Майката умря, да живее майката! ♥ Антоан дьо Сент-ЕКЗЮПЕРИ
♥ Хората
Когато осъзнаем ролята си, въпреки и да е най-незначителна, единствено тогава ще бъдем щастливи. Само тогава ще можем да живеем в мир, тъй като това, което дава смисъл на живота, дава смисъл и на гибелта.
Тя е така сладостна, щом е в реда на нещата: по този начин остарелият провански селяндур в края на своето царуване предава за бранене на синовете си своя парцел от кози и маслинови дървета, с цел да ги предадат те пък, от своя страна, на синовете на своите синове. В един селски жанр човек умира единствено на половина. Всяко битие се пуква като шушулка и на собствен ред хвърля семената си.
Бях един път дружно с трима селяни до смъртното легло на майка им. И естествено това беше трудно. За повторно се прерязваше пъпната шнур. За повторно се развързваше един възел: възелът, който съединява едно потомство с друго. Тия трима синове се виждаха в този момент сами, принудени от през днешния ден нататък да се учат на всичко, лишени от фамилната софра, дето се събират в празнични дни, лишени от полюса, в който всички те се съединяваха още веднъж. Но аз откривах също в това разкъсване, че животът може да бъде даден и повторно. Тия синове също ще бъдат начало на нишката, център на събирания и патриарси до часа, когато на собствен ред ще предадат ръководството на дребните, които играят в този момент на двора.
Гледах майката, остаряла селянка със умерено и сурово лице, със стиснати устни, лице, превърнато в каменна маска. И в него разпознавах лицето на синовете. Тая маска е послужила за печатане на тяхната маска. Това тяло е послужило за печатане на тези тела, на тия хубави човешки мостри. А в този момент тя лежеше сломена, само че като черупка, от която са извадили плода. На собствен ред синове и дъщери със своята плът ще отпечатат дребни хора. Не се умира в чифлика. Майката умря, да живее майката!
Скръбен, да, само че толкоз е елементарен тоя облик на рода, който изоставя по пътя си една по една хубавите си смъртни остатъци с бели коси, вървейки през всички свои преображения към не знам каква истина.
Ето за какво тая вечер погребалният звън на дребното полско село ми се стори натежнял не от обезсърчение, а от скрита и нежна жизненост. Камбаната, която честваше със същия глас погребенията и кръщенията, още един път известяваше прекосяването от едно потомство в друго. И човек изпитваше огромно успокоение, чувайки да се възпява бракосъчетанието на бедната бабичка със земята.
Това, което се предаваше по този начин от потомство на потомство, с бавния прогрес на израстващото дърво, то беше животът, само че беше също по този начин и съзнанието. Какво тайнствено възлизане! По едно знамение ние сме произлезли от разтопена лава, от звездна каша, от една поникнала/ клетка и последователно сме се издигнали до такава степен да пишем кантати и да изчисляваме тежестта на млечните пътища. Майката напълно не беше предала единствено живота: тя беше научила синовете си на един език, тя им бе поверила постепенно събираните през епохи познания — духовното завещание, което тя самата бе получила за бранене, тоя дребен дял от обичаи, от схващания и митове, които са разликата, отделяща Нютон или Шекспир от пещерните хора.
Това, което усещаме, когато сме гладни, само че с оня апетит, който тласкаше под изстрелите испанските бойци към урока по ботаника, който тласна Мермоз към Южния Атлантически океан, който тласка различен към неговата поема, то е, че битието напълно не е приключено и че би трябвало да осъзнаем сами себе си и света. Трябва нощем да спускаме мостчета. Не знаят това единствено ония, които основават мъдростта си от безразличие, което те считат егоистично; но всичко отхвърля тая мъдрост! Другари, мои приятели, вие сте ми очевидци: по кое време сме се чувствали щастливи?
Избрано от: Антоан дьо Сент-Екзюпери, „ Земя на хората ”, ДИ „ Народна просвета ”, София, 1980
Снимка: imdb.com
