В лицето на много хора съм виждал познати животни ♥ Илия БЕШКОВ
(1901 ~ 1958)
Мъничкото изискване: Да не губим възприятието за позор
– Какво бихте споделили на нашите читатели за вашите училищен години?
– Бях възпитаник в Долни Дъбник, а след това в – Плевенската гимназия. Всяка възраст си има по една „ съкровена “ загадка, която никой в никакъв случай не изрича, само че пък за всичко отвън нея човек е безпределно сладкодумен и благосклонен към себе си…
Бях мъдро момче, та с леснина и наслаждение вършех всевъзможни нелепости. Минавах за мощен възпитаник. Всичко в учебниците бе непознато за селското ми сърце, само че аз го научавах от селски позор и селска горделивост пред непознатия град. Ученическата фуражка, вместо калпачето, беше най-големият зложелател, който носех на главата си. Към тая фуражка се насочваха всички управляващи: стражари, караули, пазители на реда. Не можех да я хвърля, та бягах дружно с нея през сокаци, мостове и градини. Много премеждия ми е предизвикала моята фуражка с пружинка и бяло гербче!… Не помня по какъв начин се разделих с нея, само че трябваше не в този момент, а тогава да пороня сълзи за нея. Нея ние сваляхме за привет пред всеки…
– Какво би трябвало Да знаят младите карикатуристи?
– Карикатуристът би трябвало да уважава другите и да се надсмива на себе си – да бъде радостен с всички, а да плаче уединено.
Мисля, че не е ненужно да умее добре да пее, да свири и играе. Такава ще му бъде рисунката. Той би трябвало да има подарък, с цел да не завижда на другите. Злият не трябва да се захваща е тоя рисков поминък, както на злонравия не трябва да се дава нож.
Карикатурата е съблазнителна за всички хора, изключително за младите. Обичат в нея шегата, присмеха и графичното безчинство. Но за художника-карикатурист тя е извънредно сериозен и сложен проблем. Начинаещ карикатурист няма. Ако има подарък, ще сътвори комизъм и смях за хората, в случай че няма – сам ще стане комичен.
– Как се насочихте към карикатурата?
– Още от дребен, на село, та и до момента ме е вълнувал въпросът: кое на какво наподобява. Аз открих, че кучето и кравите на дядо Петкови някак наподобяват на дядо Петко. С някои свине съм разговарял, както със стопаните им. В лицето на доста хора съм виждал познати животни. Това е една чудна истина – забавна и радостна, а от време на време – тъжна и неприятна.
Често пъти хората замязват повече на нещо друго, в сравнение с себе си. Наистина на какво приличаме ние в нашия живот – така роднински вплетен в живота на всички твари? Проблемът за приликата е наш проблем – на художниците. Щом човек престане да наподобява единствено на себе си, явява се и неприличието. С тези проблеми се занимава хуморът. Интересно е, че единствено индивидът може да изостави себе си и да замязя на различен. Другите животни съхраняват своя облик и същина. „ Човекът не е нито свиня, нито ангел – той е по-долу от свинята и нагоре от ангела “ – е споделил Паскал. От тук произлизат всички спорове и разлики. И по тази причина карикатурата, хуморът, са обществена, а не интимна демонстрация. Всички създатели, които си служат с хумора, са неизбежно обществени създатели. Карикатуристът е осъден повече от останалите хора с подарък да вижда „ приличното и неприличното “. Дали ще сътвори от това виждане комизъм и изкуство, или самичък ще стане комичен и непристоен – това ще покаже геният му, публичното му обвързване и любовта му към тоя рисков поминък.
– Кои герои от литературата са ви въздействували най-силно?
– Особено ме вълнуват трима герои: чистият Том Сойер, трогателният Дон Кихот и мъчителният Бай Ганю. Но създател, който обичам и който ме обича – е Майн Рид. Сам той е воин в книгите си и е правилен другар на всички индивиди по земята. Рид не убива нито един собствен воин, преди да се допита до всички деца в света. Каква висока добродетелност!
– Вие имахте забележителна подигравка за Дон Кихот.
– Аз имах забележителното благополучие да се родя кадърен за прозрение в дълбоката същност на Дон Кихот…
– Защо наричате Бай Ганю непосилен?
– Не зная за какво считат „ Бай Ганю “ за радостна книга – тя е доста трагична. За актуалното напреднало схващане на българския народ Бай Ганю фактически е един непосилен, тежък облик. Ние сме излезли от неговото време, напреднали сме много и в този момент носим единствено срама на това време. Разбира се, този воин е добре облечен в хумора на Алеко, само че това облекло не може да скрие голотата му. Защото от него не лъха ни наслада, ни вяра за някакво избавление. Наистина Бай Ганю разбра повече от всички укора, който му бе изработен от Алеко, и умъртви Алеко. В това се състои неговото проклетия и свирепост. Няма в нашата литература различен образец на подобен дуел сред създател и воин.
Ние дълго се заблуждавахме с тази книга, до момента в който най-сетне проумяхме злината на Бай Ганю и се освободихме от него. Струва ми се, че по този начин стана тази еволюция. Значи тази книга извърши своето положително дело за българския народ.
Ние сами не знаем дали в действителност Бай Ганю е изпъден от душата на българина или е приел други форми. Но за оправянето на един популярен народ виждате какви жертви се дават – автори като Алеко!
Ако Алеко знаеше кой е Бай Ганю, той би се предпазил от него, само че мисля, че не му е било ясно. Това е един прикрит зложелател надълбоко в душата на самия Алеко. Той го носи в себе си. До Чикаго и обратно върви Алеко, а не Бай Ганю. Рождението на Бай Ганю е едно очищение на самия Алеко, което прерасна в жертва. Алеко, като се освободи от Бай Ганю, освободи и нас от него.
Алеко е фейлетонист, който се изповядва. Той не построява герои, а самичък е воин. Бай Ганю е фейлетонна изповед.
Иван Вазов може да сътвори един воин, да сътвори втори и да го следи в профил. Алеко не постъпва по този начин. Затова аз назовавам Бай Ганю непосилен. Той излезе от страниците на книгата и умъртви Алеко…
– Какви са основните условия за вярното образуване на младия създател?
– О, не зная кои са основните условия, само че зная едно по-мъничко изискване: да има възприятие на позор и да не го губи в никакъв случай!
1957 г.
* Разговорът е воден в сп. „ Родна тирада “
От: „ Словото “, Илия Бешков, Книгоиздателство „ Георги Бакалов “, Варна, 1981 година
Снимка: Илия Бешков (1901-1958)
