Имало и нещо хубаво в остаряването - да се освободиш от тиранията на женствеността ♥ Станка ПЕНЧЕВА
♥ Имало и нещо хубаво в остаряването – да се освободиш от тиранията на женствеността. Нали цялостен живот ти се желае да те харесват! Мъчиш се да изглеждаш по-хубава, в сравнение с си, а в случай че не може – стараеш се да заместиш неналичието на хубост с някакви вътрешни качества – разум, добрина, умеене да изслушаш и схванеш, да простиш…
Какъв призрачен сън! Изтъркваш огледалото от взиране в него, всяка нова гънка, бял косъм, дипла по тялото те изпълват с обезсърчение. Докато един ден схванеш, че тестването е свършило – към този момент си толкоз остаряла, че няма за какво да се променяш заради другите. Нека те те одобряват или не – такава, каквато си. Веднъж чух Дора Габе да споделя: „ Такова изтезание е да си млад! Влюбваш се, ревнуваш, страдаш – а в този момент е такова успокоение! ”
Е – все с нещо би трябвало да се утешаваме…
♥ Става все по-трудно и да си тръгнеш самичък. А по кое време би трябвало да си тръгнеш? На шейсет? На седемдесет? Когато усетиш, че мозъкът те напуща? Ами в случай че не го усетиш, тъй като природата милостиво те е обвила в мъглата на склерозата? Когато болките станат непоносими? Но къде е оня непосредствен, най-милостив, който да ти помогне за тръгването? (Аз да вземем за пример разчитах на мъжа си – само че той ми изневери, тъй като си потегли преди мен…)
И изобщо – към този момент съм във възрастовата категория, където самоубийствата стават все по-редки… Една държелива селска старица споделяше: „ Добре де, ще се мре. Ама по какъв начин да умра, чадо, като на никое място не ме боли? ”
♥ Твърде остаряла съм, с цел да работя както преди, даже в най-елементарния, физически смисъл. И какво ми остава? – Да меля човешките действия и претекстовете им сред воденичните камъни на мисълта. Да оставям вратите и прозорците на духа си отворени за дъжда на непознатите пристрастености, под който не мога към този момент да търча, за вятъра на дръзките желания и упоритости, който от дълго време ме заобикаля, за земята на коравата действителност, която не носи към този момент леко нозете ми, а ме препъва.
Изглежда, че мисленето и съпреживяването са последното допустимо деяние.
Избрани фрагменти от книгата на Станка Пенчева „ Тук съм ” (том 2), изд. Жанет 45
Снимки: sdtrb-sofia.com
