♥ Аз те приемам такъв, какъвто си. Възможно е да

♥

Аз те одобрявам подобен, какъвто си. Възможно е да те мъчи заболяването да прибереш в джоба си дребните златни декорации, които попадат пред погледа ти, и също така да си стихотворец. Ще те приема следователно от обич към поезията. А от обич към моите златни декорации ще ги заключа.

Възможно е сходно на жена да възприемаш поверените ти секрети като диаманти, с които да се накичиш. Тя отива на празник. И редкият накит, който излага на показ, я прави значима и популярна. Възможно е също така ти да си танцьор. Аз ще те приема следователно от обич към танца, а от обич към тайните, ще ги стая.

Но е допустимо ти просто да си мой другар. Ще те приема тогава от обич към теб подобен, какъвто си. Ако куцаш, няма да те карам да танцуваш. Ако мразиш този или оня, няма да ти ги налагам за сътрапезници. Ако си гладен, ще те нагостя.

Няма да потегли да те разделям на части, с цел да те опозная. Ти не си нито това дело, нито другото, нито тяхната сума. Нито тази дума, нито другата, нито тяхната сума. Няма да осъждам за теб нито съгласно тези думи, нито съгласно тези каузи. А ще осъждам за делата, както и за думите по теб.

Ще изисквам ти да ме приемеш в подмяна. Нямам какво да върша с другар, който не ме познава и упорства пояснения. Не владея силата да пренеса себе си посредством слабия вятър на думите. Аз съм планина. Планината може да се съзерцава. А ръчната количка въобще не може да я докара.

Как да ти обясня това, което на първо време не е прозряно от любовта? И по какъв начин да приказвам от време на време? Има неприлични думи. Казвал съм ти го за моите бойци в пустинята. Наблюдавам ги безмълвно, в навечерието на борбата. Империята се крепи на тях. Те ще умрат за империята. И гибелта им ще бъде изплатена при тази подмяна. Тъй че аз познавам същинския им жар. Какво бих могъл да науча от вятъра на думите? Че се оплакват от тръните, че ненавиждат ефрейтора, че храната е нищожна, че жертвата им е горчива? Така би трябвало да приказват те! Гледам с съмнение на прекомерно лиричния боец. Ако желае да почине за своя ефрейтор, евентуално е изобщо да не почине, пребогато е ангажиран да ти декламира поемата си. Гледам с съмнение на гъсеницата, която си мисли, че е влюбена в крилата. Тя изобщо няма да почине за себе си в пашкула. Ала ням за вятъра на думите му, през моя боец аз виждам какъв е той, а не какъв споделя, че е. А този тук в борбата ще закрие с гърдите си своя ефрейтор. Моят другар е една позиция. Потребно ми е да чуя от кое място приказва той, тъй като той е обособена империя и изобилен ресурс. Би могъл да замълчи и още повече да ме преизпълни. Тогава преценям съгласно него и виждам по различен метод света. Също по този начин изисквам от моя другар да знае от кое място приказвам аз. Само тогава ще ме чуе. Тъй като думите постоянно си демонстрират език една на друга.

Избрано от: „ Цитадела “, Антоан дьо Сент-Екзюпери, издателска къща „ Христо Ботев “
Снимка: imdb.com