♥ Докато са живи Никога не съм си задавал въпроса

♥ Докато са живи

Никога не съм си задавал въпроса за какво съм обичал и не преставам да обичам своите родители, макар че те от дълго време към този момент не съществуват на тоя свят. Но ще кажа, че аз заобичах още по-силно и сърдечно своите родители, когато те към този момент не бяха сред живите. Защо?

Преди всичко аз чак в този момент, в моите зрели години, откривам тъкмо какви са били тези хора.

Баща ми беше безнадеждно болен, на легло, когато реши да продаде един вол - в същина единствения ни вол, с цел да ме изпрати да изучавам. Той самият се нуждаеше от пари да си купува по-отбрани храни за неговата болест, само че даже при такова положение той не мислеше за себе си, а за мене. Даваше си тип на здрав, криеше под чергите злокобния оток на краката си и не даваше да се харчат „ артък пари “ за илачи и за доктори и по този метод редуцира самичък дребното време за живот, което му оставаше.

Заради мене, по-точно поради моето обучение, без което несмущаемо можеше да минем и аз, и той, и всички.

Бях тогава шестнадесетгодишен. Речи го кьорав, с цел да различа дълбокото неспокойствие, когато се разделяше с вола, с който бе орал цели дванадесет години. Направи го поради мене, а пък аз не споделих даже едно „ благодаря “. И това неказано „ благодаря “ и в този момент седи заседнало в моето гърло дружно с тежкото и тъжно възприятие, че моят татко няма да го чуе ни-ко-га!

Завърших гимназия и към този момент се досещах за това, което бе направил за мене татко ми, и се замислих за него с възприятие на признателност и страдание, по тази причина взех решение един път с първите извоювани пари да му купя ябълки, тъй като той имаше потребност от диетична храна, а ябълки в моето балканско село не се намираха. Хайде да купя днеска, хайде да купя на следващия ден, отлагах от днеска за на следващия ден, а на следващия ден - за другиден, до момента в който една пролетна заран получих уведомление, че татко ми през нощта починал… И тези некупени ябълки заседнаха в моето гърло и ме давят и в този момент - десет и повече години от неговата гибел.

Същото беше и с майка ми. Тя живя повече от татко ми, дочака да „ хвана работа “ и да си направя къща. Дойде при мене да живее в гората, където бях лесничей, а по-късно и в града - вече остаряла, свита в своето сукманче, дребна жена с ръце, замязяли от доста работа на копита. Гледаше ме в очите и не можеше да се нарадва на зелената ми униформа с дъбови листа. Работата е там, че аз се вглеждах в нея рядко. Увлечен в залисията на службата, аз не сещах по какъв начин минава времето и основно - как минава то, без да седна до майка си, да й кажа нещо хубаво и топло. Срамувах ли се, стеснявах ли се?

И това е правилно: в селските фамилии хората в миналото живееха строго и сурово. Бащите не викаха майките на име, а викаха „ мари “. Никакви външни признаци на благосклонност и деликатност! В такава атмосфера израснах и аз - научен да укривам своите усеща, да се стеснявам да ги проявявам… Аз обичах майка си, само че нито един път не се обърнах към нея с „ блага мамо “ или „ майчице “.

И тези думи ми заседнаха в гърлото. Мисля си с каква наслада и ненаситност бих й ги произнесъл в този момент, само че няма я към този момент мама, с цел да ги чуе.

И ми се желае да кажа на всички, които имат още майки и татковци, обичайте ги, до момента в който са живи, и безусловно им го кажете. Непременно! Защото на следващия ден може да е към този момент късно и думите за признателност и за любов, които не сте им споделили, ще заседнат, тежки и горчиви, във вашите гърди и няма да има земна мощ да ги махне!

Ако желаете да купите ябълки на своите майки и татковци - не отлагайте нито минута. Ако желаете да кажете „ благодаря “ - кажете го незабавно, неотложно, тъй като идващият момент може да ви отнеме тази наслада вам и на вашите родители - завинаги!