиобазата, където цивилни лица се позволяват след особено позволение от висшите командири. Други данни, както и свидетелства на оживелите стюардеси, сочат, че водачът и помощниците му подценяват напътствията и преценят, че могат да доведат полета до крайната точка. Поради което не престават да летят в режим VFR, което значи пилотиране при ясно и слънчево време, каквото в реалност не е имало.
Опашката, заклещена посред салкъмената горичка
Екипажът взема решение да понижи височината, с цел да остави над себе си гръмотевичните облаци и да попадне в зона на по-добра видимост. Малко преди Карнобат самолетът стартира да се снишава, като над самия град лети на рисково ниско разстояние от земята.
Мястото на злополуката през днешния ден. От акациевата гора към този момент не е останала и следа
В 20:35 часа машината се срутва върху акациева гора. Здравите клони поемат голямата тежест и разцепват самолета на две. Задният салон и опашката падат още там. Заедно с тях на място се изсипват половината пасажери и двете български стюардеси – 25-годишната Маргарита Генкова и Елена Гълъбова. Реално всички, пътували в задната част на злополучния Ил-18, оцеляват. Това още един път удостоверява класическата доктрина, че най-безопасното място във всеки аероплан е опашката му.
Маргарита Генкова, едната от оживелите стюардеси, е единствено на 25 години сега на катастрофата
От набраната скорост предницата продължава още няколко метра, изхвърляйки хора, и се забива в близка височина, близо до дребна постройка, употребена за военни цели. Муцуната на самолета избухва в пламъци, а в нея намират гибелта си доста от германците и българският екипаж: водачът Йордан Песаров, помощникът му Любен Димов, щурманът Иван Иванов и радиотелеграфистът Виктор Кръстев.
Фрагмент от задния салон. Здравите акациеви клони омекотяват удара, което избавя живота на половината пасажери, само че удостоверява за следващ път, че задните седалки са по-безопасното място при полет
Дошлите на първи оглед полицаи откриват, че самолетът е бил със свален колесник. В отчетите няма единно мнение дали това е знак, че в последния миг водачът е решил да кацне върху полето към Карнобат или превантивно е спуснал колелетата, тъй като към този момент е наближавал летището край Сарафово.

Тялото на щурмана е намерено в салона, а не в пилотската кабина, където съгласно напътствията в изключителни обстановки би трябвало да остане целият екипаж до края на полета. Според проверяващите, в последния миг щурманът Иван Иванов най-вероятно е решил инстинктивно да потърси избавление в задната част на самолета, само че не е съумял да стигне до там.
Колесникът е бил отворен преди катастрофата
3 септември 1968 година е вторник, а това е един от трите дни, когато в читалището на Соколово прожектират филм. Иван Чуков и всички останали деца по това време са се наредили в залата. Филмът към този момент е почнал. Силният тон на високоговорителите заглушава тътена от злополуката, която е единствено на половин километър от читалището. Иван Чуков през днешния ден не помни кой филм е почнал да гледа. Но доста ясно се е запечатала в паметта му гледката, на която е бил заведен по-късно.
Някога всеки вторник, четвъртък и събота читалището на Соколово е било кино. На 3 септември 1968 година децата от селото са били отведени да вземат участие в същинска драма
„ Бях на 15 години и таман беше почнала прожекцията, когато пуснаха лампите и в салона влязоха полицаи. Те ни споделиха, че им би трябвало помощ, тъй като е станала злополука. Натовариха ни и ни водиха на мястото. А там към този момент миришеше на опърлено месо. Чуваха се стонове. Навсякъде имаше разхвърляни живи и мъртви хора и елементи от тела. За първи път виждах онлайн, а не на кино сходна панорама. Трябваше да оказваме помощ на оживелите. Качвахме ги в всякакви коли. Повечето бяха частни – на елементарни хора, пристигнали като нас на помощ “, спомня си Чуков.

Вижте неговия роман във видеото.



На директните очевидци на нещастието не е разпоредено да мълчат за нея, което е рядко срещан пропуск в годините на зрелия комунизъм, известни с премълчаването на всевъзможни произшествия и нещастия. Българската страна обаче не бърза да заяви на света за нея. Цензурата пропуща към крепко следените медии къса вест от 7 реда чак два дни по-късно. На 5 септември Българска телеграфна агенция оповестява изсъхнало и постно, че е аварирал аероплан на Българската гражданска авиация. Въпреки двата дни разстояние, новината даже не е вярна. В нея написа, че са починали 50 индивида, а не 44, и дежурното изречение в такива случаи: „ Правителствена комисия проверява случая “. Българските вестници препечатват единствено дописката от Българска телеграфна агенция. В изискванията на партиен надзор нито един от тях не си разрешава да търси повече информация.
„ Работническо дело “ препечатва телеграфно сухата и неправилна вест на Българска телеграфна агенция и повече в никакъв случай не се занимава с следствието и изясняването на случая
Дори вестниците в Германската демократична република, които най-малко при отразяването на самолетни произшествия и естествени бедствия са с една концепция по-свободни от българските си сътрудници да пишат и отразяват, би трябвало да се задоволят единствено с информацията на Българска телеграфна агенция. Органът на ръководещите комунисти Германската единна социалистическа партия - вестник „ Нойес Дойчланд “ обезверено се пробва в дните след нещастието да търси повече информация. Но удря на камък. Едва на 13-ти септември изданието написа на първа страница, отново с неправилност, че 39 от пътувалите на борда (а не 40 както са по списък) немски туристи са оживели: „ 39-те жители на Германска демократична република, оживели в трагичната самолетна злополука край Бургас, се усещат добре след претърпяното. Всички те се възвръщат сполучливо. Деветима от тях към този момент са изписани от болничното заведение и са преместени за по-нататъшна рехабилитация в санаториум в Несебър. Междувременно за Бургас отлетя лекарска комисия от Германска демократична република, която персонално ще се запознае със положението на всеки един и ще вземе персонално решение за лекуването му. “
Органът на немските комунисти „ Нойес Дойчланд “ съумява едвам 10 дни след злополуката да научи повече за положението на оцелелите
Част от ранените са изтеглени за лекуване в Германия. Седем от оживелите в ужаса немци обаче пожелават да останат и да изкарат почивката си в Слънчев бряг, написа в последваща дописка немският всекидневник.

Вижте единствения документален филм за злополуката – „ Преживяване “, основан през 2006 година от сценаристите Веселин Тодоров и Светослав Владимиров (който е и негов режисьор).



 

Неслучайно в известието на Българска телеграфна агенция името на самолетната компания не е упоменато. „ Бул ер “ е част от популярното българско дружество „ Тексим “, отпред с офицера от разузнаването Георги Найденов. През 60-те години на предишния век, въпреки и за малко, той и екипът му се пробват да внедрят и в България стандартите за търговия и обслужване, присъщи за западния свят. „ Тексим “ търгува главно с капиталистическите страни и бързо се разраства. С това име са открити верига магазини, които с български левове оферират доста от стоките, които дълги години по-късно могат да се купят единствено с валута от прословутите магазини „ Кореком “. През 1965 година точно „ Тексим “ закупува лиценза за произвеждане на „ Кока-кола “ и България става първата страна в комунистическия лагер, която стартира да я създава. За своите потребности „ Тексим “ основава и самолетната компания „ Бул ер “, която прави хем товарни, хем и чартърни полети.
Самолет Ил-18 на „ Бул ер “, като този, разрушил се край Карнобат, чака на лондонското летище „ Гетуик “ през 1968 г.
Дейността му обаче провокира съществено напрежение в ръководещата партия. Комунистите не обичат да виждат към себе си мощни играчи, които в избран миг могат да им основат проблеми и даже да им станат съперници за властта. Към 1968 година над „ Тексим “ към този момент са се сгъстили черни облаци. В Централен комитет на Българска комунистическа партия, а действително еднолично от Тодор Живков, е взето решение за закриването му, а към медиите е спуснато напътствие името „ Тексим “ и всички негови съдружни предприятия да не се загатват. Затова и „ Бул ер “ липсва в сухата дописка на Българска телеграфна агенция. Няколко месеца след злополуката – през 1969-та, „ Тексим “ е ликвидирана, а „ Бул ер “ е погълната от държавния транспортьор „ Балкан “.