Дирил съм у жената подаръка, който може да дари ♥ Антоан дьо Сент-ЕКЗЮПЕРИ
♥ Дирил съм у дамата подаръка, който може да подари (Из „ Цитадела “)
…Аз коствам това, което съм във всеки момент, и плодът, който е пропуснал някой стадий, изобщо не се ражда…
Аз съм дърво, крепко скрепено за корените си, и не ненавиждам нищо от тестото, което те омесват. От него екстрахирам клоните си. Но ми се разкри, че бъркам във връзка с дамите.
Настъпи нощта на моето разкайване, в която прозрях, че изобщо не зная по какъв начин да си послужвам с тях. Приличах на разсипника, непознаващ церемониала, който мести шахматните фигури с безплодна прибързаност и като не намира никаква наслада в това безвластие, ги разпилява по всички краища на света.
През тази нощ, Господи, яростно се подвигнах от ложето им, схванал, че съм добиче в обора. Аз, Господи, напълно не съм прислужник на дамите.
Друго нещо е да успееш да изкачиш планината, вместо носен на носилка да търсиш от пейзаж в пейзаж съвършенството. Защото едва-що си премерил с взор очертанията на синята низина, тя към този момент буди в теб досада и молиш водачите си да те отнесат другаде.
Дирил съм у дамата подаръка, който може да подари. Бях поискал тази тук като камбанен звън, по който да мога да изпитам носталгия. Но какво ще правиш денонощно с еднакъв камбанен звън? Бързо прибираш камбаната на тавана, към този момент нямаш потребност от нея. Бях поискал другата поради една изящна извивка на гласа, когато споделяше: „ Ти, господарю мой… “, но доста скоро думата ти омръзва и мечтаеш за друга ария.
И бих ти дал 10 хиляди дами, които една след друга ти скоро щеше да изпразниш от тяхното изключително качество, а щяха да ти са нужни доста още, с цел да те преизпълнят, тъй като ти си друг съгласно сезоните, съгласно дните, съгласно ветровете.
И въпреки всичко, защото постоянно считах, че никой в никакъв случай няма да доближи познанието за една-единствена човешка душа, и че у всеки се крие вътрешен пейзаж с непокътнати равнини, с цялостни с безмълвие урви, с солидни планини, с секрети градини, и че мога да приказвам, без да ти дотегна, за този или за различен човек в течение на цялостен живот, аз изобщо не разбирах оскъдността на запаса, едвам стигащ за една вечеря, който ми донасяше една или друга от моите дами.
...Господи, ти ми даваш дамата, която върша част от моя дом, с цел да я обработвам, да ходя до нея и да я открия.
„ Господи, споделях си, само за този, който разрохква пръстта, посажда маслиновото дръвче и засява ечемика, удря часът на преображенията, на които той не би могъл да се радва, в случай че купуваше хляба си от търговеца. Удря часът на празника по случай жътвата. Удря часът на празника по случай прибирането на зърното в хамбара и той постепенно побутва с рамо скриптящата врата към запаса от слънце. Тъй като, щом пристигна часът, владее силата да разпалва като пожар огромните ти лехи от черна пръст, хълма от семена, преди малко затворен в хранилището, над който още трепти ореола на прашеца от трици, тъй като още не се е слегнал изцяло.
Ах, Господи, споделях си, аз съм объркал пътя. Бързал съм измежду дамите, както бързаме, когато пътуваме без цел. Измъчвал съм се измежду тях, както се изтезаваме в пустиня без небосвод в търсене на оазиса, който изобщо не е оазис в любовта, а оттатък. Търсил съм някакво богатство, което би могло да е прикрито там като предмет, който би трябвало да се открие всред други предмети. Свеждал съм се като гребец над пресеченото им дишане. И не отивах на никое място. Претеглял съм с взор съвършенството им, опознал съм изяществото на китките и глезените, и извивката на лакътя, откъдето човек би желал да пие. Изстрадал съм мъчителното безпокойствие, което имаше посока. Изпитвал съм жадност, която имаше лек. Ала обърквайки пътя, съм гледал твоята истина в лицето, без да я разбирам.
Приличах на оня вманиачен, който изниква нощем измежду руините, въоръжен с длето, кирка и лопата. И срутва стените. И прекатурва камъните, и оглежда тежките плочи. Разпалва се, обзет от тъмно старание, тъй като тъне в илюзия, Господи, търсейки едно богатство, което да е към този момент подготвен ресурс, положен от вековете и надълбоко закътан в тази килийка на восъчна пита като бисер в черупката си - младост за стареца, залог за благосъстояние у скъперника, залог за обич у влюбения, залог за горделивост у горделивия и за популярност - у прославения, и въпреки всичко пепел и суетност, защото не съществува плод, който да не е от дърво, не съществува наслада, която да не е съградена. Безполезно е да дириш измежду камъните един камък, по-вълнуващ от другия камък. От своята разгорещеност в недрата на руините той не ще извлече нито славата, нито благосъстоянието, нито любовта.
И така сходен на оня вманиачен, който върви в нощта, разкопавайки безплодната земя, аз не съм разкрил в сладострастието нищо, което да е било друго от удоволствието на скъперника и удивително неефикасно. Нищо не съм намерил в него, с изключение на самия себе си. И нямам какво да върша със себе си, Господи, и ехото на личното ми наслаждение ме уморява.
Искам да съградя церемониала на любовта, с цел да може празникът да ме води някъде. Защото нищо от това, което следа и за което съм жаден, и за което са жадни хората, не е от етажа на материалите, с които те разполагат. И оня там се лута да търси всред камъните това, което изобщо не е от тяхното естество, а в действителност би могъл да ги употребява, с цел да построи с тях своето светилище, тъй като насладата му не се извлича от един камък всред други камъни, а от един парад на камъните, щом катедралата бъде издигната. По същия метод аз върша от една жена разхвърляна купчина, когато не чета оттатък нея.
Господи, гола е тази брачна половинка и като я виждам в съня й, ще ми е прелестно да е хубава, с изящни китки и глезени и с прохладни гърди, и за какво да не взема от нея своята премия? “
Но аз разбрах твоята истина. Важно е тази, която спи и която скоро ще събудя единствено като хвърля сянката си над нея, да не бъде стената, в която се бутам, а вратата, която води другаде - и значи е значимо да не я разпилея в разхвърляни материали, в търсене на невъзможното богатство, а да я задържа единна и неделима в мълчанието на моята любов.
И по какъв начин бих могъл да бъда отчаян? Разочарована е тази, която получава драгоценност. Съществува смарагд, който е по-красив от твоя опал. Съществува елмаз, по-красив от смарагда. Съществува диамантът на царя, по-красив от всички. Нямам какво да върша с един предмет, обичан нежно поради самия него, в случай че той няма смисъл на съвършенство. Тъй като аз пребивавам не от нещата, а от смисъла на нещата.
Все отново този жестоко направен пръстен или увехналата роза, зашита в забрадка, или този съд, въпреки и калаен, обвързван с чая при нея преди любовта - ето ги незаменими, тъй като са предмети на един фетиш. Аз изисквах само божеството да е напълно, и грубият дървен предмет, щом занапред нататък е част от култа му, има дял в неговото съвършенство.
Така е и със спящата брачна половинка. Преценявам ли я поради самата нея, скоро ще ми омръзне и ще потегли да диря на друго място. Понеже тя не е така хубава като другата или е опърничава по темперамент, а даже да е съвършена привидно, отново остава това, че не издава подобен камбанен звън, чиято носталгия да изпитам, отново остава това, че споделя напълно изопачено това „ Ти, господарю мой “, което устните на друга биха трансформирали в музика за сърцето.
Ала спи умерено в несъвършенството си, несъвършена моя. Аз напълно не се бутам в стена. Ти напълно не си цел и премия, и драгоценност, благоговейно почитана поради самата нея, която скоро би ми омръзнала, ти си талига, път и транспорт. И няма да ми омръзне да се самопостигам.
Из: „ Цитадела “, Антоан дьо Сент-Екзюпери, ИК „ Христо Ботев “
Снимка: imdb.com
