♥ Вълкадин говори с Бога Когато искаше да си спомни

♥ Вълкадин приказва с Бога

Когато искаше да си спомни по какъв начин додоха и по какъв начин се заредиха злочестините в къщата му, Вълкадин си мислеше и за оная вечер през август, когато, откакто отвяха, измежду хармана светна като злато огромен куп жито, а на изток през плувналия прахуляк се появи, червен, месецът. Голяма задяха беше и след залез слънце. Той работеше самичък, със снахите си и с децата, тъй като синовете му бяха още на война. Докато пренесат житото в хамбара, до момента в който разтоварят колята със снопите и приберат туй-онуй, месецът подскочи, побеля, и когато седнаха да вечерят, видело беше като ден. Тогава той сподели:

- Потрайте още малко, до момента в който свършим хармана. А като си додат мъжете ви, ще ви разделя. Ще ви дам всичко, за себе си не ща нищо. Стига ми, доде съм жив, да ви навестявам понякога.

Насреща му седеше Милена, най-младата му снаха. Хубава жена, млада, яка, очите й, както постоянно, се смеят, кръглото й лице огряно от месечината. Той я погледна и се позасмя.

- А на Милена - рече - ще дам настрана нещо. Какво е, няма да кажа в този момент, но като му доде времето, ще й го дам.

Работили бяха добре, той се поразпусна и накара Милена да му изпее „ Милен Милени думаше “. Той обичаше тая ария, тъй като също както в нея, снаха му се споделяше Милена, а наследник му, нейният мъж - Милен. Като я слушаше, драго му беше да гледа снаха си и жалост му беше за Милен, който вкупом с двамата си братя беше на война и не се знаеше дали и той, и те ще се върнат живи.

Какво стана след това? Синовете му си додоха живи и здрави, само че той ги не позна: имаше ужас в душите им, гледаха изкриво, сприхави бяхо и зли като подгонени вълци. Доде тежко време, всичко се повърна обратно, като изтървана из хълм надолу каруца. Най-напред войските, които бяха отпътували към Кюстенджа и Тулча, започнаха да се връщат небрежно - точеха се деня и нощта, в дъжд, в тиня, в мраз, гладни, изнемощели. По селата се отбиваха бойци и тропаха от врата на врата за коматче самун като просяци. Колко небрежно бяха си отишли и каква тъга са влачили, можеше да се види от туй, че когато през пролетта се стопи снегът, пътищата, отдето бяха минали, се белееха от костите на измрелия добитък. Върнаха се отново румънците и туриха границата, където си беше по-рано, току пред къщите. Селото остана оттук, а половината му мера - оттатък.

Той удържа думата си и раздели синовете си. Но каква изгода? Не било съдено да видят положително, нито те, нито той. Средният, Атанас, още като се върна, заболя и сякаш нищо му няма, сякаш единствено понастинал, а легна и към този момент не стана. Най-старият му наследник, Никола - левент мъж, персонален, на който не можеше да се нарадва, когато си дохождаше в отпуск, фелдфебел, с медали, покрили задачите му гърди, - той пък потегли по партии, стана кмет. Строг човек беше, държеше за право, за закон, само че кой ти слуша, кой мисли да върви из прав път? И една вечер, както стоеше с другари в кръчмата, стреляха през прозореца и го убиха. Отиде си и той. Остана още една вдовица и още една черна кърпа се замярка от село към гробищата.

Остана най-малкият му наследник, Милен. Нему се паднаха нивите оттатък, в Румъния, и той живееше там - в непознато село и в непознато царство. Беше на една крачка надалеч, само че нито той можеше да пристигна, нито старецът можеше да отиде при него, когато изиска. Навик стана на Вълкадина да стане заран, да подкара пред себе си кравата, с цел да я пасе - едвам се намира на работа, - да излезе над селото и да се изкачи на баира. Там имаше един огромен бряст и до момента в който кравата пасеше в близост, той седеше под бряста, облегнат на дънера му, и гледаше оттатък през границата. Двамата му починали сина оставиха възрастни синове, те работеха, за тях той не мислеше. Грижите му в този момент бяха за Милена. И като гледаше оттатък границата, случваше се Милен и Милена да излязат на равнища. Той ги познаваше по лицата, по вървежа, в случай че бяха по-близо, по добитъка - в случай че бяха по-далеч, и ги гледаше с часове. Ако с тях пък се случеше и някое от децата им, една старческа милозлива усмивка стоеше на лицето му през всичкото време, до момента в който ги гледаше. Между него и тях беше границата и по нея понякога минаваха непознати бойци със сини шинели и рогати шапки.

Един ден селото настръхна от неприятна новина: насреща, в селото, гдето живееше Милен, пристигнали жандарми, били, изтерзавали, след туй вързали мъжете и ги откарали във вътрешността. С огромна тъга Вълкадин мина границата и откри Милена. Когато го извадиха от пандиза, едвам го види, сърцето на остарелия плувна в кръв: тоз ли е Милен? Тоз ли е наследник му? С потъмняло лице, с хлътнали очи, със запечена кръв по челото и по страните. Погледна го, потопи очи в земята и - ни дума.

- Кажи ми, Милене, кажи ми, сине, в случай че не си направил нищо, в случай че си прав, друга царщина е тук, само че ще вървя, ще разходвам, хапката от устата си ще дам, ще те отърва.

- Не - кай, - тежко. Нищо не съм направил. Смазаха ме, взеха ми здравето. Да мога единствено да мина оттатък и там да умра.

Когато си мислеше всичко туй - а то беше всеки ден, - Вълкадин стоеше, както по-рано, под бряста, и гледаше през границата. Милена го нямаше към този момент - няма ли да се мерне нейде из къра един бял и един черен кон и до тях - няма ли да види Милена - и децата й. Но в къра нивите бяха изкласили и хора нямаше. Само едни зелени жита и в тях нацъфтял доста, доста мак, червен като кръв.

Вълкадин стана, прибра кравата, с цел да я напъди към село. Вървеше, без да подигне очи, без да огледа наляво или надясно. Когато си пристигна у дома, той чу, че в собата остарялата му снаха, Къдра, приказва с някого. Отбягваше да се среща с хора, само че в този момент като че го бутна някой и влезе. Насреща си видя Милена. Жените станаха, Милена му целуна ръка и заплака. Заплака и Къдра. Дълго време сълзите на Милена течаха по лицето й. Поуспокояваше се, речеше да каже нещо, гърдите й отново започваха да се тресат и отново дигаше престилката си да бърше сълзите си. Без да каже нещо, Вълкадин излезе. Когато Милена сне престилката от очите си, него го нямаше.

- Къде отиде тейко? - рече тя. - Че аз за него съм пристигнала. Толкоз имам да му думам.

Излязоха вън, потърсиха го. Вълкадин го нямаше.

- Не се сърди, Миленке, не му вържи недостатък - говореше Къдра. - Свекъра е станал подобен един... мълчи. Какво не му приказваме, по какъв начин не го раздумваме - не отваря устата си, не споделя нищо, мълчи. И не е от през вчерашния ден, а към този момент месеци по какъв начин е така.

Върнаха се у дома, постояха още, приказваха и за положително, и за зло. На няколко пъти, когато думата се повърна за него, Къдра разправи, че свекър им, откогато са се поминали мъжете, най-вече след гибелта на Милена, така се е изменил, че никой не може да го познае. Не слиза в село, не се среща с никого. И не приказва. Не приказва нито със свои, нито с непознати. Цяло село туй знае: Вълкадин не е приказвал, Вълкадин не желал да приказва. И така си е: мълчи. Мълчи и мисли. Какво мисли - един бог знае.

Като стана да си върви, Милена сподели:

- Да можех, щях да го изчакам, до момента в който се върне. А не мога, че хората, дето съм пристигнала с тях, бързат. Ти, како Къдро, му кажи. Кажи му, както ти споделих: жаля го Милена, бог вижда, но какво да върша? Не от положително и аз съм рекла да ида под второ венчило. Намери се тоз човек, добър бил, споделят, едно дете имал единствено. Не мога сама. Да има мъж у дома, да резервира парцела за децата. За тях го върша. Пък и мене, вдовица да не ме одумват хората. Милея го Милена, но какво да върша? Моля му се на тейко да ми даде амнистия, така му кажи.

Не до портата, а чак до каруцата изпрати Къдра етърва си и заставам там, до момента в който тя се качи и отпътува през границата.

Вълкадин се прибра у дома, като се стъмни. Когато Къдра му разправи за какво беше дохождала Милена, какво е споделила, той я изслуша, само че не рече нищо. Нахрани се, прибра се и, както постоянно, легна си рано. Но не мина час-два, той се разсъни и отвори очи, като да не беше спал. И мислите му - не от през вчерашния ден, не от оня ден - също като нишка от чакрък, която нито се е скъсвала, нито се е серпантина, се занизаха отново в мозъка му:

Кои са тез, дето съдят на хората и редят международните работи, кой им дава таз мощ, има ли бог? Не са ли родени и те от майка и няма ли да умрат, като всички хора? Как може да се тегли граница ей така е, дето се случи - да оставиш гробищата в една страна, а в друга - околните на умрелите? Да тръгнеш да идеш при брата си, сина си да тръгнеш да видиш - и да те срещне някакъв си непознат боец, пристигнал кой знае отде, да насочи против ти пушка, нож и да каже: „ Назад! “ У дома си да си, и да те пъдят. Как може да става туй, господи, по какъв начин?

Кой хвърля брат срещу брата и наследник срещу татко? Защо положителното го няма, а злото се шири? Да те подгони мечка, ще срещнеш вълк, да избягаш от оса - змия ще те ухапе. Няма благосклонност, няма богатства дума, няма респект. Защо, господи? Защо?

Когато купуват или продават нещо, на хората очите са в кантаря. А за какво, когато съдят индивида, когато животът му е на косъм, гледат през просото? Нема ли човек да разбере, че Милен не е направил нищо, че е прав, че е чист? Защо убиват почтения и за какво притискат сиромаха? Защо, господи? Защо?

Земята ражда толкова, колкото е раждала и по-рано. Защо има гладни, за какво има голи и боси? А там, оттатък границата, що е! Чуждото се взема като свое, у дома в къта е седнал пришелец и пъди на открито стопанина, праща го като добитък в яхъра. Старците са навели глави, мъжете стискат зъби и мълчат. Защо в таквоз мъчително време криеш себе си, господи? Защо? “

Минават така часове. Развиделява се, прозорецът става червен - слънце изгрява. Вълкадин става, подкарва пред себе си кравата и излиза вън от село. Горе на баира той сяда под бряста, гледа оттук, гледа оттатък границата и мислите му се нижат безкрай, безспир.

Десетина дни по-късно Милена отново пристигна: Като я посрещна Къдра, каквато мъдра и замислена беше, разбра, че няма да чуе нещо положително.

- Каза ли на тейка? Какво рече?

- Ух, Миленке. Да продумаше барем, че в случай че не каже положително, зло да каже. А индивидът си заключил устата и мълчи. Казах му, споделих му аз всичко. Ей на - даде ми туй...

Тя развърза един възел, светнаха златни пари: три по-едри махмудии и двайсетина рубета.

- Дай ги, кай, на Милена. Давам й амнистия. Нека прави каквото бог я е научил.

- Друго не сподели ли?

- Толкоз сподели. И туй са всичките ми думи, що съм чула от него от година насам.

Милена не взе парите. Остави възела на земята.

- Че аз пари не съм желала от него - рече тя. - Аз желая да ми каже добра дума, да ме напъти. Защо ми дава тоз гердан?

- Знам ли, Миленке. Мисля си и аз и ми пристигна на разум, че той беше се врекъл да ти даде нещо - помниш ли, по кое време вършахме, по кое време мъжете бяха още на война? Той сподели тогаз, че ще ти даде нещо. Може туй да е.

Изведнаж Милена си спомни оная вечер и си я спомни така ясно, като че я виждаше отново: месечина беше, свекър й я накара да изпее „ Милен Милени думаше “. Тя се просълзи. „ Той даде обещание да ми даде нещо - намерения си тя, - това ще да е. “

- А аз пари не ща! - извика тя с болежка. - Искам да ми каже една добра дума, да ме разтуши. Аз ще го очаквам. И през днешния ден, и на следващия ден ще спри тук и ще го видя.

Тя в действителност реши да го чака, само че като постоя и поприказва с Къдра, хвана я тъга.

- Не мога, ще ида да го намеря. Де върви той?

- Де ще върви. Горе над селото нали има бряст? Все там, под този бряст стои.

Милена постъкми забрадката си и потегли. Докато минаваше през село, никого не видя, никой не я срещна. Пое нагоре из баира. Какъв мил, какъв умен човек беше едно време свекър й - мислеше си тя. - Колко смешки е правил, какъв брой са се смели. Ох, то неговата и нейната тъга са като морето огромни - що да се прави, станалото станало, умрелият от гроба няма да се върне. Защо бяга от нея, за какво не й продума?

Тя беше горе на баира и погледна: под бряста стои свекър й. И какво прави? Отпуснал глава на коленете си, мисли. Или ще обърне очи нагоре - клонете на бряста ли гледа, или към небето поглежда?

Милена е покрай него, само че той не я вижда. Но ето видя я, пообърна се наляво, пообърна се надясно, като че гледаше де да се скрие, и стана.

- Тейко! Тейко! - извика Милена.

Вълкадин забърза, след него и тя. Понастигна го, той чуваше стъпките й, само че отново не се обърна.

- Тейко, чакай... Що бягаш от мене? Тейко, апелирам ти се, тейко...

Той все вървеше, като да беше ням. Обхваната от тъга, Милена заплака с глас. Тогава той се обърна - висок, с брада, черна по краищата, бяла в средата, с тежък, пернат във вътрешността взор, умислен. И отново не сподели нищо.

- Човече, продумай ми! - рече Милена с рев. - Що бягаш от мене?

Вълкадин все така я гледаше.

Кажи ми думица... Продумай, тейко!

Тя потегли към него. Вълкадин дигна ръка и я спря:

- Иди си. Остави ме. Какво искаш да говоря? Няма какво да говоря. Аз говоря с бога...

Той се обърна и потегли. Милена си остана така, слисана, объркана. Изведнъж тя като че разбра туй, което искаше да й каже, и не потегли към този момент след него. Погледа, погледа подире му, след туй се върна. По лицето й затекоха сълзи.

От: „ Събрани съчинения в шест тома “, Йордан Йовков, изд. „ Български публицист “, 1977
Снимка: dictionarylit-bg.eu