♥ За Родината Глупост е, мъченичество е да се бяга

♥ За Родината

Глупост е, страдалчество е да се бяга от родината, господин Памукчиев. Заклевам те – умри като бедняк, само че умри в родината си. Тя е земята, която те обича и те храни. Не я изоставяй в никакъв случай. Тя може да стане гроб, само че може да стане и градина – всичко зависи от тебе. Ако ти си на нея като добър собственик, ще бъде парадайс. Ще бъде цвете. Но зарежеш ли я, тя буренясва и пропада. Земята е жива – тя диша и страда. Тя обича този, който я обича. Също като майка. Тя в никакъв случай не е майка-мащеха. Тя желае деликатност и обич. 

Като момче обичах да вървя необут по тревата, из ливадите. Берях гъби, киселец, цветя. Това се е запечатало в паметта ми. И това ще отнеса в гроба – зелени ливади, босо момче, което припка и пее… Къде, къде съм пял аз тука в града? Къде съм пял в София? В Женева? В Париж? Никъде. Ливадата за мене е България. И аз необут по нея…

На нас, на хората, доста малко ни би трябвало с цел да сме щастливи. И доста малко с цел да станем нещастни.

***

♥ За българското село

Ако не е селото, какво ще ядем? Аха не е бащината къща, кой ще ти подаде нещо? Никой. Ще висиш пред фурната, ще дъвчеш клисавия царевичен самун, папурника и ще се молиш на фурнаджията: „ Дай 100 грама “. Ужасен ужас обзема душата ми, господин Памукчиев, като си помисля какво ще прави българинът като почине последният селяк, орач или жътвар, като почине последната българка, която сее бакла, фасул, леща по балканските чукари? Какво?

– Ще работи внукът, правнукът…

– Няма да работят. Селската работа се предава от татко на наследник, както банкерството – детето от малко обиква банката, като мене, като моя наследник. Като всеки различен наследник. Селянинът копае лозето, пръска го, плеви го, реже го, заравя го, само че когато узрее гроздето, откъсва най-хубавия грозд и си го яде с приятност.

Защото това е негов труд, рожба на неговите ръце. Това го издига до небесата. Той хвърля половината грозд на птичките, а не го продава на тебе и на мене. Той си го яде. Той си се радва. И тази наслада привързва детето към земята. Тя. Само тя. Работа без наслада не е работа.

– Кой шивач, кой кундурджия се радва на работата си?

– Всеки добър занаятчия се радва. Тя, неговата работа, му вълнува сърцето. Тя го топли. Тя му носи облаги и хубост в живота.

Вземи теслата на дюлгерина, ралото на селянина, гегата на овчаря и му ебаваш майката един път вечно. Гегата е нищо. Ще си направи нова, само че стадото му го няма. Гега се прави, само че любовта към скотовъдството не се прави. Тя се култивира за епохи. Овчарят си надроби цялостна чиния с топло овче мляко, сърба и яде с приятност. И му е леко, и му е радостно. Сто пържоли не дава той за чиния квасено овче мляко с два пръста каймак от горната страна.

***

♥ За достолепията и минусите на българите 

Ние, българите, като народ сме привикнали да работим без пари и с доста дребни заплатици. Това е от бедност. В Швейцария, Норвегия, Дания, Холандия, Белгия и Германия всяко нещо се пресмята на реципрочната му стойност. Дал ти е локумче за 10 стотинки – ти би трябвало да го почерпиш с една сусамка за 12 стотинки. Защото той е вложил пари преди тебе. Той има рента върху тия 10 стотинки. Това е то Швеция, Швейцария, Дания, Холандия, Белгия. В света единствено ние, българите, гощаваме пасажер, чужд без интерес. И то нашият прекрасен, добър селяндур. Колкото е добър той за себе си, толкоз е и нездравословен. Защото чужденците го считат за простак. А той не е простак. Той е доблестен човек, той е рицар по душа. Нашият селяндур, в случай че резервира прелестните си качества на гостолюбие и усърдие, ще бъде нещо като бяла лястовица измежду черни врани и гарвани. Европейците са прасета. Те са изгубили облика си на хора. Ние към момента сме запазили нещо чисто и свято от манталитета си.

За мене българинът е светец и демон над дяволите. Той по този начин хубаво може да го нацепи на някой швейцарец или белгиец, със сръчността си, със занаята си, с мозъка си, че оня да се чуди и мае по какъв начин е попаднал на тоя талант. Ние в България до вашия „ Девети “ имахме най-съвършената спестовна каса, най-хубавата банкова система. Ние не се учехме на кооперативизъм нито от Райфазени, нито от други немци. Не. Ние създадохме наша, самобитна българска кооперация, наша самобитна пощенска спестовна каса, наши самобитни сдружения, като читалищата, че да се чуди човек. Обаче всяко нещо се изкористява за година-две.

Най-трудното нещо на този свят, господин Памукчиев, е на един източен изостанал народ да му създадеш усърдие, любознание и почитание към закона. Да бъде веротърпим, да почита мнението на другите, с които приказва. И да не се счита за доста интелигентен. Защото това е наша, национална линия, да не се изслушваме и да се пресичаме по време на диалог.

Младите хора умират от неведение, ние, старите – от пребогато познания. Българинът би трябвало по-малко да знае, повече да работи. По-малко да приказва – повече да мисли. Той не мисли когато приказва. Или пък взема решение значими каузи – това е наша национална линия. Ако бяхме мислили през 1913 година нямаше да сме на този хал. Аз ти споделих, господин Памукчиев, че на всеки 40 години България стартира от А-Б, от нулата. Бедна, гладна и немощна. Сега стартира и нашето велико недояждане и докога ще продължи, не знам. В света на парите важи законът на парите, редуциран до тази ария:

Парата днеска света владее
Който я няма – мъчно живее.

Ние би трябвало да научим българина да живее рационално, със сметка. Главно селянина – да си прави сметката. Да пести, да натрупа. Но и да гледа другите нации. Те продават часовници и бижута и получават милиони…

– Всеки не може да създава бижута, господин Буров.

– Казвам „ бижута “ в метафоричен смисъл. За мене „ украшение “ е нещо превъзходно: мискетово вино от село Баня, Карловско, от Чирпан или Карабунар, Карамусал. Бижу е и белият, кехлибарен грозд „ Афузали “, с едри, като сливи зърна. Те се топят в устата ти. Това е най-красивото украшение на света. Де ги, де ги стадата от сиво Искърско говедо? Няма ги. Те бяха украшение. Де ги, де ги стадата из Добруджа – стадата от крави, волове, коне, кончета, хергелета, овце и кози? Няма ги. Това е най-хубавото украшение на света. Вие, младите, ще ядете един ден камъни и пръст, тъй като няма да има кой да ви създава. Земята не дава нищо безплатно. Селянинът ще се изхитри и ще минава с малко – ще стане безделник. Човек се учи да работи 20-30 години до момента в който стане прелестен служащ, а се отучва за два-три дни.

Из: „ Срещи с Буров “, Михаил Топалов-Памукчиев, изд. „ Интерпрес 67 “
Снимка: lostinplovdiv.com