♥ Някога ще разкажа историята на моя живот – и

♥

Някога ще опиша историята на моя живот – и трогателна, и поучителна през тези 10 години на моята младост. Мисля, че доста други хора са изпитвали същото. Аз с цялата си душа желаех да съм добър; само че бях млад, в мен бушуваха пристрастености, а бях самичък, напълно самичък, когато търсех положителното. Всеки път, щом се пробвах да изкажа това, което беше в душата ми - това, че желая да съм нравствено добър, аз срещах пренебрежение и присмех; а щом се отдавах на низши пристрастености, ме хвалеха и насърчаваха. Честолюбие, славолюбие, изгода, сласт, горделивост, яд, отплата – всичко това се почиташе. Отдавайки се на тези пристрастености, аз заприличвах на възрастен и усещах, че от мен са удовлетворени. Добрата моя вуйна – нравствено извисено създание, с което живеех, постоянно ми е казвала, че тя нищо повече не би желала за мен от това – да имам връзка с женена жена: „ Rien ne forme un jeune homme comme une liaison avec une femme comme il faut ”*; и друго благополучие ми желаеше тя – това да съм адютант - и най-добре при царя; и най-голямото благополучие – това да се оженя за доста богата невяста и да имам, като разследване от женитбата, колкото се може повече плебеи.

Без смут, омерзение и болежка в сърцето не мога да си припомням тези години. Аз убивах хора на война, предизвиквах на двубой, с цел да убия, губех на карти, разхищавах труда на селяните, съдех ги, прелюбодействах, лъжех. Лъжа, кражба, грехове от всевъзможен тип, пиене, принуждение, ликвидиране... Нямаше закононарушение, което да не съм направил и за всичко това ме хвалеха, моите връстници ме смятаха и считат за относително духовен човек.

Така живях 10 години.

През това време започнах да пиша от себелюбие, изгода и горделивост. В писанията свои аз правех същото, каквото и в живота. За да имах популярност и пари, поради които пишех, трябваше да укривам хубавото и да демонстрирам неприятното. Аз по този начин и правех. Колко пъти се изхитрявах да прикрия в писанията свои, под типа на безразличие и дори с лека смешка, тези мои желания към положителното, които съставляваха смисъла на моя живот. И аз постигах това: хвалеха ме.

На двадесет и шест години дойдох след войната в Петербург и се сближих с писателите. Приеха ме като собствен, угодничеха пред мен. Не съумях даже да се обърна и съсловните писателски възгледи за живота на тези хора, с които се събрах, бяха усвоени от мен и изцяло изгладиха в мен всички мои предходни опити да стана по-добър. Тези възгледи сложиха моя разхлабен живот в границите на доктрина, която го оправдаваше.

Възгледите за живота на тези хора, мои приятели по перо, се състояха в това, че животът си тече, развивайки се и че в това развиване основно присъединяване вземаме ние, хората на мисълта, а от хората на мисълта главно въздействие имаме ние – художниците и поетите. Нашето предопределение е да учим хората. Обаче, с цел да не се прокрадне в мозъка ми този натурален въпрос пред самия себе си: какво аз знам и на какво да изучавам – в тази доктрина беше обяснено, че това не е нужно да се знае, а че художникът и поетът образоват неумишлено. Аз се смятах за превъзходен художник и стихотворец и по тази причина за мен беше естествено да усвоя тази доктрина. Аз – художник, стихотворец – пишех, учех - самичък не знаейки на какво. Заради това ми плащаха, имах превъзходна храна, дом, дами, общество, имах популярност. Следователно това, на което учех, беше доста хубаво.

Тази религия в силата на поезията за развиването на живота беше като вяра и аз бях един от нейните жреци. Да си неин сановник беше доста преференциално и прелестно. И аз много дълго живях с тази религия, без да се колебая в нейната правота. Но на втората и изключително на третата година от този живот започнах да се колебая в непогрешимостта на тази религия и започнах да я проучвам. Първият мотив за подозрение беше в това, че започнах да виждам по какъв начин жреците на тази религия не всички бяха съгласни един с различен. Едни споделяха: ние сме най-хубавите и потребни учители, учим на това, което е нужно, а другите учат погрешно. А другите споделяха: не, ние сме същинските, а вие учите погрешно. И те спореха, караха се, ругаеха, лъжеха, мошеничеха един против различен. Освен това, имаше доста хора сред тях, които не ги беше грижа кой е прав, кой крив, а просто реализираха свои користни цели благодарение на тази наша активност. Всичко това ме накара де се усъмня в истинността на нашата религия.

Освен това, откакто се усъмних в истинността на самата писателска религия, аз започнах по-внимателно да следя нейните жреци, и се убедих, че съвсем всички жреци на тази религия - писателите, бяха хора безнравствени като цяло, хора неприятни, оскъдни като темперамент – доста по-долу от тези хора, които бях срещал в моя предходен разблуден и боен живот – само че самоуверени и удовлетворени от себе си, по този начин както могат да бъдат удовлетворени хора светци или такива, които не знаят какво е святост. Хората ми опротивяха и самият аз си опротивях и разбрах, че тази религия е неистина.

Странното е това, че въпреки цялата неистина на тази религия да я разбрах бързо и да се отхвърлих от нея, то от званието, обещано ми от тези хора – от званието на художник, стихотворец, преподавател – аз не се отхвърлих. Наивно си фантазирах, че аз съм стихотворец, художник и мога да изучавам всички, без самият аз да знам на какво изучавам. Така и правех.

От доближаването ми с тези хора аз получих нов недостатък – мъчително развила се горделивост и безумна убеденост в това, че съм предназначен да изучавам хората, без самичък да знам на какво.

Сега, припомняйки си това време, своите усеща тогава и възприятията на тези хора (такива, апропо и в този момент са хиляди), на мен ми е тъпо, и ужасно, и смешно – появява се същото възприятие, което имаш в една лудница.

Ние всички тогава бяхме уверени, че ние би трябвало да приказваме и приказваме, да пишем, да печатаме – колкото се може по-бързо, колкото се може повече, че всичко това е нужно за богатството на човечеството. 

И хиляди от нас, отричайки другите, ругаейки се един различен, все печатахме, пишехме, поучавайки другите. Не забелязвахме това, че ние нищо не знаем, че на най-обикновения въпрос в живота: кое е положително и кое неприятно – не знаем какво да отговорим. Ние всички, без да се изслушваме, се надвиквахме, от време на време всеки окуражаваше и възхваляваше другия за да похвалят самия него, само че случваше се също да се дразним и надвикваме един с различен, напълно като в лудница.

Хиляди служащи дни и нощи, с последни сили работеха, набираха, печатаха милиони думи и пощата ги разнасяше из цяла Русия, а ние още повече се палехме да учим и учим, и все не успявахме на всичко да научим и все се сърдехме, че нас не ни слушат.

Ужасно е необичайно, само че в този момент разбирам. Истинското, съкровеното вътрешно наше предпочитание беше това – ние искахме колкото се може повече да получаваме пари и похвали. За достигането на тази цел ние нищо друго не умеехме да вършим, с изключение на да пишем книжки и вестници. Ние това и правехме. Но с цел да можем да вършим тази толкоз безполезна работа и да имаме увереността, че ние сме доста значими хора, ни трябваше концепция, която да оправдава нашата активност. И ето, че беше измислено следното: всичко, което съществува е рационално. Всичко, което съществува се развива. Развива се благодарение на просветата. Просветата се мери с разпространяването на книги, вестници. А на нас ни заплащат и ни почитат за това, че пишем книги и вестници, и по тази причина ние сме най-полезните и хубави хора. Тази концепция би била доста добра, в случай че ние всички бяхме съгласни с нея; само че защото на всяка мисъл, изречена от един, се явява постоянно друга, диаметрално противоположна, изказвана от различен, то това трябваше да ни накара да прогледнем. Но ние това не го забелязвахме. На нас ни плащаха и хората от нашата партия ни хвалеха – значи ние, всеки от нас, се считаше за прав.

Сега ми е ясно, че разлика с лудницата нямаше никаква; тогава обаче аз единствено неясно подозирах това и като всички луди назовах всички останали откачени, с изключение на себе си.

Из: „ Изповед “, Лев Николаевич Толстой, превод Ангел Йосифов Иванов, изд. Кръг
„ Нищо не образува младия мъж по този начин, както положителната връзка с жена. “
Снимка: foma.ru