♥ Пътуване към себе си Има ли по-голямо родство от

♥ Пътуване към себе си

Има ли по-голямо роднинство от женско съревнование в любовта? Два трепета се срещат в едно магнитно поле и взаимно се намагнитват още повече. Два далечни потока се доближават и вливат един в различен, и стават двойно по-буйни. Сред толкоз разнопосочни, сблъскващи се, разминаващи се, несъединими човешки предавания две талази се сливат, понесени към еднакъв вик. При това обединение всяка вълна поотделно става двойно по-стремителна и мощна. Самото битие на съперница възпламенява любовта ти и я прави луда. Може би ти в никакъв случай сама не би била способна на такава пристрастеност, в случай че нямаше тая интерференция на възприятията на двете. Твоята мисъл и нейната имат един общ извор. Твоят блян и нейният се вливат в едно общо устие. Така взаимно се удвояват. Болката е една и удвоена, жаждата е една и удвоена. Ти самата си една и удвоена, тъй като носиш в себе си и своите, и нейните радиации. Странно е да си помислиш, че в фантазиите устните ви се сблъскват в еднакъв момент върху едни и същи устни, че пръстите ви се сплитат в едни и същи пръсти, че денят ви се буди с едно и също име. Тая едновременност и еднаквост е просто осезаема. Две нетърпими едно за друго същества се сливат изцяло в света, където хората са раздалечени като планети.

Колкото и да изтласкваш другата от пътя си, тя участва и взема присъединяване при всеки твой допир с обичания. Търсейки дланта му, ти ще намираш там нейната длан или като спомен, или като закана. Догонвайки мисълта му, ти ще заварваш там нейната мисъл или като намек, или като твое съмнение. Съперницата ти ще търси тебе в него и посредством него ще стигне до тебе, когато ти няма да бъдеш към този момент там. И ти посредством нея ще останеш при него. Дори да прогониш съперницата си, да я победиш, да я ограбиш, да я унищожиш - тя постоянно ще дели любовта ти. Защото тя е в тебе. Твоята обич включва и нейната. Едва когато престанеш да го обичаш, ще се освободиш от съперницата си. Впрочем и тогава не. Ще забравиш обичаното име на мъжа, устните ти ще се отучат от неговите устни. Дори един ден ще го срещнеш на улицата и ще се сепнеш от спокойствието си. Но срещнеш ли нея, остарялата съперница, ще изтръпваш с постоянно млада мощ. Чувството ти към тая жена ще остане парливо и свежо до сетния ти ден.

Страхът от съперницата е като страха от гибелта. Единствен метод да превъзмогнеш тоя боязън е да приемеш и двете като наложителност. Да погледнеш право в очите другата и да знаеш, че тия очи могат да ти лишават неговия взор вечно. Това е все едно да имаш мощ да погледнеш гибелта в очите.

Няма за какво да лъжеш: ти я мразиш. Но крайностите се доближават. Омразата, когато е страшна, се трансформира в обич. Както желязото при огромен мраз стартира да пари. Идват мигове - и те са най-високите върхове, до които може да те изстреля една пристрастеност, - когато съперницата буди в тебе същото неспокойствие, както обичаният. Чувството приижда, излиза от крайбрежията и не прави разлика сред нея и него. Когато я видиш, те пронизва боязън като при любовна среща с него. Напразно се бориш с това трудно, противоестествено предпочитание да се сближиш с най-големия си зложелател. Общоприето е, че това е ход от женско коварство: да спечелиш другата за другарка, с цел да я опитомиш като отровна змия и да ѝ изтръгнеш жилото. А в реалност няма по-насъщна потребност от другарството сред две противници. Нещо те влече към тая рискова жена - нещо по-силно даже от физическото притегляне към мъжа, по-властно от душевното обединение с него. Какво е то? Любопитство, ревнивост, завист, самоизтерзание, риск, обезсърчение? И няма по- цялостна реципрочност от страшното възприятие сред две противници. Тя е ти. Ти си тя. Свързва ви най-еднородното, най-кръвното - любовта към еднакъв човек. Болката по еднакъв взор. Надеждата към еднакъв бряг. Вие сте повече от сестри. Огънят на кръвта ви е общ. Зарядът на клетките ви е общ. Може би това е краен лимит на човешка непосредственост. А ние се боим от него. Или близостта на две същества, както на две планети, не може да бъде друго с изключение на злополука?

Две дами, които са намерили сили да познаят това трудно доближаване, до края на живота си остават свързани. Но за това се желае голяма обич към един мъж. Да станеш по този начин безкрайна, да отмахнеш всички свои вътрешни граници и загради, да приемеш в себе си другата. Да понесеш неуместната мисъл, че другата също има право да го обича и да се стреми към него, без значение от това, че е пристигнала след тебе. Няма непокътнати периметри в любовта, няма изплатени акции на владеене. Не да се оттеглиш като страхливка, която се прави на жертвоготовна и благородна, тъй като се бои от битка, от смъртоносни рани и проваляне. А да изтърпиш до дъно разпятието сред вяра и обезсърчение, кръста сред себе си и нея. Тя протяга ръка да ти отнеме повече от целия свят. Рискът да приемеш истината ти възстановява изгубената религия в самата себе си. Тъкмо си стигнала до пределна уязвимост и безизходност, внезапно получаваш второ дихание. Да имаш смелостта да пуснеш до себе си личната си гибел, да имаш героизма да дружиш със личната си гибел. Да погледнеш две раняващи женски очи, които са твои, тъй като твоето възприятие е нейно. В тоя момент усещаш в себе си разбиването на атома.

Избрано от: „ Пътуване към себе си “, Блага Димитрова, изд. „ Български публицист “, 1985
Снимка: dictionarylit-bg.eu