Никога не можем истински да опознаем един човек, ако не го обичаме ♥ ТАГОР
(1861 ~ 1941)
♥ Самоосъществяване в любовта
Човешката душа върви от закона - към любовта, от ограничаването - към освобождението, от полето на морала към полето на духа. Буда проповядваше учението за самообладанието и за нравствения живот, което значи цялостно послушание на закона. Ала игото на закона не може да бъде цел единствено по себе си; като изпълняваме закона, ние имаме право да минем оттатък него. Ние би трябвало да се върнем към безкрайната обич, която се манифестира в ограничаващите форми на закона. Буда назовава това Брама-вихра, наслада от живота в Брама. Който желае да стигне до това положение, би трябвало, съгласно Буда, да не лъже в никакъв случай, да не настройва никого към ненавист по отношение на другите и в гнева си да не прави зло никому. Той би трябвало да е изпълнен с безгранична обич към всички създания, така както майката обича децата си и ги закриля със личния си живот. Навред край себе си би трябвало да излъчва обич, която не знае граници и спънки и е свободна от всякаква свирепост и неприязън. Във всяко състояние - дали върви или стои, дали седи или лежи, той би трябвало да упражнява духа си в тази всеобща обич.
Липсата на обич е своего рода загрубялост, а любовта значи съвършенство на съзнанието. Ние не обичаме, тъй като не разбираме, или по-точно, не разбираме, тъй като не обичаме. Любовта е крайният смисъл на всичко, което ни заобикаля. Тя не е просто едно възприятие, тя е истина, тя е насладата, от която произтича цялото създание. Тя е бялата светлина на чистото схващане, която се излъчва от Брама. Ето за какво, с цел да станем едно с всечувстващото съществуване, което е както във външното пространство, по този начин и в нашата душа, ние би трябвало да се издигнем до висшето схващане, което е обич. Кой би могъл да диша и да живее, в случай че небето не е цялостно с наслада и обич? Само като издигаме съзнанието си до любовта и го разширяваме върху целия свят можем да достигнем до Брама-вихра, до единство с безкрайната наслада.
Любовта е великодушна и пръска безкрайни блага. Но тези блага изгубват изцяло смисъла си, в случай че посредством тях не стигнем до любовта-дарител. За да успеем, в личното си сърце би трябвало да имаме обич. Който не носи обич в себе си, даже даровете на любящия преценя по тяхната полза. Но изгодата е мимолетна и едностранчива. Тя в никакъв случай не може да обгърне цялото същество; потребното ни интересува, единствено когато се нуждаем от него. Когато потребността се задоволи, изгодата, в случай че продължава да съществува, става тежест. От друга страна, единствено един общителен знак има доста по-трайна стойност, в случай че носим любовта в сърцето си. Защото знакът самичък е цел за себе си; той въздейства на цялото ни създание и по тази причина в никакъв случай не ни дотяга.
Въпросът е: по какъв начин ние схващаме света, който е идеален подарък на насладата? Способни ли сме да го възприемем в сърцето си, където държим скрити всички неща, които имат скъпа стойност за нас? Ние се мъчим като луди да използваме международните богатства за себе си, храним се и се обличаме от техните ресурси, жадно се нахвърляме върху техните ценности; светът става за нас полесражение на грубо съревнование. Ала за това ли сме родени ние, да разпространяваме правото на благосъстоятелност върху тоя свят и да го трансформираме на пазар? Когато цялото ни внимание е ориентирано единствено към това, да извличаме облаги от света, тогава той изгубва за нас същинската си стойност. Ние принизяваме тази стойност посредством низките си пристрастености и разчитаме през целия си живот светът единствено да ни храни, без да разбираме неговата същина; ние приличаме на лакомо дете, което къса листата на някоя скъпоценна книга и желае да ги глътне.
Никога не можем същински да опознаем един човек, в случай че не го обичаме. Една просвета би трябвало да се цени не по сбора на силите, които е разрушила, а по сумата на човешката обич, която ще развива и демонстрира посредством законите и наредбите си. Първият и последният въпрос, който тя има да взема решение, е какво вижда в индивида - духовно създание или машина? Когато някоя остаряла просвета пропада и умира, това става заради аргументи, които са създали сърцата безчувствени и са намалили цената на индивида, например когато страната или група властници почнат да гледат на народа като на оръдие на тяхната мощ, Поробвайки по-слабите раси и стремейки се с всевъзможни средства да ги държи в оскърбление, човек разрушава основите на своето великолепие, на личната си обич към свободата и справедливостта. Истинската същина на индивида може да се поддържа единствено с обич и правдивост.
Не насилието, насладата е последният вик към индивида. А насладата е навсякъде; тя е в зелената трева на земята и в засмяната синева на небето; в безумното обилие на пролетта и в строгата умереност на сивата зима; в жилите на тялото ни; в съвършената поза на човешката фигура, благородна и изправена; във всичките функционалности на живота; в приложението на всичките ни сили; в придобиването на познанията; в битката против злото; в гибелта за богатства, които не са за нас. Навсякъде е тя, насладата! Тя не ни пита дали е необходима; тя постоянно опонира даже на най-догматичните претенции на нуждата. Тя съществува, с цел да ни покаже, че отговорностите на закона могат да се обяснят единствено с любовта; те са като тялото и душата. Радостта е реализиране на истината в единението; единението на нашата душа със света и на душата на света с висшата обич.
Из: „ Садхана. Пътят към съвършенството “, Рабиндранат Тагор, изд. „ Терзиев и синове “, 1994 година
Снимка: Рабиндранат Тагор (1861-1941),
