Отворено писмо до Педя човек: Днес ти си сирак, а ние останахме б...
Знам, че несъмнено ти е необичайно. Десетилетия наред тя те криеше зад тила си, с цел да светиш ти. Тя избра да бъде невидима, да няма лице, да няма суетност, единствено с цел да може ти да си същински за нас. В свят, захласнат от фалш, евтина популярност и двуличие, тя ти подари целия си живот, без да изиска нито един път да застане пред теб. Тя не искаше да бъде „ звезда “, тя искаше ти да бъдеш другар.
Знаеш ли какво отнесе тя със себе си, Педя човек?
Отнесе магията на слушането. Днес децата не те схващат – те желаят всичко на мига, да им крещи от екрана, да е нарисувано в 3D. Те нямат търпението, с което тя ни подари. Тя ни учеше да си „ дорисуваме “ приказката в главите. Когато тя говореше през теб, всеки от нас си представяше своята гора и своята къщурка. С нея си отиде това въображение, което не се нуждае от акумулатори и 5G, с цел да работи.
Отнесе и чистотата на езика. С нейния глас ние не просто слушахме истории, ние се учехме по какъв начин звучи българската тирада, когато е мека, вярна и цялостна с любов. Без диалект и без непотребен фалш. Тя беше нашият жив пример, който през днешния ден мъчно ще намерим в тв приемника.
Но най-много, дребен приятелю, тя отнесе нашата „ обща нишка “.
Тя беше единствената, която можеше да приспи по едно и също време децата в София и тези в най-забравеното от Бога село на границата. Тя ни правеше общественост, без да ни го натрапва. Днес сме се барикадирали в личните си кутийки, отровени от едно непрекъснато, фоново съмнение към всичко и всеки. Живеем в общество, което е разглобено на съставните си елементи – разграничени сме на лагери по всички всевъзможни тематики и хрумвания, до момента в който лицемерието се трансформира в наложителен тренд за оцеляване.
Вече нямаме общи герои, нямаме споделена тишина, нямаме даже това общо „ Лека нощ “, което в миналото изтриваше разликите сред нас. Сега сме просто милиони самотници, които се гледат пренебрежително през екраните си, стиснали смарт телефоните като последно леговище на егото си. С нея си отиде илюзията, че към момента има нещо по-голямо от дребните ни вражди, което може да ни събере под едно одеяло в 19:50 ч.
Така че, Педя човек, не плачи. Ти си най-щастливата кукла на света, тъй като имаше нейната душа. Сега тя просто се реалокира в онази стая на паметта ни, където постоянно е топло и приказката занапред стартира.
А ние? Ние ще се опитаме да не забравяме, че с цел да видиш вълшебството, от време на време би трябвало просто да затвориш очи и да слушаш.
Сбогом, Слава. Поздрави Педя човек.
Констанца Илиева
Знаеш ли какво отнесе тя със себе си, Педя човек?
Отнесе магията на слушането. Днес децата не те схващат – те желаят всичко на мига, да им крещи от екрана, да е нарисувано в 3D. Те нямат търпението, с което тя ни подари. Тя ни учеше да си „ дорисуваме “ приказката в главите. Когато тя говореше през теб, всеки от нас си представяше своята гора и своята къщурка. С нея си отиде това въображение, което не се нуждае от акумулатори и 5G, с цел да работи.
Отнесе и чистотата на езика. С нейния глас ние не просто слушахме истории, ние се учехме по какъв начин звучи българската тирада, когато е мека, вярна и цялостна с любов. Без диалект и без непотребен фалш. Тя беше нашият жив пример, който през днешния ден мъчно ще намерим в тв приемника.
Но най-много, дребен приятелю, тя отнесе нашата „ обща нишка “.
Тя беше единствената, която можеше да приспи по едно и също време децата в София и тези в най-забравеното от Бога село на границата. Тя ни правеше общественост, без да ни го натрапва. Днес сме се барикадирали в личните си кутийки, отровени от едно непрекъснато, фоново съмнение към всичко и всеки. Живеем в общество, което е разглобено на съставните си елементи – разграничени сме на лагери по всички всевъзможни тематики и хрумвания, до момента в който лицемерието се трансформира в наложителен тренд за оцеляване.
Вече нямаме общи герои, нямаме споделена тишина, нямаме даже това общо „ Лека нощ “, което в миналото изтриваше разликите сред нас. Сега сме просто милиони самотници, които се гледат пренебрежително през екраните си, стиснали смарт телефоните като последно леговище на егото си. С нея си отиде илюзията, че към момента има нещо по-голямо от дребните ни вражди, което може да ни събере под едно одеяло в 19:50 ч.
Така че, Педя човек, не плачи. Ти си най-щастливата кукла на света, тъй като имаше нейната душа. Сега тя просто се реалокира в онази стая на паметта ни, където постоянно е топло и приказката занапред стартира.
А ние? Ние ще се опитаме да не забравяме, че с цел да видиш вълшебството, от време на време би трябвало просто да затвориш очи и да слушаш.
Сбогом, Слава. Поздрави Педя човек.
Констанца Илиева
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ