♥ Великата кротост Една нощ Мириам, която бе родила и

♥ Великата благост

Една нощ Мириам, която бе родила и отхранила Спасителя на Запада, видя сън.

При нея пристигна Иесус, носен като че ли на невидими крила от лъчи и звуци. Под него се простираха небесните поляни, цъфнали с цветя от алмази, корунди, сафири, топази и рубини, с листа от смарагди и стръкове от червен и бял корал; а по коронките, листата и венчетата святкаха бисери като ранна роса. Цветенцата пееха от наслада, че ги милва докосването на Господната нога: над тях грееше огромно бяло слънце – и това слънце бе Иесус, синът на Мириам.

Изкупителят се приближи до майката, носен на невидими благ крила – сякаш на светли облаци, разтапящи се в лъчите, що бликат от сърцето Му.

Когато огромният бял облик пристигна до Мириам, тя чу глас:

При тебе пристигам, майко моя, тъй като светът ме не позна. Мнозина ме похулиха, само че по моите ланити цъфти още влагата на твоята майчина целувка. Мнозина ме поругаха, само че по лицето ми трепка още споменът за твоите майчини ласки. Ти също не разбра, о, майко – ти не разбра, че съм Син Божи; само че за коя майка синът не е – Божи Син?

Сърцето на Мириам се разтопи от трогване, като чу тия кротки думи – и тя разтвори прегръдки, с цел да прегърне своя наследник. Но, когато подписа ръце, разбра, че прегръща ярък фантом и облик от лъчи.

И скръбно рече тогава:

– Рано напусна земя и земно, сине мой, рано – преди майка ти да ти се порадва! Сама ме остави: да хулят и мене твоите хулници, да поругават и мене твоите ругатели. Върни се наземи, върни се в елементарния градец, дето те роди с страдания майка ти и с рев те отхрани! Всичко, що бе донесъл от небето, ти го раздаде на другите, а за майка си не отдели нищо; и даже това, що ти бях дала аз, отнесе на небето cъс себе си.

Като промълви тия думи, Мириам видя, че цветята по небесните морави помръкват, тревата посърва, а лъчите гаснат. И в полумрака пред нея се възправи сина й – в плът, а не в призрак; само че от него не излизаха лъчи: над скръбното му чело се впиваше в лоба венец от тръни, а по ръцете му зееха дълбоки кървави рани.

И тогава на Мириам се стори, че нечий глас й безшумно продума:

– Безумна майко: твоите думи пригвоздиха на кръст сина ти – и твоите слова го осъдиха на люти страдания. Защо изрече тия думи?

Но Иесус добродушно погледна майка си – и тая благост озари за момент простора към него и невидими цевници, псантери и харфи засвириха песента на великата благост. Небесните поляни беxа напълно помръкнали, само че по тях блеснаха росните капки – не като бисер, а като сълзи. Лъчезарните облаци, що обгръщаха облика на Спасителя, бяха станали тежки, навъсени и сиви, само че ето – че те протегнаха ръце, човешки ръце, с цел да прегърнат майката на Изкупителя. Небето бе кърваво като на залез – и тама, де небе и земя се сливаха, се възправиха три кръста, като че ли израсли от земи.

В тоя момент душата на Господната майка се разтвори като кротка прегръдка и любов я извърши. И тя чу още веднъж гласа, що й бе споделил преди този момент ледените думи. А тоя глас мълвеше:

– Ти роди наследник и желаеш сина ти всичко свое тебе да даде, а той раздаде целия себе си на света: не се чуди, че малко ти се падна! Виж трите кръста, що се чернеят на кръгозора: двата в профил са кървави, тъй като са кръстове на човешка тъга, а третият измежду тях е цъфнал – и рози се вият по клоните му; тоя кръст е Божи кръст: върху него почива блаженството на жертвата – и там няма страдалчество, а велика благост.

Тогава Мириам се разсъни.

Пред очите й блеснаха белите сводове на Иерушалаимския храм, окичен за пасхалния празник. По небето прелитаха пъстри гълъби, носеше се нечия далечна ария, звънтяxа оръжията на ромски воини край притвора на храма, дами и моми се връщаха от извора с дълги водоноси на рамо. Слънцето бе одеве изгряло и белите стени на къщите отсичаха зеленината на смоковници, палми и кипариси.

А там, дето се трупаше тълпата, измежду храмовия двор, се възправи мъж с добродушно лице и бели облекла. Тълпата се разшава, замлъкна и се притаи, с цел да чуе – думите на Учителя.

Мириам даде ухо и чу:

– Небето и земята ще преминат, само че моите думи ще останат; небе и земя са преходни, а словата на кротостта са безконечни. Истина, истина ви споделям: няма по-голяма обич от това – да раздадеш душата си за другите.

Из: „ Светилник за душата “, Апокрифи, Николай Райнов, изд. „ Ст. Атанасов “, София 1920
Снимка: Институт за литература при Българска академия на науките, lit.libsofia.bg