♥ Трябва да намалим обхвата на училището, не да го

♥ Трябва да понижим обсега на учебното заведение, не да го разширяваме

„ Ние ковяхме бъдещето “, сподели той, само че никой не си направи труда да мисли какво бъдеще ковем. И ето го в този момент!
~ „ Когато спящият се разсъни “, Хърбърт Уелс

Искам да прегледам разрушителните последици от упражняването на подправените права над живота на индивида и фамилията, за които институциите претендират. Те са еднообразно опустошителни, без значение дали става въпрос за държавно управление, корпорация или различен тип мрежа.

Съобразно първичните ми причини за мрежите, всяка от националните институции изолира мъже, дами и деца по някой стеснен аспект от човешката им персона: в учебно заведение това е възрастта и още няколко характеристики; други институции си служат с разнообразни механизми за подбиране.

Ако достиженията на човек в тези тесни рамки се възприемат като определяща мярка за триумф, в случай че да вземем за пример шестицата се възприема като съществена цел на юношеството и условията за постигането й гълтам множеството внимание и време на младежите; в случай че цената на индивида се дефинира от триумфа му в гоненето на тази нереална цел, значи сме основали избран вид обществена машина. Придавайки цел и значение на другояче безсмислено и фантасмагорично държание, тя обезчовечава учениците, дистанцира ги от личната им същина и прекъсва естествената им връзка с родителите, от които другояче биха търсили удостоверение за значими въпроси.

Добре пристигнали в света на всеобщото обучение, което смята тази цел за най-висше достижение. Сигурни ли сте, че желаете да разширите обсега му?

Стигнали сме много надалеч, дефинирайки като желание нещо, което преди се е смятало за дълг. Отдръпването от живота в общественост съумява бързо да докара точно до това: равнодушие към съвсем всичко.

Когато на хората се предлага институционално преструване на общественост под формата на непрекъсната диета от мрежи - задължителни като учебните заведения или „ доброволни “ като работните места, лишени от човешко многообразие, - основните потребности на хората биват съществено подценени. Това е изключително рисково в тази ситуация с децата. Колкото и рационални и доброжелателни да са институционалните цели, те в никакъв случай не могат да влязат в синхрон с неповторимите, самостоятелни цели на индивида. Независимо че институцията може да е ръководена от положителни хора, тя е лишена от съвест, тъй като си служи само със счетоводни способи. Институциите не са сборът от чиновниците, които работят в тях, нито даже от тези, които ги ръководят. Те са самостоятелни и от двете категории и ще продължат да съществуват, даже в случай че целият мениджмънт бъде заменен. Институциите са хрумвания, които са се сбъднали и в чиято услуга всички чиновници се трансформират в мегафони. Най-голямата цел на тези великански мрежи е да контролират и унифицират. Тъй като логиката на фамилията и общността служи на разнообразието, институциите предизвикват огромна щета, когато се намесват съществено в персоналния живот. Когато пренасочим живота си от фамилиите и общностите към институциите и мрежите, ние миропомазваме една машина за наш цар.

Преди към век един френски социолог сподели, че неписаната цел на всяка институция е да оцелее и да се разраства, а не да извършва задачата, която си слага на хартия. Ето за какво най-голямата цел на държавната пощенска работа не е да достави пощата; тя е да пази чиновниците си и да обезпечи някаква кариера на по-амбициозните от тях. Най-голямата цел на непрекъснатата армия не е да пази националната сигурност, а да си обезпечи вечно избран дял от националното благосъстояние, което да разпределя измежду личния състав си.

Именно вероятността от преуспяване на еснафщината - т.е. неизбежната вероятност преподаването на децата против възнаграждение да се разрасне в институция, защитаваща учителите, а не учениците - отдавна е предиздвикала Сократ да осъди остро софистите в Гърция.

Това, което отличава атмосферата в дребните провинциални градчета и други затънтени места, не е просто пейзажа, а вярата, която лъха от съвсем цялостната независимост на фамилния живот от институционална интервенция. Синтетичният татко не държи сходни места толкоз изкъсо. Присъствието му се усеща най-силно в учебните заведения, които даже там съумяват да прокарат безмилостното си обръщение за яд, злоба, конкуренция и сертифицирана принадлежност към избрана прослойка под формата на оценки и „ класове “. Там обаче има фамилии и общности, които работят като противоотрова против болестта на това обръщение.

Бизнесът, който назоваваме „ обучение “, когато в действителност имаме поради „ школуване “, е забавен образец за метода, по който полезностите на мрежата влизат в спор с обичайните полезности на общността. В продължение на 150 години институционалното обучение смята за редно да приготвя възпитаниците си най-вече за стопански триумф. Добро обучение = добра работа, положителни пари, положителни неща. Това се е трансформирало в национално мото, поддържано както от Харвард и другите университети, по този начин и от гимназиите. Подобно уравнение прави и родителите, и учениците по-лесни за ръководство и заплашване, защото се приема априори за правдиво дружно с прилежащата му философия. Американската федерация на учителите заявява, че част от задачата й е да убеди бизнеса да наема и покачва чиновници въз основата на учебните оценки, тъй че формулата оценки = пари да излезе вярна, тъкмо както бе нагласена да излезе вярна в медицината и правото след дълги години политическо лобиране. Засега здравомислието на предприемачите ги защищава и те не престават да наемат и покачват чиновници по старомодния метод - на базата на достижения и персонална преценка. Те обаче може и да не съпротивляват прекомерно дълго.

Абсурдът на дефиницията на образованието като икономическо богатство става очевиден, в случай че си зададем следния въпрос: какво печелим, в случай че гледаме на образованието като метод да увеличим още повече безумната консумация, която заплашва почвата, въздуха и водата на планетата? Трябва ли да продължаваме да учим хората, че могат да си купят благополучие, когато отвред ни заливат доказателства, че това е невероятно? Да продължим ли да пренебрегваме обстоятелството, че пристрастяването към опиатите, алкохолизма, самоубийствата измежду младежите, разводите и други тежки проблеми, са доста по-типични за богатите, в сравнение с за бедните?

От този въпрос за смисъла, който от дълго време заобикаляме, зависи както разбирането на смъртоносната ни болест, по този начин и откритието на лека, който търсим. Каква в края на краищата би трябвало да е задачата на всеобщото школуване? Отговорът не може да е четене, писане и броене, защото тези неща лишават не повече от 100 часа, в случай че бъдат преподадени вярно. Освен това съществува обилие от доказателства, че човек може с лекост да ги усвои напълно самичък в вярната обстановка и в верния миг.

Защо тогава задължаваме децата да членуват в мрежа, затваряйки ги с куп непознати хора за дванайсет години? Със сигурност не, с цел да може броени единици измежду тях да станат богати? Дори и това да беше верният метод, в което мощно се колебая, какво би предиздвикало едно обикновено общество да не отхвърли сходен вид обучение като явно неправилно? То разделя и класифицира хората, като изисква от тях да се конкурират един с различен. То обществено орезилява изгубилите, като безусловно ги подценява, лепвайки им етикет на „ долнопробен “ материал. Спечелилите пък биват възнаградени с опцията да купуват повече неща! Не имам вяра, че има мислещ човек, който би се задоволил с такова неуместно пояснение. Все си мисля, че в случай че можехме да отговорим на въпроса какво точно желаеме от децата, които затваряме, щяхме незабавно да разберем къде сме изгубили посоката. Тъй като имам задоволително религия във въображението и изобретателността на американците, аз съм уверен, че тогава бихме намерили по-добър метод - дори цялостен супермаркет, цялостен с по-добри способи.

Едно обаче знам сигурно: множеството от нас, които са вкусили какво е да имаш семейство, в което хората се обичат, желаят децата ни също да живеят в такова семейство. Друго, в което съм убеден е, че човек все някъде би трябвало да си откри мястото. Той се нуждае да се срасне с хълмовете, улиците, водите и хората на това място - в противоположен случай ще живее извънредно нещастно, в доживотно изгнаничество. Ролята на образованието значително се състои в това, да помогне на човек да открие за себе си смисъл и удовлетворяваща цел. Не мога да си показва по какъв начин се чака да дадем това на децата, като ги изолираме от света.

Бизнес съревнованието в региона на качеството (когато изобщо има такова) нормално е положително за потребителите; то принуждава бизнеса да дава най-хубавото от себе си. Конкуренцията в институции като учебното заведение обаче няма нищо общо с това. Децата в учебно заведение се конкурират за благосклонността на учителя и тя може да бъде изгубена или извоювана по прекалено много способи, и то чисто субективни, с цел да може да се разчита на нея. Тя постоянно е ненапълно случайна, а от време на време напряко злонамерена. Тя подклажда злоба, незадоволство и религия в магията. Учителите също би трябвало да се конкурират за случайно отпусканото снизхождение на администрацията, от което зависи дали ще имат добър или неприятен клас, добра или неприятна стая, достъп до съоръжение и други заложници на подчинението, сервилността и послушанието. Спойката в учебната просвета се реализира само с помощта на мрежа от материални облаги и санкции: шестици, двойки, отиване до тоалетната, златни медали, пчелички, „ положителни “ класове, достъп до копирната машина. Школуването влиза в прорез с всички познати ни аргументи, заради които хората се стремят да научат нещо и да дават най-хубавото от себе си.

В огромните институции обаче е обикновено да се лъже за персонално облагодетелстване. Това е част от играта и в учебно заведение. В множеството случаи родителите биват лъгани или най-малкото залъгвани с полуистини, защото постоянно се смятат за врагове. Това важи най-малкото за всички учебни заведения, в които аз съм работил. Само най-глупавите чиновници не знаят по какъв начин да лъжат; в случай че те заловен да лъжеш, съвсем няма санкции, до момента в който в противоположен случай облагите са обилни. Ако издигаш глас против злоупотребите в институцията, си гарантираш изпъждане от учебното заведение или безмилостно гонене оттова насетне. Подобни хора в никакъв случай не биват повишавани, в която и да е институция, тъй като, откакто един път са служили на публичните ползи, се чака като нищо да го създадат отново.

Избрано от: „ Затъпяване - скритата цел на държавното обучение “, Джон Гатоу, изд. Изток-Запад, превод от британски Гаяне Минасян, 2010
Снимка: johntaylorgatto.com