♥ Да разбираме изкуството Животът е най-скъпото нещо, което е

♥ Да разбираме изкуството

Животът е най-скъпото нещо, което е обещано на индивида. Ако съпоставим живота със драгоценен замък, в който има безчет разнородни красиви зали, най-голямата зала на двореца – същинската „ тронна зала ” – ще е тази, в която цари изкуството. Тя е цялостна с удивителни магии. И от първото чудо е обаян освен стопанинът на двореца, само че и всички поканени на тържеството посетители. Това е залата на безкрайните празненства, които вършат живота на индивида по-интересен, по-тържествен, по-весел, по-красив... Не зная още какви прилагателни да избера, с цел да изразя възторга си от изкуството, от неговите творби, от голямата роля, която то играе в живота на човечеството.

Добротата е най-голямото благосъстояние, с което ни подарява изкуството. Дарбата да схваща изкуството прави индивида нравствено по-извисен, а значи и по-щастлив. Да, по-щастлив! Защото, талантлив от изкуството да възприема и схваща света посредством добротата, той по-лесно се сприятелява с другите хора, с други култури, с други националности, живее по-леко. В книгата си „ Изкуството мисли посредством облици ”, адресирана към учениците от горния курс, Е. А Маймин написа: „ Откритията, които вършим с по-мощта на изкуството, са освен живи и впечатляващи, само че те са и положителни открития. ”

Познанието за действителността, което получаваме посредством изкуството, е стоплено от човешките усеща, от състрадание. Именно това свойство на изкуството го трансформира в публично събитие с извънредно нравствено значение. Гогол написа за театъра следното: „ Той е такава катедра, от която можеш да кажеш на света доста за положителното. ”

Всяко същинско изкуство е извор на положително. То носи в себе си духовен заряд точно тъй като буди у читателя, у фена, у всеки, който го възприема, съпреживяване и състрадание към хората, към цялото човечество. Лев Толстой приказва за „ сплотяващото начало ” на изкуството, като отдава на това качество първостепенно значение. Благодарение на образната си форма изкуството най-пълно приобщава обособения човек към цялото човечество, кара го с по-голямо внимание и схващане да се отнася към непознатата тъга и към непознатата наслада. То трансформира тази непозната тъга или наслада значително в персонална... Изкуството е хуманно в същинския смисъл на думата. То потегля от индивида и води към индивида – към най-живото, най-хубавото, към най-хубавото в него, „ служи на единението на човешките души ”. Добре, доста добре е казано! И редица мисли тук звучат като прелестни афоризми. Богатството, което получава човек от общуването си с изкуството, не може да бъде отнето. То е на всички места, би трябвало единствено да се открие.

Злото в човешката душа постоянно е обвързвано с недоумение на другите хора, с мъчителното възприятие на злоба, с още по-мъчителното възприятие на преднамереност, с незадоволство от личното състояние в обществото, с безконечната изпепеляваща индивида завист и отчаяние от живота. Злият човек се самонаказва посредством злобата си.

Изкуството осветява и дружно с това освещава нашия живот. И още веднъж ще повторя – то прави индивида по-добър, а значи и по-щастлив.

Да се схващат творбите на изкуството, не е по никакъв начин елементарно. На това би трябвало да се учим – да се учим дълго, цялостен живот. Защото процесът на прозрение в изкуството не може да бъде спрян. Може да има единствено оттегляне обратно – в мрака на неразбирането. Изкуството непрекъснато ни среща с все но-ви и нови феномени и в това се крие неговата неизчерпаема благотворителност. В двореца пред нас се отварят едни порти, идва ред да се отворят и други.

Как да се научим да разбираме изкуството? Как да развиваме у себе си това схващане? Какви качества би трябвало да притежаваме?

Не се ангажирам да давам предписания. И нищо изрично не мога да настоявам. Но ми се коства, че най-важното качество за същинското схващане на изкуството е искреността, честността или доверието, с което се възприема.

Човек би трябвало да се учи по какъв начин да схваща изкуството на първо място от самия себе си, от своята откровеност.

Често споделят за някого: той има присъщ усет. Съвсем не! Ако се вгледате деликатно в хората, за които споделят, че са с добър усет, ще откриете една обща за всички линия – те са почтени и откровени в своите усещания. Именно това ги е научило на доста неща. Никога не съм забелязал усетът да се предава по завещание. Мисля, че усетът не е измежду качествата, които се предават по генетичен път, въпреки фамилията и да възпитава усета и от неговата просветеност да зависят доста неща.

Погрешно е да се подхожда към обещано произведение на изкуството с предрешение, като се изхожда от открито мнение, от модата, от възгледите на приятелите или да го отхвърляме поради мнението на нашите съперници. Човек би трябвало да умее да остане „ уединено ” със сътвореното.

Ако в метода си към творбите на изкуството следвате модата, непознатото мнение, в случай че се стремите да изглеждате изискани и „ изтънчени ”, ще заглушите в душата си онази наслада, с която животът подарява изкуството, а изкуството – живота.

Като се преструвате, че разбирате нещо, което в действителност не разбирате, вие лъжете на първо място себе си. Опитвате се да убедите себе си, че нещо сте разбрали, само че насладата от общуването с изкуството е непосредствена като всяка друга наслада.

Ако харесвате нещо, кажете без боязън, че ви харесва. Не налагайте обаче своето схващане (или недоумение!) на другите. Не мислете, че имате безспорен усет и безспорни знания. Първото е невероятно в изкуството, второто е невероятно в науката. Уважавайте своето и непознатото мнение за изкуството и помнете мъдрото предписание: за усетите не се спори.

От: „ Писма за положителното и прелестното “, Дмитрий Лихачов, ДИ „ Народна култура ”, 1986
Снимка: Дмитрий Сергеевич Лихачов (1906-1999), bg.wikipedia.org